Определение № 1565 от 27.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4066/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на ищците по делото В. К. К. и Д. А. Х., подадени чрез общия им процесуален пълномощник адв. С. Т. срещу решение № 241/06.03.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 954/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260423/06.03.2023 г. по гр. дело № 6664/2019 г. на Софийския градски съд (СГС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателката В. К. и А. Г. К., последният починал в хода на процеса и заместен от жалбоподателката Д. Х., срещу Г. Х. К., В. Г. К. и Д. Г. К., субективно и обективно съединени искове, както следва: главни искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД за прогласяване нищожност, като привиден, на договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №..., том..., дело № 4808/1987 г. по описа на ... нотариус при Коларовски районен съд, с който правото на собственост върху апартамент № .., находящ се в [населено място], [улица], бл. ..., вх. ..., ет. .., е дарено на Г. А. К.; и евентуални искове по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК и с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са придобили собствеността върху горния имот въз основа на давностно владение, упражнявано в периода 1982 г. - 06.08.2019 г.; в тежест на жалбоподателките са възложени разноски по делото. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в законоустановения срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В двете жалби (почти идентични по съдържание) се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложенията на двете жалбоподателки по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (също почти идентични по съдържание), подадени чрез адв. Т., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) кога и при какви случаи е приложима разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ГПК; и 2) как се отнася разпоредбата на чл. 165, ал. 2 от ГПК, изискваща писмен документ, към разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ГПК, даваща право при сделки, сключени между роднини по права линия, да се доказват със свидетелски показания. Жалбоподателките навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат, тези два въпроса да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложенията се навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че обжалваното въззивно решение било постановено в противоречие с практиката на ВКС, като в тази връзка се сочат и цитират решения на ВКС, но не са формулирани правни въпроси. Жалбоподателките се позовават и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като в тази връзка преповтарят общите си касационни оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ответниците Г., В. и Д. К., в отговорите на двете касационни жалби, чрез общия си процесуален пълномощник адв. Х. Д. излагат съображения за неоснователност на предявените по делото искове. За да отхвърли главните субективно съединени установителни искове по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД за нищожност на процесното дарение като абсолютно симулативно, въззивният съд е приел, че с оглед забраната на чл. 164 от ГПК, гласни доказателства са недопустими за опровергаване съдържанието на документ, какъвто се явява процесният нотариален акт. Прел е също, че след като ищците твърдят привидност на договора, в тяхна тежест е съгласно разпоредбата на чл. 165, ал. 2 от ГПК да направят допустими гласните доказателства, за да докажат наличието на симулация, чрез представяне на обратно писмо или документ, представляващ „начало на писмено доказателство”, като в последния случай е достатъчно с този документ само да се създаде индиция, че е възможно сделката да е симулативна. Апелативният съд е изтъкнал, че такива писмени доказателства не са представени по делото, въпреки дадените от съда указания, поради което е споделил решаващия извод и на първата инстация за изключване на показанията на свидетелите И. и И. в частта им, отнасяща се до липса на воля от страна на дарителите-ищци за настъпване правните последици на дарението и сключването му с цел заобикаляне на действащи към този момент нормативни забрани. Отделно от това, въззивният съд е изложил и съображения, че дарителите-ищци са запазили за себе си пожизнено право на ползване върху процесния имот, което индицира, че дарственото разпореждане се е считало от тях за безвъзвратно, а обстоятелството, дали в някакъв по-късен момент е настъпила промяна в намерението им, е ирелевантно за основателността на иска, тъй като разминаване между действителната и външно проявена воля трябва да е налице към сключването на договора за дарение. Съдът е приел, че обратен извод не следва само от факта, че през 1991 г. първоначалният ищец А. К. е погасил задължение по ипотека на апартамента с лични средства, поради близката му родствена връзка с надарения Г. К. (негов син) и доказателствата за топли и близки отношения между тях до смъртта на сина му. В обобщение въззивният съд е приел, че ищците не са установили при условията на пълно главно доказване, че при сключване на оспорената сделка е липсвала воля да дарят процесния апартамент на сина си и че действителната им воля била различна от обективираната в легитимиращия документ (нотариалния акт) – в отношенията помежду им да не са целели настъпването на типичните за разпоредителните сделки правни последици, при които правото на собственост се придобива от друг правен субект. За да отхвърли евентуалните субективно съединени установителни искове по чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗС за правото на собственост върху процесния имот, апелативният съд е приел, че собствеността в полза на наследодателя на ответниците Г. К. е възникнала по силата на процесното дарствено разпореждане през 1987 г. С оглед това е приел и че към същия начален момент – 1987 г., когато ищците твърдят да са установили давностно владение, те следва да докажат, че са установили фактическа власт върху имота (лично или чрез трето лице), което е било явно и непрекъснато в предвидения в закона 10-годишен срок (обективния критерий corpus на придобивния способ) спрямо собственика – техния син Г. К.. Въззивният съд е приел също, че ищците се установяват като ползватели на имота, на основание учреденото пожизнено право на ползване, което ги прави държатели, а не владелци на имота. Приел е още, че обстоятелството, че фактическата власт върху имота е установена на договорно основание със собственика, опровергава презумпцията по чл. 69 от ЗС, че вещта се държи като своя. Съдът е изложил и съображения, че за да се приеме, че в някакъв момент е настъпила промяна в намерението на ищците да упражняват фактическа власт в друго качество, т.е. че са започнали да осъществяват действия на своене, които покриват съдържанието на правото на собственост, те трябва са изявени пред собственика по начин, че той да разбере тяхното намерение да го своят. В тази връзка, позовавайки се на практиката на ВКС, апелативният съд е изтъкнал, че придобиване по давност се реализира, само ако са безспорно доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС – упражняване на явно, несъмнено и непрекъснато владение в продължение на определения от закона период от време, през който владелецът е демонстрирал по отношение на собственика на вещта, че упражнява собственически правомощия само за себе си; че общият принцип на справедливостта изключва скритост на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност (поради неведение) да се брани; както и че намерението на владелеца да свои вещта за себе си трябва да е явно и противопоставено на собственика, като тежестта на доказване на тези признаци на владението е за лицето, което се позовава на придобивна давност. Въззивният съд е приел, че ищците не са установили по делото да са манифестирали присвоително намерение спрямо сина си Г. К. до смъртта му през 2017 г. и след това спрямо наследниците му – ответниците; а напротив – от показанията на разпитаните свидетели съдът е установил, че ищците и семейството на сина им са били в много добри отношения, Г. К. приживе е правел ремонти, а съпругата му е наглеждала жилището в тяхно отсъствие. Приел е и че плащането на консумативни разходи или такива за текущи ремонти не могат да обосноват друг извод, защото ищците се явяват държатели на имота на друго основание (правото на ползване) и е обичайно да участват в тях. По наведените от страна на жалбоподателките основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Формулираните в изложенията към касационните жалби процесуалноправни въпроси не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като тези два въпроса нито са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, нито са от значение за крайния изход на материалноправния спор по делото. За да приеме, че в случая са недопустими свидетелски показания за разкриване на твърдяната от страна на ищците абсолютна симулация на процесното дарение, въззивният съд е тълкувал и приложил точно разпоредбата на чл. 165, ал. 2 от ГПК, изискваща за допускане на гласни доказателства наличието на т. нар. в съдебната практика „начало на писмено доказателство“, каквото съдът е установил, че не е представено по делото. При формирането на този свой извод въззивният съд е изходил и от установената с разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 2 от ГПК (макар и непълно посочена от съда), процесуална забрана за опровергаване със свидетелски показания на съдържанието на официален документ, какъвто е и нотариалният акт за дарение на недвижим имот. Поставените от страна на жалбоподателките-ищци процесуалноправни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2, във вр. с чл. 165, ал. 2 от ГПК нямат никакво отношение нито към горните изводи, нито към останалите съображения на въззивния съд за отхвърлянето на главните субективно съединени установителни искове за нищожност по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД, а още по-малко – към съображенията му за отхвърлянето на евентуалните субективно съединени установителни искове за собственост по чл. 79, ал. 1 от ЗС. В мотивите към въззивното решение апелативният съд по никакъв начин не е обсъждал разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ГПК, нито пък съотношението между тази напълно неотносима към спора по делото разпоредба, и приложимата и приложена от съда разпоредба на чл. 165, ал. 2 от ГПК. Макар гореизложеното да е достатъчно за недопускане на касационното обжалване по поставените от жалбоподателките процесуалноправни въпроси, като отделно и самостоятелно основание за това следва да се посочи, че от тяхна страна не са изложени и никакви съображения за наличието на наведената от тях допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 и т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Както вече беше посочено, в изложенията си жалбоподателките са цитирали конкретни решения на ВКС, но във връзка с това не са формулирали правни въпроси, нито пък се поддържа, обсъдените по-горе два процесуалноправни въпроса да са разрешени от въззивния съд в противоречие с тази цитирана практика на ВКС, която е и напълно неотносима към материалноправния спор по настоящото дело. Следователно, не е налице и хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Не е налице и твърдяната от страна на жалбоподателките очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок – към него са изложени достатъчно ясни мотиви, които са в съответствие с правилата на формалната и правната логика. Наведените от страна на жалбоподателките общи касационни оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не могат да обусловят извод за очевидна неправилност на съдебния акт. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице посоченитe от жалбоподателките основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 81 от ГПК, жалбоподателките-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на процесуалния пълномощник на ответниците – адв. Х. М. Д., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната им безплатно правна защита в касационното производство. Съдът определя възнаграждението в размер 300 евро, съобразявайки критериите по чл. 36, ал. 3 от ЗАдв, а именно: Касационното производство е осъществено само в първата си фаза по чл. 288 от ГПК – без провеждане на открито съдебно заседание, и се характеризира с ниска фактическа и правна сложност, видно и от изложеното по-горе в настоящото определение. Осъществената в това производство защита на трите ответници, се изчерпва единствено в изготвянето и подаването на двата кратки по обем и идентични помежду си по съдържание отговора на двете касационни жалби – също почти идентични по съдържание. В отговорите на жалбите са изложени съображения за неоснователност на предявените по делото искове, без да е взето становище и без да са изложени аргументи по допускането на касационното обжалване на въззивното решение, т.е. подадените отговори по никакъв начин не допринасят за защитата на ответниците в настоящото производство по чл. 288 от ГПК; за нея не допринасят и подадените след изтичането на сроковете за отговор, две молби от 19.11.2025 г. и от 12.02.2025 г., които също имат съдържание, идентично с това на отговорите. Така очертаната по вид, обем и качество, извършена от адвоката работа, от своя страна сочи на нивото на неговата квалификация, специализация и опит, като последният от друга страна включва най-малко петгодишен юридически стаж – аргум. от чл. 24, ал. 2 от ЗАдв. Съдът съобразява и обстоятелствата, че ответниците са упълномощили адв. Д. още при подаването на отговорите на исковата молба, респ. – още от първата инстанция той познава делото, както и че отговорите на касационните жалби са подадени в средата на едномесечния срок за това, респ. – времето за изготвянето им, предвид и техния обем и съдържание, не е голямо, не е налице и спешност при подаването им. Съдът съобразява и защитавания по делото интерес на трите ответници – валидността на придобивното основание на техния наследодател и правото им на собственост върху процесния жилищен недвижим имот с данъчна оценка в размер 71 507.80 лв., като отчита и учреденото в полза на едната жалбоподателка, пожизнено вещно право на ползване върху имота, респ. – непълния обем на защитаваното право на собственост (т. нар. „гола“ собственост). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение