Определение № 913 от 15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адв. Г.Ч. като процесуален представител на П. Д. Т. от [населено място], [община], на съдия П.Б. като процесуален представител на Районен съд Пловдив и на Окръжен съд Пловдив срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 071.ХІІ.2012г. по в.гр.д. № 1101/2012г. В отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК ОС Пловдив е заел становище за недопускане на касационно обжалване. В отговорите си по реда на чл.287 ал.1 ГПК П. Д.Т. е заела становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационните жалби на РС Пловдив и на ОС Пловдив. К. жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното: С атакуваното решение П. по въззивни жалби на страните по делото е отменил решението на П..ОС от 11.VІІ.2012г. по гр.д. № 285/2012г. в осъдителната му част за разликата над 5000лв. до 10000лв. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от П. Д. Т. срещу РС Пловдив и ОС Пловдив искове за присъждане солидарно на посочената разлика като обезщетение за неимуществени вреди от незаконно изпълнение на наказанието „лишаване от свобода” през периода 18.ІХ.2007г. – 20.VІІІ.2009г., ведно със законната лихва, считано от 15.ІV.2011г., и е потвърдил първоинстанционното решение в останалите му отхвърлителна част за разликата над 10000лв. до 80000лв. и в осъдителната му част за сумата 5000лв., присъдени солидарно. За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че: с присъда по НОХД № 2351/2005г. ПРС е осъдил ищцата на 3 години лишаване от свобода ефективно за престъпление по чл.209 ал.1 НК, присъдата е потвърдена от ПОС, ВКС е оставил без уважение искането за отмяна на въззивното решение и за връщане за ново разглеждане; Т. е изтърпяла в затвора в С. една година, единадесет месеца и два дни от наказанието и е освободена предсрочно с определение на С..ОС на 20.VІІІ.2009г., към който момент остатъкът от наказанието е бил 9 месеца и 4 дни; преди това осъждане ищцата е осъдена пет пъти на лишаване от свобода, като всичките присъди са изтърпяни ефективно; с решение на Европейския съд в С. от 25.ІІІ.2010г. е прието, че ищцата е понесла морална щета, като е третирана по по-различен начин, основаващ се на етническата й принадлежност, с постановяването на ефективно изтърпяване на наложеното й наказание, и й е определено обезщетение в размер на 5000 евро, като е констатирано, че най-подходящият начин за поправка на нарушението на ЕКЗПЧОС би бил да се възобнови наказателното производство; възобновяването е сторено с решение на ВКС от 15.ІV.2011г., с което е и отложено изтърпяването на наказанието за срок от три години. При тези обстоятелства е направен извод за наличие на хипотезата по чл.2 ал.1 т.6 ЗОДОВ за незаконно изпълнение на наложено наказание, като ефективното изтърпяване, впоследствие отложено, е резултат на съдебните актове на ответниците. Решението на ВКС по реда на възобновяването е единственият съдебен акт, който може да бъде зачетен в правния мир, от него се извежда противоправността в действията на правозащитните органи в хипотезата по чл.2 ал.1 т.6 ЗОДОВ, поради което е без значение, че при започването и завършването на изтярпяването на наказанието са били налице други влезли в сила актове на районния и окръжния съд. Прието е, че съществуващата вероятност до изтичане на изпитателния срок наказанието да бъде изтърпяно не се отразява на законността на изтърпяването в предходен момент. При определяне размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди съдът е взел предвид, че ефективното изтърпяване на наказанието се е отразило на психоемоционалната сфера на ищцата, че негативните преживявания са с нормална тежест, характерна за всеки лишен от най-ценното си благо – свободата – индивид; тази тежест е съпоставена и със следните обстоятелства: отрицателните преживявания, определяни от ищцата като силен психоемоционален стрес и притеснение, не са за нея нови и непознати преживявания поради нееднократното й осъждане, това поставя въпроса за особеностите на личността й, изразяващи се в обременено съдебно минало, поради което трудно може да се приеме наличието на силен психоемоционален стрес, но че има притеснения и неприятни изживявания е безспорно; от значение е и режимът на изтърпяване на наказанието от ищцата, даващ възможност за работа и странични занимания, за ежемесечни свиждания, ежемесечни двудневни отпуски, позволяващи й да се вижда и общува с близките си в домашната си и социална среда, което в известен смисъл компенсира и смегчава отрицателните изживявания; взети са предвид конкретните прояви на неблагоприятните психически изживявания – често плачене, защото не се чувствала виновна, предпочитала да не бъде наказана, а да върне парите, за вземането на които при врачуване я обвинявали, или по съществените емоции били свързани не с изтърпяване на наказанието, а с чувството за невиновност и несъгласие с осъдителната присъда; взет е предвид и немалкия срок, през който ищцата е понасяла тези психически страдания. Прието е за неустановено твърдението за наличие на загуба на самочувствие. В изложението на П. Д.Т. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпроса за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, който бил от зцначение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Релевирани са съображения, че присъденото обезщетение не отговаряло на действително претърпените от ищцата неимуществени вреди; според трайно установената практика на ВКС справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включвала винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, в който смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не била абстрактно понятие, а се извеждала от обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, и когато са съобразени всички тези доказателства, решението е в съответствие с принципа за справедливост, прието било в практиката, че се допуска нарушение на този принцип, ако при обезщетяване на вреди от незаконно обвинениуе в престъпление съдът значително занижава общия размер на обезщетението поради асоциални характеристики на личността и липса на вреди, свързани с накърняване на добро име и авторитет в обществото. В случая следвало да се приемат следните специфики: преклонна възраст на ищцата, със семейство – деца и внуци, за които се грижи, към момента на изпълнение на наказанието; срокът на лишаването от свобода е изключително продължителен с оглед възрастта и влошеното й здравословно състояние; изолираност от обществото и близките след привеждане на присъдата в изпълнение, загуба на възможността да се грижи пълноценно за семейството си и изключително тежкото изживяване на това; причинени силни страдания. В изложението на РС Пловдив се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса дали нормата на чл.2 т.6 ЗОДОВ, според която се дължи обезщетение при изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер, е приложима и в случай на условно осъждане на наказание „лишаване от свобода”, част от което е изтърпяно ефективно, но все още не е изтекъл изпитателния срок, т.е. все още не е ясна съдбата на наложеното наказание, който въпрос бил от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като нормата била непълна /не обхващала разглежданата хипотеза/ и било необходимо тълкуването й за създаването на практика. В изложението на ОС Пловдив се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. налице ли е противоправност в действията на съда в хипотезата по чл.2 ал.1 т.6 ЗОДОВ, ако ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода” е започнало и завършило при наличие на влезли в сила съдебни актове, с които то е наложено и потвърдено, след което решението на въззивния съд е изменено от ВКС по реда на възобновяването, като на основание чл.66 ал.1 НК изпълнението на наложеното наказание е отложено; 2. изпълнен ли е фактическия състав на чл.2 ЗОДОВ и налице ли са предпоставките на чл.2 ал.1 т.6 ЗОДОВ, когато осъденото лице е изтърпяло наложеното му наказание „лишаване от свобода” поради това, че съдът не е приложил разпоредбата на чл.66 НК, а впоследствие актът на въззивния съд е изменен по реда на възобновяването, като на основание чл.66 НК е отложено изпълнението на наказанието, които въпроси били от значение за развитие на правото, тъй като била налице непълнота в закона с оглед неуреждането в чл.2 ал.1 т.6 ЗОДОВ на други хипотези извън изпълнение на наказание над определения срок и размер. Липсвало и разяснение по въпроса дали решението на ВКС по реда на чл.420 и сл. НПК има действие занапред или обратно такова. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение в уважителната му част по поставените от ответниците въпроси, отнасящи се до приложението на чл.2 ал.1 т.6 ЗОДОВ, по който липсва съдебна практика. Не следва да бъде допускано касационно обжалване по поставения от ОС Пловдив въпрос за действието на решението на ВКС по реда на чл.420 НПК, тъй като във връзка с него няма произнасяне от въззивния съд в атакуваното решение. Не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част по поставения от П. Д.Т. въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторката не твърди и не обосновава нито една от тези хипотези, обуславящи наличието на твърдяното /бланкетно/ основание за допускане на касационно обжалване. Не са налице предпоставките и по чл.280 ал.1 т.1 ГПК /по касационната жалба на ищцата/. Следва да се отбележи, че касаторката не сочи конкретна практика, в противоречие с която е даденото от въззивния съд разрешение на въпроса относно определянето на размера на обезщетение за неимуществени вреди. Освен това релевираните в тази връзка в изложението доводи представляват касационно основание по смисъла на чл.281 ГПК, а те се подлагат на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,