Определение № 60470 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1322/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. М. К. против решение № 12533/22.12.2020 г. постановено по гр.д.№ 1913/2020 г. от ІV състав на САС. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.240 ЗЗД е основателен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СГС. Съдът е приел, че е неоснователно оплакването във въззивната жалба, че съдът незаконосъобразно е допуснал изменение на установителния иск по чл.422 ГПК в осъдителен по чл.240 ЗЗД. Посочено е, че правен интерес от такова изменение на иска възниква след обезсилването на заповедта за изпълнение (но не и в случаите, когато е обезсилен само издаденият въз основа на нея изпълнителен лист по реда на чл.419 от ГПК). Тоест, предхождащото обезсилване на заповедта за изпълнение е предпоставка, обуславяща възникването на правния интерес от преминаване от установителен към осъдителен иск, а не следствие от допуснатото изменение на иска чрез промяна на вида на търсената защита. Съдът е приел за безспорно доказано по делото, че страните по спора са били обвързани от договор за заем, по силата на който ищцата е предоставила на ответницата сумата 32 480 лева, а ответницата се е задължила да я върне до 02.06.2010г. Заемът за потребление (респ. паричният заем) е реален договор и се смята сключен с предаване на заемната сума. Законът не изисква определена форма за сключването на договора, но с оглед на доказването му е необходимо същият да бъде писмен, когато има за предмет голяма сума или заместими вещи с голяма стойност. В случая съдът е приел, че представеният по делото документ, озаглавен запис на заповед от 02.06.2009г., подписан от страните по спора, съдържа всички елементи на заемното правоотношение и установява, че ищцата е предала в заем на ответницата сумата 32 480 лева, задължаване на ответнцата да върне тази сума и уговорен между страните падеж, на който следва да се върне сумата-02.06.2010г. Посочено е, че предаването на сумата не се оспорва от ответницата, а същото се потвърждава и от събраните гласни доказателства-показанията на свидетели, които недвусмислено твърдят, че е предоставена парична сума. Прието е, че страните не спорят, че сумата 5 000 лева, част от общата предоставена в заем сума, е върната, като по делото не са представени доказателства, установяващи ответницата да е платила остатъка в размер 27 480 лева, респ.върнала на ищцата тази сума. Съдът е приел, че показанията на една от свидетелките не са достатъчни за пълно доказване на твърденията на ответника, че е подписала процесният документ след отправени заплахи за живота й, тъй като е безспорна заинтересоваността на свидетелката от изхода на делото. Обсъдено е заключение на съдебно-психиатричната експертиза, като съдът е приел, че също не установява по категоричен начин, че ответницата е била принудена чрез заплашване от ищцата да подпише документа от 02.06.2009 г. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280 ГПК. Сочи се правен въпрос, допустима ли е искова молба, по която след изменения на иска се променят както основанието, така и петитума. Основанието на иска се обуславя от обстоятелствата, въз основа на които страната твърди защитимо с упражняването му свое субективно право и тези обстоятелства - както по иска с правно основание чл.422 вр. с чл.417 т.2 ГПК, така и по иска с правно основание чл.240 вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, са обстоятелствата по сключен договор за заем, респ. изискуемо вземане на ищеца – заемодател спрямо задължения ответник – заемополучател, на основание договора. Заповедта за изпълнение на парично задължение и възражението на длъжника, са предпоставки за упражняване правото на иск по чл.422 ГПК и преценими с оглед допустимостта му, вкл. момента на предявяването му, не и спрямо неговата основателност. Следователно, доводите на касатора, че в конкретния случай е налице изменение на основанието на първоначалния иск, е необоснован, в контекста на поставения правен въпрос. Трайна е практиката на ВКС в насока, че с преминаването от иск за установяване на вземането към осъдителен иск се изменя петитумът на иска, без да се изменят фактическите твърдения в исковата молба, на които ищецът основава вземането си. Твърденията в исковата молба относно издадена заповед за изпълнение и възражение на длъжника, не са относими към основанието на иска. Те не се отнасят към обстоятелствата, на които ищецът основава иска си /чл.127, ал.1, т.4 от ГПК/, а към правния интерес от първоначално предявения иск за установяване на вземането. Промяната в тези обстоятелства – обезсилването на заповедта за изпълнение на основание чл.415, ал.2 от ГПК, обосновава правния интерес от преминаването към осъдителния иск. Въззивният съд е съобразил тази съдебна практика на ВКС, поради което не са налице основания по този правен въпрос, за допускане до касационно обжалване на решението. Сочат се правни въпроси, свързани с характера на нередовен запис на заповед и представлява ли той разписка за получена сума и следва ли ищецът да докаже предаването на сумата, както и основанието за това. Съдебната практика е в насока, че ако се твърди, че сумата по нередовния запис на заповед е получена по договор за заем, то на доказване подлежат както основанието, така и факта на предаване на парите. Ограничението за свидетелските показания би могло да отпадне, само в случай на “непълен обратен документ” за съществуване на договор за заем, при което основанието, на което е предоставена сумата, е установено в писмен акт. Поради реалния характер на договора за заем за потребление предоставената сума представлява съществен елемент на договора, поради което установяването на предаването на паричната сума със задължение за връщането й от заемателя, е доказване и на договора, а не само на изпълнението на задължението на заемодателя по чл.240 от ЗЗД. Записът на заповед не би могъл да се разглежда и като “начало на писмено доказателствено средство”, тъй като от съдържанието му не може да се направи извод за вероятна основателност на твърдението, че между страните съществуват заемни правоотношения. Тази съдебна практика е цитирана и от касатора, но тя не обосновава наличие на противоречие с възприетото от въззивния съд, тъй като е прието от фактическа страна, че сумата е предадена на ответника, като последния е поел задължение за връщането и, като е посочен и срок за това. Проверката на фактите по спора е недопустимо да се извърши в производството по чл.288 ГПК, доколкото касаят обосноваността на съдебното решение, а необосноваността не е сред касационните основания по чл.280 ГПК. Евентуалното наличие на необоснованост следва да се преценява при разглеждане на касационната жалба по същество, но едва след като са налице предпоставките за допустимост на касационното обжалване. Същото се отнася и до поставените въпроси, свързани с тълкуването и обсъждането на свидетелските показания по делото /обсъдени от съда/, както и до експертизата/ също обсъдена от съда/. Съдът е обсъдил настъпването на падежа, поради което е неотносим поставения въпрос в тази насока, още повече, че самия падеж е посочен в писмен документ, подписан от страните. Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. Водим от горното, състав на ВКС