Определение № 294 от 19.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3550/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано e по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 265175 /02.08.2021 г. по гр. д. № 8846 /2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение на Софийски районен съд в обжалваната част, с която Прокуратурата е осъдена да заплати на Р. Й. И. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение, ведно със законната лихва върху двете суми от 24.10.2018 г.. Жалбоподателят ПРБ обжалва размера на присъденото обезщетение с доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Ответницата по касационната жалба Р. Й. И. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима в частта по иска за неимуществени вреди, тъй като е подадена в срок от страна по делото срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. Касационната жалба е недопустима в частта по иска за имуществени вреди, който е с цена 1 000 лева. В тази част съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване и съгласно разпоредбата на чл.286, ал.1, т.3 ГПК касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане по същество. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от правна страна следното: Предявен е иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ с искане за присъждане на обезщетение за претърпени от ищцата имуществени и неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение за престъпление по чл.206, ал.1 НК. Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ: установено е, че на ищцата е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление, което е прекратено, тъй като извършеното деяние не е престъпление, и че са били претърпени неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от действията на органите на прокуратурата. Въззивният съд е проследил хода на досъдебното производство и е установил, че на 27.02.2012 г. ищцата е разпитана като свидетел, на 02.04.2013 г. и на 25.04.2013 г. е била извършена очна ставка с участието на ищцата, с постановление от 17.10.2013 г. ищцата е била привлечена като обвиняем за престъпление по чл.206, ал.1, пр.1 НК. Съобразено е обстоятелството, че повдигнатото обвинение е било за тежко престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК. Установено е, че наказателното производство било прекратено с постановление от 05.10.2017 г. по д.п. № 33 /2012 г. по описа на СО– СГП, на основание чл.24, ал.1, т.1 НК - поради липса на осъществен от обективна и субективна страна състав на престъпно деяние. Въз основа на гореизложеното е направено заключението, че воденото срещу ищцата наказателно производство обхваща период над 5 години и 7 месеца. За установяване на размера на причинените вреди е обсъдено заключението на извършената в първоинстанционното производство съдебно - психиатрична експертиза, което установява негативни емоционални състояния, психосоматична проблематика, породени от образуваното срещу ищцата наказателно производство. Констатирано е смесено тревожно депресивно разстройство, което се проявява с наличие на невротични и депресивни симптоми на фона на висока тревожност. Съдът е възприел заключението на експертите, че негативните преживявания на ищцата са довели до нарушена комуникация с околните, ограничени контакти, цялостна промяна на начина й на живот. Съобразено е заключението на вещите лица, че актуалните преживявания на ищцата се намират в пряка връзка с продължителното стресогенно въздействие на факторите върху личността на ищцата, която преди повдигане на обвинението е била в състояние на постигната медикаментозна ремисия. Обсъдени са и дадените показания от Д. К., съквартирантка на ищцата, въз основа на които е установено, че след образуването на наказателното производство здравословното състояние на ищцата се е влошило, изпитвала е чувство на срам, не е можела да погледне съседите си в жилищния блок, страхувала се е при всяко позвъняване на вратата. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид периода на наказателното производство, тежестта на обвинението, негативните емоционални и психологически последици от образуваното наказателно производство. При тези съображения въззивният съд е направил извода, че определеният размер обезщетение за претърпени неимуществени вреди 10 000 лева от първоинстанционния съд е правилен и съобразен с принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят ПРБ твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, като извежда следните правни въпроси. При определяне основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2 от ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди? Жалбоподателят ПРБ твърди, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС: т. 2 от ППВС № 4 /1968 г.; решение №302 /04.10.2011 г. по гр. дело № 78 /2001г., на I г.о. и решение № 321 /26.11.2014 г. по гр. дело № 2516 /2014 г., на IV г.о. на ВКС. Въпросът е обуславящ, но не е решен както се твърди. Съгласно посочената от жалбоподателя съдебна практика, при определяне размера на причинените неимуществените вреди се вземат предвид установените по делото факти и обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е преценил всички относими към спора факти и обстоятелства, свързани с претърпените от ищцата неимуществени вреди въз основа на анализ на събраните по делото доказателства и е изложил мотиви за тяхното значение, както беше посочено по-горе. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка (има се предвид съдът, който разглежда спора за обезщетението) за обществените критерии за справедливост - обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост при обезвредата? Жалбоподателят ПРБ твърди, че въззивният съд се е разрешил въпроса в противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС - т. 2 от ППВС № 4 /1968 г.; решение № 480 /23.04.201З г. по гр. дело № 85 /2012 г. на IV г.о. и решение № 832 /10.12.2010 г., по гр. дело № 593 /2010 г. на IV г.о.. Въпросът е обуславящ, но не е решен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика. Както беше посочено в изложението за мотивите на въззивния съд, той е съобразил приетото с в т. ІІ на ППВС № 4 /1968 г. и с последващата практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД., че понятието справедливост е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението, такива могат да бъдат: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, какви морални страдания са причинени, както и редица други обстоятелства (изброяването не е изчерпателно), които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Както беше посочено по-горе за мотивите на въззивния съд, той е обсъдил релевантните за спора обстоятелства въз основа на анализ на събраните по делото относими доказателства, При определяне на размера на обезщетението за обезвреда въззивният съд е съобразил установените по делото конкретни обстоятелства, които са свързани с претърпените вреди и с обезщетението за тях, включително периода на наказателното производство – конкретната му продължителност във времето и съответните за това време икономическа среда и отражението му върху живота на ищцата, както и общоприетото разбиране за справедливост при обезвредата, съответни на времето, през което ищцата е търпяла вредите. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С оглед изхода от това производство Прокуратурата на Република България няма право на разноски. Основателно е искането на ответника за присъждане на разноски за възнаграждение за процесуално представителство от адвокат по реда на чл.38, ал.2 ЗА в размер на 623 лева, определено съобразно чл.9, ал.3, вр. с чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от изложеното съдът