Определение № 60524 от 01.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 353/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Ц. М. срещу решение №12229 от 03.11.2020г., постановено по в.гр.д.№6008/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав, с което е потвърдено решение №6451/11.09.2019г. по гр.д.№16295/2017г. на СГС, ГО, І-8 състав. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от С. Ц. М. против „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД за сумата от 300 000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, е неправилно поради противоречие с материалния закон и допуснати нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че незаконосъобразно съдът се е позовал на материалите по прокурорската преписка без да кредитира показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели, в резултат на което са направени необосновани изводи, че автомобилът е бил технически неизправен и че ищецът сам е предизвикал настъпването на процесното ПТП. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационна жалба, без да е формулиран конкретен правен въпрос се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като съществуват две противоречиви решение на САС – едното по настоящото дело, а другото – по гр.д.№479/2018г. на САС, 7 състав. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД, в който се твърди, че не е налице хипотезата по чл.280, ал.1, т.32 ГПК за допускане на касация. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното решение въззивният състав от САС е потвърдил решение №6451/11.09.2019г., постановено по гр.д.№16295/2017г. на СГС, ГО, І-8 състав, с което са отхвърлени предявените от С. Ц. М. против „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата 300 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, понесени вследствие на телесни увреждания на 02.08.2017г. от лек автомобил „Пежо 306“ с ДК [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането. Страните по делото не спорят, че на 02.08.2017г. в [населено място] ищецът С. М. е бил ударен от паркирания в неговия двор самопотеглил лек автомобил „Пежо 306“ с ДК [рег.номер на МПС], застрахован при ответното дружество „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД. Позовавайки се на събраните по делото доказателства - материалите по преписка 2243/2017г. на РП Ловеч, показанията на свидетеля Г. В.- разпитан по делегация, показанията на свидетелката Г. Г. - разпитана по делегация, ценени при условията на чл.172 ГПК, както и на заключението на вещото лице по извършената автотехническа експертиза, въззивният състав е приел за установено, че непосредствено преди настъпването на процесната злополука свидетелят Г. В. последен е извършвал фактически действия по управление на автомобила, паркирайки го в двора на пострадалия ищец. Като релевантен за спора, съдът е определил факта дали автомобилът е потеглил сам в резултат на необезопасяването му от водача Г. В. или в резултат на други причини. Анализирайки показанията на свидетелката Г. Г., съдът е направил извода, че между паркирането на автомобила от свидетеля В. в двора на пострадалия до потеглянето на автомобила, е изминало известно време, достатъчно за да може пострадалият да си поговори с приятелите си Р. и Г. и да ги изпрати да си отидат, да извади от багажника на автомобила си два чувала с разтвор, да ги занесе до съседната къща, и да се върне от съседната къща до дворната врата на собствената си къща. Съобразявайки заключението по извършената автотехническа експертиза, според което при необезопасяване на автомобила срещу самопотегляне, той би потеглил незабавно след паркирането му, въззивният състав е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява по категоричен начин твърдяното от ищеца обстоятелството, че водачът на автомобила Г. В. да не е изпълнил задължението си по чл.96 от ЗДвП при паркирането да обезопаси автомобила срещу самопотегляне. В тази връзка съдът е обосновал извода, че не може да бъде изключена като причина за самопотеглянето наличие на техническа неизправност по спирачната система или трансмисията на автомобила или упражнено върху автомобила въздействие в периода между паркирането и самопотеглянето му. Според въззивния състав упражненото въздействие върху автомобила, значително време след паркирането му от водача Г. В., се установява и от факта, че пострадалият е извършил товаро-разтоварни дейности, намаляващи общото тегло на автомобила, и респективно намаляващи сцеплението на гумите на колата с терена, В заключение в обжалваното решение е посочено, че при лежащата върху ищеца доказателствена тежест да установи по несъмнен начин всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, съдът намира, че не е проведено пълно и главно доказване на елементите на фактическия състав на деликта и в частност – наличието на противоправно поведение от страна на застрахования при ответника водач на лекия автомобил, което от своя страна изключва отговорността на застрахователното дружество по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за обезщетяване на причинените на ищеца вреди. Съдът е отразил, че при липсата на основанията по чл.432, ал.1 КЗ за ангажиране на отговорността на ответника за вредите от процесното ПТП, не следва да се обсъждат въпросите относно вида и характера на претърпените от ищеца травматични увреди, обема, интензивността и продължителността на претърпените от него болки и страдания, размера на справедливото обезщетение за тях, както и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси като предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърденията в касационната жалба, че съдът неправилно се е позовал на материалите по прокурорската преписка без да кредитира показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели, в резултат на което са направени необосновани изводи, че автомобилът е бил технически неизправен и че ищецът сам е предизвикал настъпването на процесното ПТП, по своята правна същност представляват оплакване за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила и необоснованост като касационни основания по чл.281 т.3 ГПК, но нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора за наличие на основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация. Непосочването на конкретни правни въпроси от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, на която се позовава касаторът, е изменена със ЗИД ГПК (ДВ. бр. 86 от 27.10.2017г.) и понастоящем противоречивата съдебна практика на съдилищата не е основание за допускане на касационно обжалване. На основание чл.78, ал.3 ГПК във връзка с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество сумата 100лв. - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,