Определение № 1549 от 01.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2855/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена частна касационна жалба от Е. А. К., Д. А. К., А. Д. К., всички чрез адв. доц.д-р Г. Г. срещу определение № 682/13.03.2023 г. по гр.дело № 430/2023 г. на Апелативен съд София, с което е оставена без уважение жалбата на ищците Е. А. К., Д. А. К. и А. Д. К. срещу определение № 11009/02.11.2022 г. по гр.дело № 7400/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която съдът е прекратил производството по делото в частта по насочен евентуален иск от ищците срещу Република България, представлявана по реда на чл.31 ГПК от министъра на финансите. В частната жалба са изложени доводи за нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното определение. Поддържат се и основания за неправилност на определението, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното определение и делото да се върне на Софийски градски съд за продължаване на процесуалните действия по предявените от жалбоподателите искове. Изложението на жалбоподателите е част от съдържанието на частната жалба. Поставени са следните правни въпроси, за които жалбоподателите считат, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1,2 и т.3 ГПК: 1. Порочно ли е определение на първоинстанционния съд, с което повторно се прекратява производството по делото по отношение на един от ответниците, след като веднъж вече е бил отменен негов акт в същия смисъл, включително без преди това да са изпълнени указанията на въззивната инстанция? 2. Разпоредбата на чл.2в ЗОДОВ изключва ли възможността, при предявен иск на основание чл.4,пар.3 от Договора за Европейския съюз/ДЕС/, да бъдат процесуално легитимирани/вкл.при условието на евентуалност/ и ангажирана едновременно отговорността на държавата, респективно съответните държавни органи, чиито незаконни действия или бездействия са причинили вредите, чиято обезвреда се претендира, доколкото закона обуславя основателността на предявения иск само от материалноправната отговорност на конкретния орган, конституиран като ответник, а не на държавата като цяло, така че ако се установи отговорността да е на друг държавен орган, то искът да бъде отхвърлен като неоснователен? 3. По какъв процесуален ред следва да се разглежда производството по настоящото дело, доколкото първоначалното дело гр.дело № 549/2015 г. на Пазарджишки окръжен съд и определянето подсъдността на спора, включително от състав на ВКС е извършено съобразно правилата на ГПК, а настоящото гражданско дело № 7400/2021 г. на СГС се движи по правилата на ЗОДОВ, при положение, че окончателния акт за определяне подсъдността – определение № 196/26.05.2021 г. по ч.гр.дело № 156/2018 г. на ВКС, IV г.о. и процесните актове на САС и СГС са постановени при действието на една и съща законодателна уредба? Жалбоподателите поддържат и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. В частната жалба е формулирано искане за преюдициално запитване по чл.628 и сл.ГПК по следните въпроси: 1. Разпоредбата на чл.4,пар.3 от Договора за Европейския съюз допуска ли възможност за държава-членка при уреждане с вътрешното си право на процесуалните правила за ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване на правото на ЕС, чрез института на процесуалната субституция от категорията на суброгацията, да ангажира отговорността на съответните държавни органи, чиито незаконни действия или бездействия са причинили вредите, чиято обезвреда се претендира, като същевременно националния закон обуславя основателността на предявения иск само от материалноправната отговорност на конкретния орган, конституиран като ответник, а не на държавата като цяло? 2. При положителен отговор на първия въпрос, чл.4,пар.3 от ДЕС допуска ли възможност за държава-членка да изключи процесулното, а оттам и материалноправното ангажиране отговорността си за вреди, причинени от нарушаване на правото на ЕС, в случаите на предявен иск срещу съответен държавен орган, чиито незаконни действия или бездействия са причинили вредите, чиято обезвреда се претендира, като изисква от потенциалните правоимащи лица да насочват претенциите си спрямо надлежен ответник, който е и материалноправно отговорен, доколкото конституирането на съответния държавен орган като страна в процеса, изключва едновременното участие на държавата като страна, но същевременно носи отговорност само за собствените си незаконосъобразни актове, действия или бездействия? 3. Допуска ли чл.4, пар.3 от ДЕС възможност за държава-членка при уреждане с вътрешното си право на процесуалните правила за ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване на правото на ЕС, да предвиди различен ред за разглеждането на висящите дела-преди и след приемането на специфична правна уредба? Може ли последващият ред да бъде по-неблагоприятен от първоначалния такъв, доколкото при новия не се допуска едновременно насочване на претенцията към държавата и съответно отговорния държавен орган? Ответникът по частната жалба Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез юрисконсулт И. Г. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на частната жалба по същество. Настоящият състав на ВКС Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателите съобразно правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК от надлежни страни срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С обжалваното въззивно определение на Апелативен съд София е оставена без уважение жалбата на ищците Е. А. К., Д. А. К. и А. Д. К. срещу определение № 11009/02.11.2022 г. по гр.дело № 7400/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която съдът е прекратил производството по делото в частта по насочен евентуален иск от ищците срещу Република България, представлявана по реда на чл.31 ГПК от министъра на финансите. Въззивният съд е приел, че с подадена искова молба на 08.06.2015г. и депозираните в изпълнение указанията на съда по чл. 129, ал. 2 ГПК молби - уточнения ищците са изложили твърдения за допуснати от Народното събрание и Министерство на правосъдието, като органи на Република България нарушения на правото на Европейския съюз, изразяващи се в неизпълнение на задължението им за законодателна инициатива и приемане на законодателство, с което да бъде точно и в нейната цялост транспонирана Директива 2004/80/ЕО на Съвета на Европа. Посочено е, че са изложени доводи, че в резултат на нарушението всеки от ищците търпи вреди, изразяващи се в невъзможността да получат справедливо обезщетение за търпените от тях вреди от извършеното престъпление – убийство на тяхната съответно съпруга и майка. Съдът е приел, че при така очертания предмет на делото и търсената от съда защита предявеният иск следва да бъде квалифициран като такъв за ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване правото на ЕС. Прието е, че с оглед датата на която е иницииран процеса – 08.06.2015г., разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ, вр. параграф 6 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ/обн. ДВ, бр. 94 от 2019г./ не е приложим закон към спора, в който смисъл са преценени за правилни оплакванията на жалбоподателите. Прието е, че в постоянната практика на Съда на ЕС се признава закрепеното в договорите на Общността, сега в Договора за ЕС, задължение на държавите членки да поправят вредите, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушение на правото на ЕС. Посочено е, че правното основание на иска е част от правото на ЕС и в частност чл. 4, параграф 3, втора алинея от Договора за ЕС, според която държавите членки вземат всички общи и специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Последното задължение на държавите членки е изведено за първи път в практиката на Съда на ЕС с решение от 19.11.1991г. Francovich и др. С6/90, EU:С:1991:428. Съдът е приел, че субект на нарушението, съобразно практиката на Съда на ЕС, са държавите членки, доколкото именно държавите членки са субектът на правото, който е задължен съобразно горецитираната разпоредба от правото на ЕС да осигури изпълнението на задълженията, произтичащи от договорите на ЕС или актовете на институциите на съюза. Според съда, в този смисъл и за целите на ангажиране на отговорността на държавите членки по предявен иск за обезщетение за вреди от нарушение правото на съюза именно за държавата е отговорността да поправи вредите от нарушението, независимо дали в основата на нарушението е орган на законодателната, изпълнителната или съдебната власт. Посочил е, че в последния смисъл са разрешенията, дадени с решение от 05.03.1996г. по дело Brasserie du pecheur и Factortame, С -46/93 и С -48/93, EU:C:1996:79, и решение от 11.06.2015г., Berlington Hungary и др. С-98/14, EU:С:2015:386. Съдът е приел, че с практиката на Съда на ЕС е призната и хипотеза като процесната, когато нарушението на правото на ЕС се извършва от няколко различни органи на държавна власт. Приел е още, че в последната хипотеза всеки от органите е допринесъл за нарушението, като въпросът как ще бъде разпределена отговорността между тях – например солидарно, е прието, че следва да бъде разрешено съобразно националното право и при съблюдаване на конкретните факти по делото. Посочено е, че практиката на Съда на ЕС е еднозначна и, че компетентните съдилища да разгледат иск за ангажиране отговорността на държавата за вреди от нарушение правото на ЕС, са националните съдилища, както и че правото на ЕС не съдържа разпоредби относно процесуалния ред, по който следва да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване на правото на ЕС. Прието е, че с оглед на последното и принципа на процесуална автономия всяка държава членка следва да уреди с вътрешното си право процесуалните правила, по които да се развие съдебния процес, така че да бъдат гарантирани в пълна степен правата на частноправните субекти. Цитирана е практика на СЕС - решение от 30.09.2003г. Kobler С -224/01, от 15.04.2008г. Imact С -268/06 и др. Според съда при посочената автономия на държавите членки досежно уредбата на процесуалния ред за защита, за да се приеме, че последните са изпълнили задълженията си за лоялно сътрудничество, то редът трябва да гарантира спазване на основните, застъпени в практиката на съда, принципи на равностойност и на ефективност. В частност процесуалните средства за защита срещу нарушаване на правото на ЕС следва да бъдат равностойни на тези, предвидени за нарушаване на националното право, както и не следва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на ЕС. Въззивният съд е приел, че с оглед посочената автономия на държавите членки е предоставено да преценят кой държавен орган ще ги представлява като ответник в производството по предявения иск, като с решение от 04.07.2000г. по дело Haim С-242/97 е изрично разписано правото на ЕС да не се противопоставя на това отговорността за обезщетяване на вредата, причинена на частноправния субект в резултат на мерки, които противоречат на правото на ЕС, да се носи и от публичноправния субект, който ги е приел, в допълнение на отговорността на държавата. Прието е, че в националната ни уредба липсва ясно разписана процедура за разглеждане на отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС преди приемането и влизането в сила на чл. 2в ЗОДОВ, която норма по изложените мотиви на съда не е приложима към процесния спор. Въззивният съд е съобразил и практиката на Съда на ЕС по решение от 04.10.2018г. по дело С-571/16, с което по отправено преюдициално запитване Съдът на ЕС е отговорил, че чл. 4, параграф 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че при липсата в България на специално производство за ангажиране на отговорността на тази държава членка за вреди от извършено от национален орган нарушение на правото на Съюза се допуска национална правна уредба, която предвижда два различни способа за защита, които са от компетентността на различни съдилища и предполагат спазването на различни условия, ако запитващата юрисдикция определи един от тях съобразно националното си право. С оглед на посоченото е прието, че определеният по делото ред за разглеждане на спора – граждански съд по реда на ГПК, не са в противоречие с правото на ЕС. Като е взел предвид цитираната практика на Съда на ЕС въззивният съд е приел за допустимо ищецът да е насочил исковете си срещу държавните органи, чиито конкретни действия последният определя като нарушаващи правото на ЕС, като искането му е допустимо съобразно цитираната практика на Съда на ЕС, която признава възможността да бъде ангажирана съвместно с отговорността на държавата и отговорността на конкретния държавен орган/публично правен субект, който е приедприел нарушаващите правото на ЕС действия. Прието е, че на самостоятелно основание и в единственото уредено в националното ни законодателство специално производство за ангажиране отговорността на държавата - по ЗОДОВ, държавните органи са процесуални субституенти на държавата и участват в производството по ангажиране на отговорността й – т.решение № 7/2014 г. на ОСГК на ВКС, което ведно с установения принцип за равностойност в правото на ЕС изключват извода, че на ищеца в настоящото производство може да му бъде отказано да насочи иска си срещу публичните субекти, които чрез очертаните в исковата молба действия по нарушение правото на ЕС са му причинили процесните вреди. Съдът е приел, че е налице и трайно установена практика на съдилищата, включително цитираната с първоинстанционния съдебен акт, съобразно която по дела за ангажиране отговорността на държавата за неспазване правото на ЕС, макар и образувани преди изменението на закона и приемането на чл. 2в ЗОДОВ, следва да бъдат приложени процесуалните правила на последния закон, включително в частта на процесуално представителство и дължими държавни такси, с което да се постигне еднакво третиране на правните субекти и да се спази установения принцип за равностойност в правото на ЕС. Прието е, че при приложение на специалното правило на чл. 7 ЗОДОВ в редакция към подаване на исковата молба в съда - ДВ бр. 98 от 2012г., искът за отговорност на държавата се насочва срещу държавните органи, чиито незаконни действия или бездействия са причинили вредите, чиято обезвреда претендират ищците. Посочено е, че ищците правилно са уточнили исковата си молба, като са посочили за ответници по предявените искове Министерство на правосъдието и Народното събрание. Прието е, че недопустимо в нарушение и на специалния закон – ЗОДОВ, и на общия ГПК, обаче, ищците са заявили воля да предявяват и евентуални искове отново срещу държавата, но представлявана по реда на ГПК от министъра на финансите. Според въззивния съд липсва обоснован интерес от ищците за соченото субективно съединяване на страната на ответника, като същото е и в противоречие по посочените доводи на съда на процесуалните правила, предвид на което е преценено, че правилно първоинстанционният съд е прекратил с обжалвания съдебен акт производството по така въведените евентуални претенции, като искът на всеки от ищците е един и въпросът за представителството на ответника – държавата, не обосновава последващо евентуално субективно съединяване на искове. Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС относно надлежното представителство на държавата в заварени производства за ангажиране отговорността за вреди, причинени на гражданите от неправилно приложение на правото на ЕС, чрез органите, нарушили правото на ЕС, като процесуални субституенти - решение № 14 от 15.02.2021г. по гр.д. 5165/2016г., ГК, IV ГО на ВКС по чл.290 ГПК. При тези съображения въззивният съд е оставил без уважение жалбата на ищците срещу определението на СГС от 02.11.2022 г. по гр.дело № 7400/2021 г. в частта, с която съдът е постановил прекратяване на производството по делото в частта по предявения евентуален иск от ищците срещу Република България, представлявана по реда на чл.31 ГПК от министъра на финансите. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателите за нищожност и недопустимост на обжалваното определение. Същото е постановено от надлежен съдебен състав, в пределите на правораздавателната му власт, изготвено е в писмена форма, волята на съда е ясно изразена в мотивите и диспозитива, и е подписано. Недопустимо е съдебно определение, когато е постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка относно съществуването на правото на иск, когато е постановено по претенция, различна от заявената. Настоящият случай не е такъв. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на сезирането, очертано с въззивната частна жалба, съдържаща искане определението на първоинстанционния съд в частта, с която производството по делото е прекратено по предявения евентуален иск да се отмени. С оглед на това съдът преценява, че обжалваното определение не е недопустимо. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Това основание за допускане на касационно обжалване предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, който се установява само от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните, и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение на Софийски апелативен съд, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по първия въпрос от изложението. Поставеният въпрос касае правилността на обжалваното определение и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд преценява дали поставения въпрос от жалбоподателите в изложението е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора, но не и дали изводите са законосъобразни. Проверка на правилността на изводите на въззивния съд Касационният съд извършва само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на частната жалба по същество. Тъй като поставения въпрос не отговаря на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по втори и трети въпрос от изложението. Жалбоподателите не са цитирали задължителна практика на ВС и ВКС в тълкувателни решения и постановления, нито практика на ВКС, съответно актове на Конституционния съд на РБългария или на Съда на Европейския съюз, в противоречие с която считат, че въпросите са разрешени от въззивния съд. Съгласно практиката на ВКС, изразена в решение № 16/02.03.2021 г. по гр.дело № 1914/2020 г. на ВКС, IV г.о. по чл. 290 ГПК според общото правило на чл. 14, ал. 1 ГПК всички граждански дела са подведомствени на гражданските съдилища. Споровете за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз са гражданскоправни и по общо правило те подлежат на разглеждане от гражданските съдилища по реда на ГПК. С измененията на чл. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр. 30 от 2006 г.) от подведомствеността на гражданските съдилища са изключени исковете за отговорността на държавата и общините за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като същите се разглеждат от административните съдилища по реда на АПК. Това очевидно включва и исковете за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз от тези органи и лица. С новия чл. 2в ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) от подведомствеността на гражданските съдилища са изключени и се разглеждат по реда на АПК и исковете за отговорността на държавата от нарушение на правото на Европейския съюз от правораздавателната дейност на административните съдилища. Прието е, че от кой съд и по и по кой процесуален ред е разглеждано делото до 02.12.2019 г. е без правно значение, тъй като съгласно § 6, ал. 1 ЗИД ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) този закон се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, а съгласно ал. 2 неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване. Не буди никакво съмнение, че гражданските съдилища разглеждат висящите пред тях дела по реда на ГПК, а административните - по реда на АПК, при субсидиарно приложение на ГПК. С цитираното решение на ВКС е прието, че ЗОДОВ урежда основанията (в т.ч. правното значение на вината) за отговорността на държавата и общините за вреди. Само доколкото той съдържа някои процесуалноправни разпоредби, може да се приеме, че той урежда и ред за разглеждане на делата. На това място е достатъчно да се посочи, че уредените в ЗОДОВ процесуални правила изключват тези на ГПК, когато дело за обезщетение за вреди по този закон се разглежда по реда на ГПК; както и че при разглеждане на дело за обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз по реда на ГПК, приложение намират процесуалноправните разпоредби на ЗОДОВ, към които препращат чл. 2в, ал. 1, т. 2 (определянето на ответника по реда на чл. 7) и ал. 3 (приложението на чл. 9а и чл. 10 за определянето на дължимите такси и разноски и за задължителното участие на прокурор в производството). Други съществени процесуалноправни разпоредби в ЗОДОВ няма, но доколкото бъдат намерени или въведени такива, тяхната приложимост в производството по реда на ГПК следва да се основава на принципа за равностойност (еквивалентност) – процесуалните средства за защита срещу нарушаването на правото на ЕС да бъдат равностойни на тези, предвидени за нарушаване на националното право и принципа за ефективност – националните процесуални правила да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на ЕС. Съдебният състав е приел, че държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ). Съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за обезщетение за вреди на общо основание (чл. 49 ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Това практическо разрешение е възприето от законодателя в чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (Нов – ДВ, бр. 94 от 2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, също и когато делото е подсъдно на гражданските съдилища. Прието е, че когато държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса като главна страна – в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието на съдебното решение. При действието на чл. 19 ГПК (отм.), когато в процеса участва процесуален субституент, държавата имаше възможност да вземе участие в процеса като контролираща страна чрез министъра на финансите. При действието на новия ГПК контролираща страна няма. В същият смисъл е и решение № 14/15.02.2021 г. по гр.дело № 5165/2016 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК. Втори и трети въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие с тази практика на ВКС. По същите правни въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като е налице трайно установена практика на ВКС, с която въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи. Освен това жалбоподателите не са обосновали допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, а именно какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателите не сочат, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Без уважение следва да се остави искането за отправяне на преюдициално запитване по чл.267 ДФЕС по поставените въпроси от жалбоподателите, свързани с тълкуването на чл.4, пар.3 от Договора на ЕС и приложимия процесуален ред, по който следва да се разгледа предявен иск за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, както и определяне на надлежния ответник при предявен такъв иск. Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно: тълкуването на разпоредба от правото на ЕС; валидността и тълкуването на актовете на органите на ЕС. Когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от Съда на Европейския съюз да се произнесе. Разпоредбата на чл.628 ГПК предвижда, че българският съд прави запитване до СЕО, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС е от значение за правилното решаване на делото. Предпоставка за отправяне на преюдициално запитване е съществуването на общностна норма, която има приложение към фактите в съотвеното производство. Спрямо процесуалноправните норми приложение намира принципът на процесуална автономия, според който всяка държава членка е свободна да урежда сама процесуалното си право, стига то да не прави приложението на общностното право по-трудно в сравнение с приложението на националното право (принцип на равнопоставеност) и да не прави защитата на правата, произтичащи от общностното право, практически неосъществима или прекалено трудна (принцип на ефективността) – така дела С-78/98, С-126/97, С-168/05. Следователно дори преюдициалният въпрос да е свързан с процесуални правила, проверката е винаги с оглед на конкретно предоставени от общностното право на лицата права. В настоящият случай приложимия процесуален ред, по който следва да се разгледа предявен иск за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз и определяне на надлежния ответник при предявен такъв иск е въпрос на процесуална автономия на РБългария и същият е законодателно уреден. С оглед на това съдът намира, че не са налице предпоставките на чл. 628 ГПК и не следва да се отправя преюдициално запитване до Съда на ЕС по поставените въпроси от жалбоподателите в касационната жалба. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение