Определение № 5353 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1097/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Ц. М. против решение № 448 от 28.11.2023 г., постановено по въззивно гражданско дело № 643 по описа за 2023 г. на Пернишкия окръжен съд, ГО, първи въззивен състав, в частта, с която е потвърдено решение № 106 от 07.06.2023 г. по гр. д. № 627 по описа за 2021 г. на Радомирския районен съд за отхвърляне на предявения от касатора срещу А. Й. Р. иск с правно основание чл.61, ал.2 от ЗЗД за сумата над 8 100 лв. до пълния предявен размер на иска от 24 960 лв., представляваща припадащата му се част от увеличената стойност на съсобствения на страните недвижим имот - жилищна сграда с идентификатор № ............................ по КККР на [населено място]. Въззивното решение в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на касатора на сумата от 8 100 лв. на основание чл.61, ал.2 от ЗЗД и предявените от А. Й. Р. срещу И. Ц. М. насрещни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД и по чл. 59 ЗЗД са отхвърлени, е влязло в сила.

Касаторът счита, че решението на Пернишкия окръжен съд в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи т. 1 и т. 3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1.Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото?

2. Може ли въззивният съд да пристъпи към постановяване на решението си преди делото да е изяснено напълно от фактическа страна и съставлява ли това процесуално нарушение на разпоредбите на чл.10 и чл.235, ал.2 от ГПК?

Според касатора въпросите са разрешени в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решения № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I ТО, № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО, № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II ТО, № 344 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на ВКС, IV ГО, № 127 от 05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV ГО, № 190 от 07.02.2018 г. по гр. д. № 180/2017 г. на ВКС, IV ГО и др.

А. Й. Р. застъпва становището, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В исковата молба И. М. е заявил, че по силата на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ...., том I, дело № ....... г. с Г. Й. Р. придобили правото на собственост върху 1/3 идеална част от дворно място, съставляващо имот с планоснимачен № 591, кв. 16 по регулационния план на [населено място], Софийска област, ведно с цялата паянтова жилищна сграда откъм улицата. Въз основа на разрешение за строеж № 69 от 31.05.1994 г.и одобрен архитектурен проект съсобствениците построили триетажна масивна сграда с магазини на първия етаж. Двамата сключили договор за доброволна делба от 09.10.2001 г., по силата на който И. М. получил в дял северната част от мазето с лице към улицата, северната част от търговските обекти, включваща търговски обект със санитарен възел, първия етаж на сградата и северното таванско помещение с лице към улицата, а Г. Р. получил в дял южната част от мазето с лице към улицата, южната част от търговските обекти, включваща търговски обект със санитарен възел, втория етаж на сградата и южното таванско помещение с лице към улицата. На 17.10.2019 г. Г. Р. починал и оставил за наследник брат си А. Р.. Ищецът е изложил, че живее в процесната сграда, която не била измазана, била много студена и поради студа през зимата водопроводната инсталация замръзнала. Това наложило сградата да бъде санирана. И. М. със собствени средства организирал извършването на строително-монтажни работи – вземане под наем на скеле, поставяне на два броя метални врати и два броя прозорци ПВЦ на общите части на сградата, метален капак за затваряне на мазетата, направа на изолация, на покрив, изграждане на ВиК инсталация и централно свързване от ВиК мрежата на [населено място], направа на замазка и поставяне на плочи от гранитогрес и 24 метра цокъл на три тераси, общи на съсобствениците, дренаж на двора. Ето защо предявил против А. Р. иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 24 960 лв./увеличение на иска, допуснато в публичното заседание на 5.4.2023 г./, представляваща равностойността на извършените строително-монтажни работи на неговата част от масивната жилищна сграда.

С отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявения иск по основание и размер. Навел е доводи, че строително-монтажните дейности са извършени в имота без негово съгласие и въпреки противопоставянето му, както и че ищецът не го допускал до сградата.

Радомирският районен съд е приел, че по отношение на подобренията намира приложение институтът на водене на чужда работа без пълномощие-чл.60-62 от ЗЗД. Тъй като не се установява подобренията да са извършвани с категоричното съгласие на ответника, но пък и той по време на извършването им не се е противопоставил изрично, отношенията трябва да се уредят съгласно чл.61, ал.2 от ЗЗД. При определяне на увеличената стойност на имота е съобразил разясненията в т. II 6 на ППВС № 6/1974 г., като е изследвал каква би била цената на имота без подобренията и каква е тя след това. Затова е взел предвид, че според експертизата след подобренията стойността на имота се е увеличила с 16 200 лв., поради което е приел, че ответникът следва да бъде осъден да заплати според идеалната си част в съсобствеността половината от нея-8 100 лв., а в останалата част до пълния предявен размер от 24 960 лв. е отхвърлил иска.

Във въззивната си жалба срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение И. М. се е оплакал от повърхностна преценка на доказателствата. Заявил е, че счита за неправилен извода на районния съд за дължимост само на половината от увеличената стойност на имота и е продължил да претендира заплащане на пълната стойност на ремонта.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от И. М. част. В решението си подробно е обсъдил и анализирал приетите по делото доказателства. Приел е, че твърденията в исковата молба и данните по делото обуславят приложението на разпоредбата на чл.61, ал.2 от ЗЗД-ищецът твърди, че е извършвал ремонта с цел да живее в безопасно жилище, като поправи и санира цялата фасада на къщата, с оглед нейната техническа монолитност и енергийна ефективност, включваща занемарения и неподдържан от ответника горен етаж. Ищецът е извършил подобренията в свой, но и в общ интерес, включително в интерес на ответника, който не е дал съгласие, но и не се е противопоставил срещу ремонта. Въззивният съд е окачествил подобренията като полезни разноски, защото вложените труд, средства и материали са довели до увеличаване на стойността на имота. Приел е, че в този случай заинтересованият отговаря до размера на обогатяването си, тоест отговорността му е ограничена до по-малката сума между стойността на направените разходи и увеличената вследствие на подобренията стойност на съсобствения имот. Според приетата по делото повторна съдебно-техническа експертиза общата стойност на описаните в исковата молба строително-монтажни работи е в размер на 24 960 лв., а стойността на целия имот след извършване на подобренията се е увеличила с 16 200 лв. Съобразно притежаваните равни дялове в съсобствеността между страните, въззивният съд е стигнал до извода, че ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 8 100 лв., а за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 24 960 лв. искът е неоснователен.

От анализа на тези мотиви на въззивния съд настоящата инстанция не констатира наличие на основания за допускане на касационно обжалване. Поставените от касатора въпроси касаят задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, събраните по делото доказателства, както и да изложи собствени мотиви по спора. Според касатора въззивният съд не е обсъдил довода, че извършените разноски са необходими и че отношенията между съсобствениците е следвало да се уредят по правилото на чл.30, ал.3 от ЗС. От мотивите обаче се установява, че въззивният съд е изпълнил всички свои задължения-извършил е повторен и пълен анализ на събраните по делото доказателства, обсъдил е относимите доводи и възражения на страните и е изложил свои собствени съображения по съществото на спора съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК. Въз основа на съдебно-техническите експертизи е приел, че извършените от ищеца подобрения поддържат сградата и я предпазват от атмосферни влияния. Ето защо е квалифицирал направените от ищеца като полезни разноски, като е приел, че са довели до увеличаване стойността на сградата. По делото е установено, че подобренията са направени без съгласието на А. Р., но и без противопоставянето му, което е обусловило приложението на чл. 61, ал.2 от ЗЗД. В случая съсобственикът е действал и в свой интерес, поради което отговорността на другия съсобственик е ограничена до по-малката сума между стойността на действително направените разходи и увеличената вследствие на подобренията стойност на съсобствения имот (в този смисъл са например решения № 487 от 30.11.2011 г. по гр. д. № 1503/2010 г. на ВКС, І ГО и № 339 от 10.10.2011 г. по гр. д. № 1072/2010 г. на ВКС, І ГО). Уреждането на отношенията между съсобствениците по правилото на чл. 30, ал. 3 от ЗС предполага наличието на съгласие, което в случая не е налице. Въззивното решение не противоречи на ППВС № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г. и на Тълкувателно решение № 85 от 2.XII.1968 г. по гр. д. № 149/68 г. на ОСГК на ВКС, както твърди касаторът в изложението си. Напротив, въззивният съд е съобразил с т.II на ППВС №6 от 1974 г. и указанието в Тълкувателното решение, според което отношенията между съсобствениците се уреждат съобразно правилата за неоснователното обогатяване, ако останалите съсобственици са се противопоставили на извършването на подобренията.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на А. Й. Р. 1440 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,