Определение № 569 от 11.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 172/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. В. Г. против решение № 2322/23.10.2019 г. по гр.д.№ 1347/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 22.11.2018 г. по гр.д.№ 2911/2017 г. на Софийски градски съд, в частта му в която е уважен предявеният от касатора против ЗД „Лев Инс„ АД иск, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, за сумата над 30 000 лева и до уважения от първоинстанционния съд размер от 75 000 лева, като вместо това искът е отхвърлен за тази му част. Касаторът оспорва допустимостта, в евентуалност – правилността на въззивното решение, като счита, че съдът, в разрив с доводите във въззивната жалба на ответника – застраховател, с решението си е отрекъл изцяло материалноправната легитимация на ищцата, като притежател на право да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. Р. / сочен за фактически отгледал я от тригодишна възраст, без биологично родство между двамата /, настъпила в причинна връзка с ПТП по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, лек автомобил. Тъй като първоинстанционното решение, като необжалвано в тази му част, е влязло в сила, за обезщетение в размер на 30 000 лева, то според страната със сила на пресъдено нещо се ползват всички правопораждащи факти, вкл. обуславящите активната материалноправна легитимация на ищцата да получи застрахователно обезщетение. Поради това съдът не е имал основанието да отрече наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и починалия М. Р., още повече, че първоначално изрично го е признал в мотивите. Така касаторът обосновава нарушение на чл.299 ГПК – с искане за обезсилване на въззивното решение, в евентуалност - на чл.269 пр. трето ГПК – за отмяната му. Ответната страна - ЗД „Лев Инс„ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, но по съображения напълно несъответни на касационните доводи и изложението по чл.280 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За прецизност следва да се посочи, че въззивният съд не се е произнесъл нито в мотивите / поради което не е налице основание за поправка на очевидна фактическа грешка по чл.247 ГПК /, нито в диспозитива / няма и подадено искане за допълване на решението по реда на чл.250 ГПК / по въззивната жалба на Д. Г. срещу първоинстанционното решение, в частта му, с която искът на същата е отхвърлен за разликата между присъдените 75 000 лева и поддържаните с въззивната жалба на същата страна 150 000 лева. За да се произнесе, настоящият състав, в съответствие с касационните доводи, в кумулативност със съдържанието на изложението по чл.280 ГПК, които доводи не касаят установяването на деликта, вината на делинквента, причинната връзка между ПТП и вредата и съпричиняването, съобрази следното: Ищцата претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на лице, което твърди, че фактически я е отгледало от малолетна / тригодишна / възраст до пълнолетието й, като баща, в качеството на втори съпруг на биологичната й майка, също загинала при процесното ПТП. Сочи на създадена между двамата дълбока и силна емоционална връзка, вкл. че е разчитала и след пълнолетието си и до момента на непозволеното увреждане на помощта и подкрепата на починалия. Твърди, че в резултат на шока и скръбта от загубата на така близкия й човек е получила посттравматичен стрес, изразяващ се в нарушение на съня, често главоболие и тревожност, чести депресивни състояния, социално дистанциране и апатия. Първоинстанционният съд е приел, че разпитаните по делото свидетели установяват създадена между Д. Г. и М. Р. силна и трайна емоционална връзка, като между биологичен родител и дете. Определил е справедливо обезщетение в размер на 150 000 лева и присъдил 75 000 лева, поради прието съпричиняване в размер от Ѕ, на основание чл.51 ал.2 ЗЗД. Първоинстанционното решение е обжалвано от всяка от страните, като застрахователят е обжалвал в частта, в която предявеният от ищцата иск е уважен за разликата над 30 000 лева и до присъдената сума от 75 000 лева. В този смисъл, въззивникът – застраховател е поддържал възражение за прекомерно завишаване на присъденото обезщетение, а не за неоснователно присъдено такова, в какъвто и да било допустим размер. Въззивният съд, анализирайки доказателствата в подкрепа на твърдението за изградена между ищцата и починалия трайна, постоянна и дълбока емоционална връзка, е отказал да кредитира показанията на св. П. / живеещ на съпружески начала с ищцата /, тъй като впечатленията му за отношенията между Д. Г. и М. Р. в периода на твърдяното й отглеждане от последния, като фактически родител, не са непосредствени. Кредитирал е с резерва показанията на св. П., тъй като към същия релевантен период на изграждане на твърдяната трайна и дълбока емоционална връзка, свидетелката е била едва 12-годишна, поради което и не би могло да се разчита на зрелостта на преценката й. При това е констатирал противоречия в показанията на свидетелите, вкл. относно твърдяното продължаващо общуване между ищцата и починалия и оказвана от последния помощ и подкрепа, които противоречия на самостоятелно основание създават съмнение относно близостта между ищцата и свидетелката и непосредствеността на впечатленията на свидетелката. Съдът е съобразил и обстоятелството, че фактически отношения, идентични на тези между биологичен родител и дете, се твърдят да са изграждани в сравнително кратък, за да би бил достатъчен за изграждане на действително пълноценна връзка като между биологичен родител и дете, период от около 11 години / от тригодишна възраст на ищцата до фактическото й заживяване със свидетеля П. – на 14 и половина години /. Така съдът е обосновал извод, че ищцата не установява материалноправна легитимация да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. Р., но доколкото първоинстанционното решение е влязло в сила за такова, в размер на 30 000 лева, следва да отмени първоинстанционния акт, съответно отхвърли иска само за разликата между 30 000 лева и 75 000 лева. В изложението по чл.280 ГПК, касаторът поддържа недопустимост на въззивното решение, като постановено в нарушение на чл.299 ГПК. Формулира и следните въпроси: 1/ Ограничен ли е въззивният съд от въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение ? и 2/ Задължен ли е въззивният съд да се съобрази с решението на първоинстанционния съд в частта, в която то е влязло в сила ? Въпросите се обосновават в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решенията по гр.д.№ 6459/2014 г. на ІV г.о., гр.д.№ 1281/2010 г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 331/2010 г., гр.д. № 1645/2009 г., по гр.д.№ 1036/2009 г., гр.д.№ 1246/2009 г. и по гр.д.№ 954/2010 г. – всички на ІV г.о. на ВКС. Доводът за недопустимост на въззивното решение, на основание чл.299 ГПК, освен обективно необоснован – няма влязло в сила предходно решение, постановено по идентичен правен спор, между същите страни, е и абсурден, с оглед процесуалната позиция на страната – ищец, чиято е инициативата за предявяване настоящия иск, доколкото такъв довод предпоставя собственото й несъобразяване със задължителни процесуални предпоставки / наличие на процесуална пречка / за завеждането на иска. Вярно е обстоятелството, че противно на поддържаната в производството позиция, ответникът не е оспорил изцяло първоинстанционното решение. Видно от обстоятелствената част на въззивната жалба, обаче, същият е оспорвал изобщо събирането на доказателства, годни по естеството си да установяват каквато и да било връзка между починалия и ищцата, а не ги е коментирал съобразно действителното съдържание на иначе безспорно установена, достатъчно дълбока и трайна, за да обоснове изобщо материално-правна легитимация за присъдимо обезщетение, връзка, спрямо приетото от първоинстанционния съд нейно съдържание. В хода на въззивното производство това противоречие не е отстранено, чрез допълнителните изявления на въззивника. В този смисъл, демонстрираният с въззивната жалба правен интерес е противоречиво изводим от обстоятелствена част и петитум, като въззивното решение кореспондира в мотивите си с този, изводим от обстоятелствената част на въззивната жалба правен интерес, а с диспозитива си е съобразен и с формалния й петитум. Тази специфика навежда на процесуално бездействие на съда по уточняване на действителния правен интерес на жалбоподателя – въззивник, а не на нарушение на чл.269 пр. трето ГПК, доколкото съдът се е позовал именно на неблагонадеждността на свидетелите, в предоставянето на показания основаващи се изобщо на преки и непосредствени впечатления, относно връзката между ищцата и починалия, каквото е и изтъкнатото във въззивната жалба на ответника, вместо на съдържанието на иначе установена с гласните доказателствени средства връзка. Още повече, че исковете по чл. 226 ал.1 КЗ / отм./, респ. чл. 432 КЗ, съдържат и тази специфика, че активната материално-правна легитимация не се основава на простото установяване на някаква връзка, а на „ трайна и дълбока връзка „ / ППВС №5/1969 г. /, съответно „особено близка връзка„ / ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, а в рамките на установената такава и съдържанието на съществувалите взаимоотношения се определя и точния размер на дължимото обезщетение. В този смисъл, оспорването на „ трайна и дълбока„, респ.„ особено близка връзка„, а на още по-голямо основание изобщо д о к а з а н а връзка с починалия, поради естеството на доказателствените средства, е оспорване по същество на активната материалноправна легитимация на ищеца, а не единствено на размера на обезщетението, като прекомерно завишен, независимо от формалното изявление в този смисъл. По тези съображения, настоящият състав намира, че първият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий, като относим към въпрос по приложението на чл.269 пр. трето ГПК, което прави излишен коментара на сочения допълнителен такъв. Вторият от въпросите не отговаря на действителното съдържание на мотивите на въззивното решение. Съдът изрично е съобразил влязлото в сила, предвид необжалването му от ответника, първоинстанционно решение за осъждането му да заплати обезщетение за вреди, в размер от 30 000 лева. Като неудовлетворяващ общия селективен критерий за правен въпрос – чийто отговор би бил от естество да промени правния резултат / решението влиза в сила не досежно установените от предходната инстанция факти и обстоятелства / - въпросът не обосновава основание за допускане на касационното обжалване, поради което е излишен коментар на сочения допълнителен селективен критерий. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение