Определение № 149 от 04.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 3119/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 232 / 08.05.2013 год. по т.д. № 362 / 2013 год. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № по т.д.№ 161 / 2011 год. на Пазарджишки окръжен съд и вместо това е признато за установено, по предявен от [фирма] против касатора, по реда на чл.422 ГПК иск, че [фирма] дължи на [фирма] сума от 57 180 лева - възнаграждение по договор за проектиране от 17.09.2008 год., за което вземане кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение № 2117 / 03.08.2011 г. по ч.гр.д.№ 2680 / 2011 год. на Пазарджишки районен съд. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с доводи за постановяването му в противоречие с материалния закон – чл.79 ал.1 вр. с чл. 66 ЗЗД и чл. 20 ЗЗД, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – тъй като в разрез с принципа на чл.7 ал.1 пр.второ ГПК съдът не е съдействал на страната за изясняване на делото от фактическа и правна страна, а противно на чл. 9 ГПК толерирал противната, със служебно въвеждане на доводи в нейна защита. Формално се позовава и на необоснованост на въззивното решение. Основната теза е за неправилност на извода, че ищецът е изпълнил изцяло възложеното му проектиране - по негово твърдение възложено само за обект „ Механизиран навес – колооси „, а по твърдение на касатора - ответник - възложено и за битова сграда в същия имот, като двата подобекта съставляват цялостния упоменат в т.1.1 от сключения договор обект - „Терминал колооси „, в поземлен имот 000151, землището на [населено място]. В тази връзка е и противопоставения довод за неизвършено от въззивния съд тълкуване на чл.1.1 от договора, съгласно принципите на чл.20 ЗЗД. Ответната страна - [фирма] - не е взела становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна, срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За произнасяне по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: В срока за отговор по чл.131 ГПК ответникът, настоящ касатор, е противопоставил възражение за недължимост на претендираното от ищеца възнаграждение, предвид неиздадена от същия фактура, в кумулативност с възражението за неприемане на изпълнението, съгласно уговорения в договора начин – чрез двустранно изготвен от страните протокол, след изрична покана на изпълнителя. Възражение за частично неизпълнение на възложеното изобщо не е релевиран в първоинстанционното производство и коментиран в първоинстанционното решение, с което искът не е бил уважен. Възражението за частично неизпълнение, изключващо задължение на възложителя да приеме частично изпълненото, съгласно чл.66 ЗЗД, респ. дължимост на претендираното възнаграждение, е заявено и разгледано за пръв път във въззивното производство, без да са обосновани предпоставки по чл.266 ГПК. Въззивният съд, предвид непредставено Приложение №1 към сключения договор, съдържащо описание на възложеното, съпътстващо отчитайки установено от доказателствата приемане на изпълненото с конклудентни действия / ползване от ответника на изготвените проекти за снабдяване с разрешение за строеж, вкл. след одобрението им по реда на ЗУТ, липсата на изрично възражение по реда на чл.265 ЗЗД за неточност на изпълнението /, вкл. съобразявайки показанията на представляващия ответното дружество управител, съдържащи признание, че за проектирането на „ Механичен навес - терминал колоси „ не са ползвани услугите, респ. не са изготвени и от други лица проекти, е приел, че ответникът не е доказал тезата си за възложено в тежест на ищеца проектиране и на битова сграда в същия имот, като част от общия възложен обект „ Терминал - колооси „ / чл.1.1 от договора /. Приел е ,че съдържанието на предадената от възложителя на изпълнителя виза за проектиране, предвиждаща и въпросната сграда, сама по себе си не може да се приеме за индивидуализираща предмета на възлагане за проектиране по сключения договор. Касаторът е формулирал два въпроса, в обосноваване основание за допускане касационното обжалване: 1 / Относно обхвата на задълженията на изпълнителя по договора за изработка ,в смисъл на дължимото точно престиране на изпълнението на възложеното, свързано с изискванията на чл.20 ЗЗД за точно определяне вътрешната воля на страните по сделката и конкретната им цел с която е била сключена ? и 2 / Относно момента в който може да бъде ангажирана отговорността на възложителя за плащане на възнаграждението по договора за изработка ? Първият от въпросите, съвместяващ по начало несъвместими в общ извод подвъпроси относно съдържанието на „ точното изпълнение по договор за изработка „ и принципа за тълкуване на договора, съгласно чл. 20 ЗЗД, с оглед обстоятелствената част на изложението очевидно е предпоставен от тезата на касатора, че за установяване предмета на възложеното съдът е бил длъжен да тълкува чл.1.1 от сключения договор, съгласно чл.20 ЗЗД. Касаторът измества релевантния по делото въпрос за предмета на възложеното, съответно доказването му, с въпроса за тълкуване на договор при неясна, непълна или противоречаща на други негови части клауза от договора, какъвто въпрос не е възниквал. В чл.1.1 от договора най-общо е упоменат предмета – „Терминал – колооси „, с изрично препращане към наличието на Приложение № 1 - неразделна част от договора, детайлизираща заданието. Приложение № 1 ,обаче, не е представено по делото. Решаващият извод на въззивният съд е за недоказаност на предмета на възложеното, но не предвид необективирана или недостатъчно обективирана воля на страните за същия, а предвид непредставянето на установено съставени, съдържащи го писмени доказателства. Дали съдът правилно е разпределил доказателствената тежест в процеса е въпрос относно правилността на решението, на основанията по чл.281 т.3 ГПК. Следва, обаче, да се има предвид, че по начало възражението за непълно изпълнение не е релевирано в срока по чл. 131 ГПК и е било преклудирано, поради което и недопустимо разгледано от въззивния съд. Следователно, така поставеният, поначало неясен и с вътрешно несъвместими подчасти въпрос, не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал. 1 ГПК - въззивният съд не е отказал тълкуване на съществуваща по договора неясна, непълна, противоречива на други негови части, клауза, нито извършил тълкуване в противоречие с принципите на чл.20 ЗЗД. Вторият от поставените въпроси също не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК. Конкретният момент на дължимо от възложителя възнаграждение не е бил предмет на решаващ извод на съда и по начало би бил относим към претенция за обезщетение за забава в издължаване на възнаграждението. Доколкото касаторът е имал предвид изобщо дължимостта на възнаграждението, с оглед приемането на работата, то така зададен въпросът предпоставя отговор по правилността на решението, с оглед извода за прието с конклудентни действия изпълнение. Именно този - допустимо приемане с конклудентни действия на изработеното, въпреки изрична уговорка между страните, за реда и начина на приемането - е решаващият извод на въззивния съд за приемане изискуемост на възнаграждението, съгласно чл.266 ал.1 ЗЗД. Правен въпрос относим към същия, обаче, не е формулиран, нито обоснован с допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1,2 и 3 ГПК. Впрочем налице е задължителна съдебна практика в отговор на въпроса за допустимо приемане чрез конклудентни действия / реш.№ 250 от 11.01.2011 год. по т.д.№ 535/ 2010 год. на ІІ т.о. ВКС, реш.№ 48 от 31.03.2011 год. по т.д.№ 822 / 2010 год. на ІІ т.о. ВКС,реш.№ 45 от 04.03.2013 год. по гр.д.№ 197 / 2012 год. на ІV г.о. на ВКС /. Предвид неформулирането на правни въпроси, в съответствие с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, излишно, а и невъзможно е коментирането на посочената, в обосноваване на допълнителни селективни критерии по чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК съдебна практика. Въззивният съд не е приел дължимост на възнаграждението в противоречие с изискването на чл.266 ал.1 ЗЗД за приемане на работата. Формално позоваване на хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по начало не удовлетворява изискването за такова обосноваване. Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение