Определение № 221 от 26.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3313/2018 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от С. Г. П., чрез адвокати М. и В. В. против решение № 566 от 28.03.2018 г. по гр. д. № 129/2018 г. на Окръжен съд - Варна. С горното въззивно решение, при повторното разглеждане на делото, е отменено решение № 160/18.06.2015 г. по гр. д. № 616/2014 г. на Районен съд - Провадия, с което е уважен предявеният от касаторката против Б. И. В. и И. С. В. иск по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, като е прието за установено, че договорът за покупко – продажба на недвижим имот от 02.02.2012 г., извършен между наследодателя на първата Г. И. И., чрез пълномощник Б. И. В. – за продавача и Б. И. В. – купувач, обективиран в нотариален акт № 62/2012 г. на нотариус З. А., е нищожен, като сключен без представителна власт за продавача, както и искът по чл. 108 ЗС с признаване на ищцата за собственик на недвижимия имот в [населено място] – дворно място, съставляващо УПИ в кв. по плана на града, цялото с площ от 785 кв. м. и при граници: улица, имоти,, и, ведно с построените в мястото жилищна сграда със застроена площ от 67 кв. м., гараж с площ от 21 кв. м. и лятна кухня с площ от 20 кв. м. и ответниците В. са осъдени да предадат на ищцата владението на описания имот и вместо това е постановено друго, с което исковете са отхвърлени. Ответниците по касационна жалба Б. И. В. и И. С. В. не са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението на окръжния съд, поради нарушение на материалния закон, тъй като процесното пълномощно не е учредило валидна представителна власт за ответника В. да се разпорежда именно с отчуждения посредством атакувания договор имот – индивидуализиран с други, различни номер и площ в упълномощителната сделка. Поддържа се, че въззивното решение е необосновано и по отношение на приетото от решаващия състав, че липсват доказателства за момента на изграждане на построения в дворното място гараж, за собствеността върху него и за придобити от ищцата права на наследяване на майка й. Този довод се основава на приетите по делото доказателства за законността на извършеното строителство на въпросния гараж (съгласуван проект от 08.07.1971 г. на ОНС – В. и обяснителна записка), който също е прехвърлен в полза на ответника В., както и за придобитите права от ищцата по реда на наследяването от нейната майка. В касационната жалба се подвържа също, че в противоречие със закона е прието, че в предметния обхват на упълномощителната сделка е включено овластяване за разпореждане с дворното място, заедно с всички подобрения в него, вкл. и гаража. Сочи се, че последният обаче е самостоятелен обект на собственост, а не съставлява подобрение. Изграждането на гаража е извършено по време на брака на родителите на касаторката, през 1971 г. и след смъртта на майка й Й. З. на 08.12.1989 г., тя е придобила по наследство ј ид. част от този обект. Излагат се оплаквания, че обжалваното решение е постановено и при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Това било така, защото след като е отменил първоинстанционното решение въззивният съд е постановил друго, с което е отхвърлил исковете по чл. 42, ал. 2 ЗЗД и чл. 108 ЗС, без обаче да се произнесе по заявените в условията на евентуалност искове, които е приел, че е следвало да бъдат разгледани като главни, преди иска за недействителност на договора за покупко – продажба, обективиран в нотариален акт № 62/2012 г. Счита се, че при отхвърляне на горепосочените искове, се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане от въззивния съд на евентуално предявените искови претенции. Иска се обезсилване на обжалваното решение и връщане на делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд, евентуално – отмяна на решението и вместо него се постанови друго, с което се уважат предявените искове, като се присъдят на страната сторените разноски, вкл. и за въззивното производство. Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 от ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат при повторното разглеждане на делото въззивният съд е приел, че с исковата молба са наведени твърдения и заявено искане: 1/ за прогласяване нищожност, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 44 ЗЗД, на пълномощно рег. № 315 – относно удостоверения подпис на упълномощителя Г. И. И. и рег. № 316 – относно удостовереното съдържание на документа, с дата 30.01.2012 г. на В. Ч. – помощник нотариус при нотариус З. А. – рег. № 333 на НК, поради липса на воля; 2/ за прогласяване нищожност, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, на договора за покупко – продажба, оформен в нотариален акт № г. на нотариус З. А. като привиден, прикриващ действителен алеаторен договор, както и 3/ за разваляне по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, на действителния договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, поради неизпълнение. Изложил е съображения, че тези искове – първите два главни, а третият – обусловен от втория, е следвало да бъдат разгледани преди иска за недействителност на процесната продажбена сделка, като сключена от лице без представителна власт – по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, който с оглед систематическото му място в Глава „Недействителност на договорите“ в ЗЗД, е евентуален спрямо иска по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. Поради липсата на произнасяне в обжалваното първоинстанционно решение по главните искове, както и на допълване на същото по чл. 250 ГПК въззивната инстанция е намерила, че дължи произнасяне в предметните предели по чл. 269 ГПК, поради което по допустимостта на първоинстанционното решение проверката й е ограничена само до обжалваната му част. Затова е счетено, че така предявените главни искове остават извън обхвата на въззивното производство. По разгледаните искове по чл. 42, ал. 2 ЗЗД и чл. 108 ЗС е установено, че процесният договор за покупко – продажба не е недействителен, като сключен за продавача от лице без представителна власт, тъй като пълномощникът е бил надлежно упълномощен, което е в съответствие с разясненията, дадени с ТР № 5/2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК. Прието е, че не съществува спор по делото, че единственият притежаван от упълномощителя Г. И. недвижим имот в [населено място] е този, възложен му в дял по гр. дело № 262/1999 г. на РС – Провадия и отчужден с процесната продажбена сделка. Развити са съображения, че макар да е установено по делото несъответствие в описанието на номера и площта на имота по пълномощното и по атакувания договор за покупко – продажба, е налице идентичност на граници като основен индивидуализиращ признак, а в обективиращият сделката нотариален акт имотът е описан в съответствие с актуалните му индивидуализиращи белези към датата на извършването й. Мотивирано е разбиране, че макар в текста на пълномощното да не е посочен и построеният в дворното място гараж, като обект на разпореждане, доколкото не е установено друго той също попада в предметния обхват на упълномощителната сделка. Въззивният съд е приел, че липсват данни по делото за момента на изграждането на гаража, за собствеността му и режима на придобиване – т.е. придобит ли е от родителите на ищцата в режим на СИО и има ли тя права върху него по реда на наследяването. Счетено е, че по силата на приращението – чл. 92 ЗС, постройките следват собствеността върху терена, поради което като се е разпоредил и с гаража в дворното място, пълномощникът на продавача не е превишил дадената му представителна власт с последица недействителност на продажбената сделка на това основание. Анализирани са поредицата от действия в нотариалното производство по извършване на оспорената сделка във формата на нотариален акт и е установено, че нотариалното удостоверяване не е нищожно по смисъла на чл. 576 ГПК. Като последица от валидното прехвърляне на собствеността върху имота с атакуваната сделка е отречена принадлежността на правото на собственост за ищцата върху него, защото тя не е могла да го придобие по реда на наследяването от своя баща – упълномощителя Г. И., който приживе го е отчуждил. Инстанцията по същество е намерила предявените искове по чл. 42, ал. 2 ЗЗД и чл. 108 ЗС за неоснователни и ги е отхвърлила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя процесуалноправния въпрос, който уточнен и конкретизиран от касационния съд съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следният: „Каква е поредността на произнасяне на съда при предявени евентуално съединени искове за недействителност на сделка?“ Твърди се, че даденото правно разрешение по този въпрос от въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, което е основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Повдигнатият правен въпрос е обусловил произнасянето на въззивния съд по предмета на спора и е налице соченото противоречие с установената съдебна практика, в която е намерил разрешение. Съгласно практиката на Върховния касационен съд - Решение № 97 от 08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., І т. о., Решение № 199 от 12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. IV г. о., исковете за недействителност на сделка, независимо от посочената от ищеца поредност или съотношение помежду им, са предявени винаги при условията на евентуалност; съдът е длъжен да разгледа основанията за нищожност според тежестта на порока - от най-тежкия (противоречие със закона) и ако отхвърли този иск да премине към следващите по-леки пороци (липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и пр.), а когато уважи иска на едно от основанията, разгледани според естеството на порока не дължи произнасяне по останалите, предявени при условията на евентуалност искове. В противоречие с така създадената практика, въззивният съд, макар изрично да е приел, че спорният предмет досежно недействителността на продажбената сделка не се изчерпва само с претенцията по чл. 42, ал. 2 ЗЗД – т. н. „висяща недействителност“ на договора, като сключен от лице без представителна власт, а включва и други предявени искове за нищожност (по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 44 ЗЗД за пълномощното, по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, поради привидността на съглашението, прикриващо действителен алеаторен договор), поредността на произнасяне по които предхожда произнасянето по иска за недействителност, е разгледал и разрешил спора за валидността й именно на това последно основание. Предвид изложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение