Определение № 60562 от 13.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 393/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна (неточно наименована „частна“) жалба на ищцата по делото А. Б. М., чрез пълномощника ѝ адв. Н. Р., срещу решение № 260300/01.10.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 6888/2019 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 516828/25.10.2018 г. по гр. дело № 28995/2017 г. на Софийския районен съд (СРС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу И. Г. Ж., починала в течение на въззивното производство и заместена от правоприемницата ѝ М. С. Ж., установителен иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожност на решение от 24.02.2010 г. по гр. дело № 12957/2009 г. на СГС, решение от 19.03.2013 г. по възз. гр. дело № 4012/2011 г. на Софийския апелативен съд (САС) и решение № 24/12.05.2016 г. по търг. дело № 3135/2013 г. на Върховния касационен съд (ВКС); в тежест на жалбоподателката са възложени разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от името (чрез надлежен порцесуален представител) на процесуално легитимирана за това страна по делото, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за нищожност, евентуално – за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 1 и т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката М. (също чрез процесуалния ѝ пълномощник адв. Н. Р.), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) валидно ли е решение, постановено от незаконно избран състав и съдия-докладчик, в нарушение на чл. 9, ал. 1 от ЗСВ и чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, когато липсва протокол за избор в сайта на ВСС; и 2) на какво основание въззивният съд и всички съдебни състави преди него твърдят наличие на редовен от външна страна частен документ, след като никой съдебен състав не е изискал, видял и установил наличието на годен и редовен от външна страна частен документ, удостоверяващ вземане, който липсва по делата, т.е. някой съдебен състав видял ли е този документ, убедил ли се е, че съществува по делата и в правния мир, за да осъжда. По отношение на първия въпрос от страна на жалбоподателката се сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че по този въпрос имало оскъдна съдебна практика (в тази връзка се сочат решение № 56/03.02.1995 г. по гр. д. № 708/1994 г. на 5-чл. с-в на ВС, решение № 668/15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 355/03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС) и според жалбоподателката е налице нужда „да се дадат разяснения по спорния казус, който не е значим само за касаторката, но има и обществена значимост“. Също във връзка с първия въпрос, жалбоподателката твърди и че обжалваното въззивно решение било в противоречие с практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), но без да сочи конкретно решение на последния. По отношение на втория въпрос жалбоподателката не е навела никое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е „значим и съществен за изхода на делото и за Истината“, както и че настоящият състав на ВКС следвало да даде разрешение „относно първоизточника, от който произтича правото за съдене“. Предвид доводите си за нищожност на обжалваното въззивно решение жалбоподателката навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 от ГПК – вероятна нищожност, а във връзка с оплакванията си за неправилност – и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответницата М. Ж. в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. За да отхвърли иска на жалбоподателката по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожност на трите процесни съдебни решения, градският съд е приел следното: Установил е, че с първото от тях – решение № 746 от 24.02.2010 г. по гр. дело № 12957/2009 г. на СГС жалбоподателката е осъдена да заплати на първоначалната ответница по настоящото дело И. Ж., на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 534-539 от ТЗ, сумата 130 000 EUR, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното ѝ изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 8 291.64 EUR – мораторна лихва за периода 12.04.2007 г. - 24.09.2007 г.; както и сумата 12 099 лв. – разноски по делото. С второто процесно решение № 525 от 19.03.2013 г. по гр.д. № 4012/2011 г. на САС е оставено в сила горното първоинстанционно решение. С третото процесно решение № 24/12.05.2016 г. по търг. дело № 3135/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС е оставено в сила горното въззивно решение в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение, с което жалбоподателката М. е осъдена да заплати на И. Ж., на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 8 291.64 EUR – мораторна лихва за периода 12.04.2007 г. - 24.09.2007 г.; жалбоподателката е осъдена да заплати и сумата 360 лв. – разноски по делото. В останалата част, с която е уважен предявеният от И. Ж. срещу жалбоподателката М. иск с правно основание чл. 538 от ТЗ за сумата 130 100 EUR по запис на заповед от 27.02.2007 г., процесното въззивно решение не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила. При така установената фактическа обстановка, СГС е приел от правна страна следното: Процесуалният закон не съдържа изрична уредба на хипотезите, в които едно съдебно решение е нищожно; критерият за извършване на тази преценка е дали съдебното решение отговаря на изискванията за валидност. На първо място, за да е валидно едно съдебно решение, то трябва да бъде постановено от надлежен орган, който функционира в надлежен състав. Въззивният съд е намерил, че в случая това изискване е спазено по отношение на трите съдебни решения, чиято нищожност жалбоподателката-ищца цели да установи. На следващо място съдът е приел, че за да е валидно решението, същото следва да бъде постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, което изискване също е намерил, че не е нарушено при постановяване на процесните съдебни актове. Въззивният съд е установил и че, и трите процесни съдебни решения са изготвени в писмена форма и са подписани. По-натам въззивният съд е приел, че за да бъде едно съдебно решение валидно, то трябва да изразява волята на съда по начин, който позволява да бъде изведено нейното съдържание. Неразбираемостта на съдебното решение може да повлияе върху валидността на същото само ако е абсолютна и е налице пълна невъзможност волята на съда да се изведе дори чрез тълкуването ѝ. Приел е също, че при извършване на преценката доколко волята на съда се явява разбираема, сезираният с иск за установяване нищожност на съдебно решение, съд не би могъл да преразглежда и пререшава въпроса за правилността на съдебните решения и тяхната допустимост. При съобразяване на така посоченото СГС е приел, че в случая от процесното първоинстанционно решение № 746/24.02.2010 г. по гр. дело № 12957/2009 г. на СГС се извежда волята на съда за възникнало в полза на ищцата (първоначалната ответница по настоящото дело) И. Ж. вземане, произтичащо от редовен от външна страна запис на заповед от 27.02.2007 г., съдържащ изискуемите от чл. 535 от ТЗ реквизити и издаден от ответницата (жалбоподателката-ищца по настоящото дело) А. М. в полза на И. Ж., както и за възникнало в полза на последната вземане за мораторна лихва върху главницата по записа на заповед. СГС е намерил, че волята на съда е изразена по начин, който дава възможност да бъде изведено нейното съдържание, както и че по тази причина не може да се приеме, че е налице хипотеза на абсолютна неразбираемост на волята на съда, който извод не се променя и от обстоятелството, че в диспозитива на решението не е изрично посочен записът на заповед, представляващ основание на ищцовата претенция. Градският съд е приел, че и към процесното въззивно решение № 525/19.03.2013 г. по гр.д. № 4012/2011 г. на САС са изложени мотиви за възникнало в полза на И. Ж. вземане, произтичащо от редовен от външна страна запис на заповед от 27.02.2007 г., съдържащ изискуемите от чл. 535 от ТЗ реквизити и издаден от жалбоподателката М.; като са обсъдени и възражения, свързани с каузални правоотношения между страните, които са приети за неоснователни, в резултат на което първоинстанционното решение е оставено в сила. Решаващият съд е намерил, че и по отношение на това процесно решение не е налице хипотеза на абсолютна неразбираемост на волята на съда. Въззивният съд е приел, че по процесното касационно решение № 24/12.05.2016 г. по търг. дело № 3135/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС предметът на касационната проверка е бил ограничен до онази част от въззивното решение, по отношение на която е било допуснато касационно обжалване – в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение в частта му относно претенцията за мораторна лихва. ВКС, като е приел, че дадените с т. 4 от ТР № 1/28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС задължителни разяснения са относими към хипотези, различни от поставената за разглеждане пред него – на предявен по общия ред осъдителен иск по чл. 86 от ЗЗД, е формирал извод, че процесното въззивно решение, в допуснатата му до касационно обжалване част, следва да бъде оставено в сила. С оглед на това, СГС е намерил, че и в случая не би могло да се приеме, че волята на състава на ВКС е изразена по начин, който да я прави абсолютно неразбираема. В обобщение градският съд е намерил за неоснователен довода на жалбоподателката, че в процесните съдебни актове волята на съда била неразбираема, като съдът е изтъкнал, че и в трите процесни съдебни акта са изложени доводи относно фактическите констатации на съда, на кои доказателства се основават последните, както и относно обусловените от тях правни изводи, като волята на съда и в трите решения е ясна и разбираема. По отношение доводите на жалбоподателката, че при постановяването им не били съобразени императивни правни норми, въззивният съд, позовавайки се на решение № 15/26.01.2015 г. по гр. д. № 3298/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, е изложил съображения, че нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебно решение може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му, която е предмет на изследване в настоящото производство. Допълнено е, че нарушението на материалния закон е порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт поради липса на валидно формирана правораздавателна воля, а обуславя единствено неправилност, която се релевира по пътя на инстанционния контрол в рамките на преклузивните срокове за подаване на въззивна и касационна жалба. Възражението на жалбоподателката, че с процесните съдебни актове ѝ се вменяват задължения, без тя да притежава качеството длъжник, което се явява несъвместимо с определения от законодателя правопорядък, въззивният съд също е намерил за относимо към правилността на съдебните актове, а не към тяхната валидност, поради което го е намерил за неотносимо към предмета на спора. За такива са приети и възражението на жалбоподателката, че с процесното първоинстанционно решение е присъдена главница в размер 130 000 EUR, без да е било допуснато увеличение на първоначално предявения като частичен иск, както и възражението, че съдът се произнесъл по непредявен иск; в тази връзка решаващият съд е изложил съображения, че в случай, че съдът се е произнесъл в сочения смисъл, без да е допуснал увеличение на иска по надлежния ред, това би обусловило недопустимост на съдебния акт в посочената част, но не и неговата нищожност, до която се съсредоточава настоящият спор. За неотносими са приети и доводите на жалбоподателката относно редовността на записа на заповед, послужил като основание на ищцовата претенция на И. Ж., като в тази насока въззивният съд е изложил съображения, че доводите във връзка с редовността на записа на заповед от външна страна са относими към въпроса – съществувало ли основание на претенцията на И. Ж., който въпрос също касае правилността, а не валидността на процесните три съдебни решения. По изложените съображения относно критериите за валидност на съдебните актове, въззивният съд е намерил, че предявените от жалбоподателката искове с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК са неоснователни. По наведените от жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното: Първият правен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба, се свързва с част от доводите за вероятна нищожност на обжалваното въззивно решение, а именно: Последното, според жалбоподателката, е постановено от незаконен съдебен състав, тъй като липсвал протокол за избор на съдия-докладчик, а били налице само две заповеди на председателя на СГС за определяне първоначално на младши съдия И. Н., а след това на младши съдия Е. М. за участие в съдебния състав по делото, които заповеди не могли да заместят протокол за избор, какъвто документ липсвал относно избора и участието на съдия К. А. и председателя на състава съдия Л. В.. Освен това съдебният състав отказал да се отведе по направените от страна на жалбоподателката искания поради това, че същият не бил надлежно определен. Горните доводи, респ. – първият правен въпрос не съставляват основание за допускане на касационното обжалване по следните съображения: Правилото за разпределението на делата и преписките на принципа на случайния подбор е въведено законодателно със ЗСВ от 1994 г. (отм.) и е доразвито в чл. 9 от действащия ЗСВ. За ефективно приложение на принципа на случайния подбор, регламентиран с тази разпоредба, Висшият съдебен съвет (ВСС) е разработил Единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища, приета с решение на ВСС по протокол № 57/04.12.2014 г., изменена и актуализирана с решение на ВСС по протокол № 13/19.03.2015 г.; изменена и с решение на Съдийската колегия на ВСС по протокол № 1/10.01.2017 г. Методиката регламентира реда за разпределение на съответното дело по електронен път и ограничава приложението на принципа до случаен подбор само на съдията-докладчик, съобразно поредността на постъпването на делата по материя и видове, и в рамките на съответното отделение (чл. 1, б. „а“ – „в“). Определянето на останалите членове е функция по упражняване на организационно и административно ръководство в съответния съдебен орган, която не е нормативно регулирана. Прилагат се различни практики, съобразно изработените вътрешни правила, приети от общото събрание на съдиите, или утвърдени от административния ръководител на съда. При липса на изричен регламент за случаен избор на участващите в състава съдии, освен докладчика, е достатъчно тяхното определяне да е извършено по начин, осигуряващ необходимата прозрачност при разпределението, гарантиращ безпристрастност и обективност на правораздаването, които не предизвикват съмнение за специален подбор на съдиите. Съгласно цитираната методика, за времето на отсъствие на съдията-докладчик или на друг член на състава, административният ръководител определя негов заместник, съобразно утвърдените вътрешни правила в съда. Разпределението на въззивните дела в СГС е подчинено на чл. 9 от ЗСВ, Единната методика, утвърдена от ВСС, и Правила, утвърдени от административния ръководител, при отсъствие на съдия-докладчик, при отвод на съдия-докладчик, съответно определяне на друг съдия, който да поеме тяхната работа, включително по вече разпределените му преписки и дела, както и с оглед организацията на работата, съвместима с обучението на младшите съдии. В СГС действат Правила за образуване, разпределение, заместване и произнасяне по вече образувани граждански и търговски дела, които са публикувани и на сайта на съда. Съдебните състави в гражданско отделение – председател и членове, се определят със заповед на председателя на СГС. Извършва се случаен избор само на докладчика по въззивното дело, като другите двама съдии от съдебния състав са тези, с които докладчикът заседава според заповедта на председателя на съда. Промени в персоналния състав на съставите се извършват също със заповед на председателя, като относно младшите съдии е възприет ротационен принцип при разпределението им в отделенията, както и между съставите в самите отделения, с оглед пълноценната им подготовка за бъдещото назначаване като районни съдии. При отвод на съдията-докладчик по делото последното се преразпределя чрез ЦСРД на случаен принцип под първоначалния номер, като се изключва предварително съдията-докладчик, който се е отвел. В случаите, когато отвод е постановен по въззивно или частно гражданско дело, делото се разглежда от състава, на който е член новоопределения съдия-докладчик. Видно от данните по настоящото дело, горните правила са спазени при разглеждането му пред въззивната инстанция. При образуването на делото в СГС за негов докладчик е определена съдия Г. Т., което е удостоверено с протокол за избор на съдия-докладчик от 28.05.2019 г. По искане на жалбоподателката, с определение от 14.01.2020 г. съдия Т. се е отвела от разглеждането на делото, същото е направено и от председателя на IV-А въззивен състав на СГС – съдия С. К. – с определение от 16.01.2020 г. Поради това, с протокол за избор на съдия-докладчик (преразпределение) от 16.01.2020 г., за докладчик по делото е определена съдия В. П., която също се е отвела по искане на жалбоподателката – с определение от 29.01.2020 г. С протокол за избор на съдия-докладчик (преразпределение) от 31.01.2020 г., за докладчик по делото е определена младши съдия К. Х., която към този момент е член на II-Б въззивен състав, председател на същия състав е съдия Л. В., а другият член на състава е съдия К. А.. Със заповед № РД-08-413/03.02.2020 г. на председателя на СГС, във връзка с възприетия принцип на ротация при разпределението на младшите съдии, считано от 03.02.2020 г. младши съдия К. Х. е разпределена във II-Е въззивен състав, а на нейно място във II-Б въззивен състав, считано от същата дата е разпределена младши съдия И. Н., като по този начин тя е определена и за докладчик по делото. С определение от 22.06.2020 г. този съдебен състав е оставил без уважение искането на жалбоподателката за отвод на същия и в частност на съдия К. А., по съображения, че участието на последната в съдебен състав, разглеждал други дела с участието на жалбоподателката, не е основание за отвод. Със заповед № РД-08-2504/01.07.2020 г. на председателя на СГС, във връзка с назначаването на младши съдии от СГС, сред които е и И. Н., за съдии в СРС, и възприетия принцип на ротация при разпределението на младшите съдии, считано от 01.07.2020 г. младши съдия Е. М. е определена за член на II-Б въззивен състав, като по този начин тя е определена и за докладчик по делото. Същият въззивен съдебен състав (председател – съдия Л. В. и членове – съдия К. А. и младши съдия Е. М.) е продължил разглеждането на делото и е постановил обжалваното въззивно решение № 260300/01.10.2020 г., като преди това – с определение от 26.08.2020 г. и в откритото съдебно заседание от 16.09.2020 г. е оставил без уважение исканията на жалбоподателката за отвод, по съображения, че съдия К. А. не се е произнасяла с акт по същество по други дела, по които жалбоподателката е била страна; че качеството „младши съдия“ на докладчика Е. М. не е от естество да обоснове основание за отвод; че по делото са налице доказателства относно надлежното конституиране на съдебния състав за разглеждането на делото – горните протоколи за избор на съдия-докладчик и заповеди на председателя на СГС; както и че сигналът на жалбоподателката, който тя е представила по делото и е изпратен на главния прокурор, също не съставлява основание за отвод на съдебния състав. Предвид гореизложеното съдът намира, че няма основание касационното обжалване да се допуска нито в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК – вероятна нищожност на обжалваното въззивно решение, предвид твърденията на жалбоподателката, че то било постановено от незаконен съдебен състав, нито в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1 от ГПК – по формулирания в тази връзка първи правен въпрос в изложението към касационната жалба. Този въпрос (валидно ли е решение, постановено от незаконно избран състав и съдия-докладчик, в нарушение на чл. 9, ал. 1 от ЗСВ и чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, когато липсва протокол за избор в сайта на ВСС) е и некоректно формулиран, тъй като отразява не обективните обстоятелства по делото, изложени по-горе, а единствено тезата на жалбоподателката, че съдебният състав, постановил обжалваното въззивно решение, бил незаконно избран – в нарушение на посочените във въпроса правни норми. Поради това, този въпрос не съставлява и общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, а още по-малко той в случая не би и могъл да бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на сочената от жалбоподателката разпоредба на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Посочените в тази връзка от жалбоподателката, три съдебни решения (решение № 56/03.02.1995 г. по гр. д. № 708/1994 г. на 5-чл. с-в на ВС, решение № 668/15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 355/03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС) нямат никакво отношение нито към самия въпрос, нито към описания по-горе начин на определяне на съдебния състав, постановил обжалваното въззивно решение. Постановените откази за отвод по исканията на жалбоподателката във въззивното производство, също по никакъв начин не са в противоречие с практиката на ЕСПЧ, още повече, че и самата жалбоподателка не сочи нито един конкретен акт на ЕСПЧ, за да обоснове довода си за такова противоречие. Другата основна теза, с която жалбоподателката обосновава доводите си за нищожност (респ. – вероятна такава по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК) както на обжалваното въззивно решение, така и на трите процесни съдебни решения, предмет на иска ѝ по чл. 270, ал. 2 от ГПК по делото, се основава на доводите ѝ, че в правния мир не съществувал валиден (редовен от външна страна) запис на заповед, на който са основани осъдителните искове на И. Ж., предявени срещу жалбоподателката, по които са постановени трите процесни съдебни решения; както и че исковата молба, по която е било образувано това съдебно производство, развило се пред трите съдебни инстанции, била нередовна и препис от нея не бил връчван на жалбоподателката. Според така поддържаната теза на последната, обжалваното въззивно решение било нищожно (респ. – вероятно нищожно), тъй като възпроизвеждало „неистината/лъжата“ от трите процесни съдебни решение, че съществувал валиден (редовен от външна страна) запис на заповед. В тази връзка е формулиран и вторият въпрос в изложението към касационната жалба (на какво основание въззивният съд и всички съдебни състави преди него твърдят наличие на редовен от външна страна частен документ, след като никой съдебен състав не е изискал, видял и установил наличието на годен и редовен от външна страна частен документ, удостоверяващ вземане, който липсва по делата, т.е. някой съдебен състав видял ли е този документ, убедил ли се е, че съществува по делата и в правния мир, за да осъжда). Горните доводи на жалбоподателката за допускане на касационното обжалване, също са напълно несъстоятелни. На първо място, обстоятелството, че в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е цитирал приетото за установено в мотивите към процесните по иска по чл. 270, ал. 2 от ГПК първоинстанционно и въззивно решения, че е налице редовен от външна страна запис на заповед, по никакъв начин не може да обоснове извод за нищожност на обжалваното въззивно решение. Поначало тезата на жалбоподателката, че твърдяната от нея нищожност на процесните съдебни решения се „пренася“ и върху обжалваното въззивно решение, постановено по иска ѝ по чл. 270, ал. 2 от ГПК, е изцяло несъстоятелна. Несъстоятелни са и доводите ѝ, че тя нямала друг път на съдебна защита, освен чрез прогласяване нищожността на трите процесни решения. Само по себе си несъгласието на жалбоподателката с постановения резултат с тези влезли в сила решения, както и становището ѝ, че този резултат е незаконосъобразен и не отговаря на истината, не могат да обусловят нищожност на съдебния акт, още по-малко – на постановения по иска ѝ по чл. 270, ал. 2 от ГПК. Наред с това, приетото от въззивния съд, че доводите на жалбоподателката относно редовността на записа на заповед са относими към правилността, а не към валидността на процесните три съдебни решения, поради което са неотносими към предявения иск за нищожност по чл. 270, ал. 2 от ГПК, е в пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС, намерила израз и в посоченото от въззивния съд решение № 15/26.01.2015 г. по гр. д. № 3298/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, както и в множество други решения на ВКС по приложението на чл. 270, ал. 2 от ГПК. Както вече беше посочено, в мотивите към обжалваното въззивно решение СГС не е приемал, че е налице редовен от външна страна запис на заповед, а само е цитирал тази констатация от мотивите към две от процесните решения – при обсъждането на доводите на жалбоподателката за абсолютна неразбираемост на същите. При това положение, вторият формулиран от страна на жалбоподателката правен въпрос стои изцяло извън предмета на настоящото дело, образувано по иска ѝ по чл. 270, ал. 2 от ГПК, и не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което и този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Жалбоподателката навежда доводи за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Според жалбоподателката тази хипотеза е налице „поради липсата на обоснованост и собствени мотиви към предмета на делото“; в тази връзка се сочат „императивни нарушения по реда“ на чл. 3, чл. 5, чл. 6, чл. 10, чл. 129 от ГПК и чл. 535 от ТЗ, които според жалбоподателката обуславят извод за нарушение на основните начала и принципи в гражданския процес, като в тази връзка тя се позовава на определение (неточно посочено като решение) № 15/26.01.2015 г. по гр. д. № 3298/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС. Също в тази връзка жалбоподателката поддържа и че нищожност на съдебното решение е налице и когато с него се повелява изпълнението на нещо, което е неизпълнимо, или изпълнение на действие, което съставлява престъпление, т.е. налице е тежък порок, какъвто е „измамата“ – в тази връзка тя се позовава на ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се и че този тежък порок бил установим пряко от съдържанието на самите процесни решения, „основани на несъществуващ в правния мир частен документ в нарушение на чл. 535 от ТЗ“. Жалбоподателката поддържа, че по този порок липсват мотиви в обжалваното въззивно решение. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице и така наведеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. На първо място, видно от изложеното по-горе, в мотивите към обжалваното въззивно решение са изложени подробни съображения за неоснователността на предявения по делото иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК, които са изцяло съобразени с трайно установената практика (включително задължителна такава) на ВКС, намерила израз и в посочените от жалбоподателката – ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 56/03.02.1995 г. по гр. д. № 708/1994 г. на 5-чл. с-в на ВС, решение № 668/15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 355/03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС. На следващо място, в касационната си жалба жалбоподателката не прави оплакване въззивният съд да не се произнесъл по наведен с исковата ѝ молба и поддържан и във въззивната ѝ жалба довод за нищожност на трите процесни решения, изразяващ се в това, че те повелявали изпълнение на нещо неизпълнимо или на действие, което съставлява престъпление; като в изложението се поддържа единствено, че такъв порок бил установим пряко от съдържанието на самите процесни решения. При това положение, твърдяната очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение не би могла да е налице, тъй като въззивният съд няма задължение да се произнася по порок, водещ до нищожност на съдебното решение, който не е наведен с исковата молба. Отделно от това, предвид цитиранато от въззивния съд съдържание на диспозитивите на трите процесни решения, очевидно невярно е и твърдението на жалбоподателката, че такъв техен порок бил пряко установим, т.е. – очевиден. В останалата част от изложението си жалбоподателката преповтаря и доразвива оплакванията си за неправилност на обжалваното въззивно решение, изложени и в касационната ѝ жалба, като във връзка с част от тях поддържа, че е налице противоречие с конкретно посочени актове на ВКС, но без да е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, за който да се твърди, че е разрешен в противоречие с тази практика на ВКС, респ. – който да съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – ненаведени такива от страна на жалбоподателката, по които касационното обжалване да следва да се допусне служебно. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответницата, претендираните и направени от последната разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ѝ в производството пред настоящата съдебна инстанция, в размер 360 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение