Определение № 4204 от 17.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3118/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Г. и М. А. Б., чрез адв.Д.П. от САК, срещу решение №1227/04.03.2025г., постановено по в.гр.д.№10806/2023г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20097870/20.07.2023г., постановено по гр.д. 21502/2019г. по описа на СРС, 167-и състав, с което са отхвърлени предявените срещу ответника П. Г. К. искове с правно основание чл.108 от ЗС за признаване на установено, че ищците са носители на по 1/3 ид.ч. от правото на собственост върху следните имоти: имот с идентификатор ***, с площ от 700 кв.м и поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 663 кв.м, находящи се в [населено място], [улица], които съгласно решение № 5225/09.12.1997г. на ПК Панчарево представляват ниви с площ от 1 330 кв.м, категория Х, местн. „Я. “, представляващи част от имот с пл. № ***от кадастрален план на [населено място], изработен на база летене през 1954г. и за осъждане на ответника К. да им предаде владението на по 1/3 ид.ч. от процесните имоти. В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, тъй като е постановено при наличието на обстоятелства от престъпен характер, установени в хода на първоинстанционното производство, по които не е взето отношение от двете инстанции по същество. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че са създадени и употребени от ответника документи с невярно съдържание, чрез които е получил собствеността върху процесните имоти. Ответникът по касация П. К. не е депозирал отговор по подадената касационна жалба. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.283 от ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 от ГПК, подадена е от легитимирани лица, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е приел, че между страните по делото не е спорно, а и се установява от представеното удостоверение за наследници на А. Т. К./К. – съгласно удостоверение за идентичност на лице с различни имена/, че същият е починал на 28.04.1983г., като негови законни наследници, при равни права в оставеното от него наследство във връзка с чл. 5, ал. 1 ЗН, са страните К. А. Г. – дъщеря, М. А. Б. – внучка, дете на починалата в хода на делото негова дъщеря Е. А. Б. и ответникът П. Г. К. – внук, дете на починалия му син Г. А. К.. По делото обаче не се твърди и не се установява към момента на смъртта на общия наследодател А. Т. К. (К.), настъпила на 28.04.1983г., последният да е притежавал спорния имот. Напротив – съобразно изложените твърдения А. Т. К. през 1958г. внесъл имота в ТКЗС, а ищецът – негова дъщеря К. А. Г., депозирала искане за възстановяване на правото на собственост върху имота по реда на ЗСПЗЗ в полза на наследниците на А. Т. К./К./ със заявление с вх.№ БСЦ100 /28.01.1992г., подадено пред ПК-Панчарево.По делото не се твърди и не се установява, че ПК-Панчарево уважила подаденото от ищеца К. А. Г. заявление, респ. че в полза на ищците - наследници на А. Т. К. (К.) било издадено решение за възстановяване на собствеността на процесния имот.Напротив – твърди се, че ПК издала положително решение за възстановяване на правото на собственост върху имота в полза на ответника. Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че по искове за собственост легитимацията на правото на собственост на имот, подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, може да се установи само с решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността на конкретния имот.По своята правна същност решението на ОСЗ за възстановяване на собствеността е стабилен индивидуален административен акт с конститутивно действие, което се разпростира както по отношение на обекта - земеделската земя, така и по отношение на субекта легитимира като собственици лицата, на които се възстановява собствеността.Съобразно мотивите по т.1 от Тълкувателно решение № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС, с включването на частните земеделски имоти в селскостопанските организации и премахване на реалните им граници се прекратява качеството на обекта на собствеността като конкретно обособена вещ. Липсата на такъв обект лишава от съдържание правото на собственост, тъй като то може да съществува само върху индивидуално определен имот. Индивидуализацията на земеделските земи се определя от реалните им граници с решенията на общинските поземлени комисии. Те са необходимите правни актове за определяне на реалните граници на земите и едновременно с това юридически факти с гражданскоправно действие.С решението на поземлената комисия възниква правното качество на обекта на собствеността индивидуализация и затова то има конститутивно действие.Ето защо решението на ОСЗ за възстановяване на собствеността действа за бъдеще и при липса на твърдения за издадено от ОСЗ положително решение за възстановяване правото на собственост в полза на всички наследници на А. Т. К. /К./, предявените от ищците искове по чл. 108 ЗС на основание наследствено правоприемство от този наследодател се явяват неоснователни и правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд.Защитата на ищците при наведените твърдения, че към момента на обобществяването /внасяне на имота в ТКЗС/ имотът бил собственост на общия наследодател, но неправилно ПК възстановила имота в полза само на един от наследниците му, е с иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за установяване на правото на А. Т. К. /К./ към миналия момент.Едва при уважен такъв иск с влязло в сила решение, органът по земеделската реституция може да постанови ново решение по чл. 14, ал. 7 във вр. с ал. 7а ЗСПЗЗ за признаване на собствеността в съответствие със съдебния акт. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Касационната инстанция намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същото е вероятно недопустимо. В процесния случай ищците са навели фактически твърдения, че спорният имот е бил собственост на общия на страните по делото наследодател А. Т. К. (К.), поч. на 28.04.1983г., който през 1958г. внесъл имота в ТКЗС.Първоначалната ищца К. А. Г., която е дъщеря на Ал.К., е депозирала искане за възстановяване на правото на собственост върху имота по реда на ЗСПЗЗ в полза на неговите наследници със заявление с вх.№ БСЦ100 /28.01.1992г., подадено ред ПК-Панчарево.Последната не е възстановила правото на собственост по посоченото заявления, а е издала положително решение за възстановяване на правото на собственост върху имота в полза само на ответника.Интересът от искова защита е обоснован с това, че спорният имот е съсобствен между наследниците на Ал.К., а не изключителна собственост на ответника. Предмет на установителните искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е право на собственост на земеделските земи към момента на колективизацията и включването им в ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация респ. одържавяването.Като всеки установителен иск и този предполага за надлежното упражняване правото на иска наличие на правен интерес. Правният интерес на тези установителни искове се предопределя от възможността, след приключване на спора с позитивно решение в полза на лицата-ищци по делото, последните да поискат от ПК /ОбСЗ изменение на решението по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ на ПК/ОбСЗ за възстановяване на собствеността, по реда предвиден в чл. 14, ал.7 от ЗСПЗЗ.Спор за материално право по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ е налице винаги, когато един и същ имот е заявен от повече от един правоимащ или правоимащи с твърдението, че имотът е бил тяхна или на наследодателя им собственост, без да е от значение дали възстановяването на собствеността е отказано на това или на друго основание. За да бъде уважен положителен установителен или ревандикационен иск за собственост, основан на земеделска реституция, ищецът трябва да се легитимира като собственик към момента на приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество.При незавършена процедура по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ липсва правен интерес от търсената защита с иска за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК или 108 ЗС, защото ищците не могат да се легитимират като собственици.Такъв иск се явява преждевременно предявен/решение №1956 от 12.02.2002г. на ВКС по гр.д.№544/2001г., V г.о.,решение № 399 от 9.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 987/2011 г., I г. о., решение № 144 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3694/2019 г., I г. о., ГК и др./. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение