Определение № 1308 от 17.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 32/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „България-Катар селскостопанска компания“ ЕООД срещу решение № 260007 от 17.08.2022г. по в.т.д. № 753/2019г. на Апелативен съд – Пловдив.

С въззивното решение е обезсилено решение № 261 от 24.06.2019г. по т.д. № 84/2017г. на Окръжен съд – Смолян в частта, с която е прекратено, на основание чл. 363, б.“д“ от ЗЗД, гражданското дружество между касатора и „Тексима Трейдинг“ ЕООД, възникнало по договор за сътрудничество и съвместна дейност от месец ноември 2013г., и в тази част производството по делото е прекратено. Със същото решение е отменено решението на Окръжен съд – Смолян в частта, с която „Тексима Трейдинг“ ЕООД е осъдено да заплати на касатора сумата от 1 200 000 евро, внесена и подлежаща на връщане при прекратяване на гражданското дружество дялова вноска и предявеният от касатора иск с правно основание чл. 359, ал. 3 от ЗЗД е отхвърлен. Отхвърлени са изцяло предявените при условия на евентуалност искове за заплащане на сумата от 1 200 000 евро като подлежаща на връщане дялова вноска, внесена на неосъществено основание (чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 359, ал. 3 от ЗЗД), като получена на отпаднало основание – по неизпълнен и прекратен договор за поръчка и във връзка със сключения договор за сътрудничество и съвместна дейност (чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, вр. чл. 280 от ЗЗД, вр.чл. 359, ал. 3 от ЗЗД), както и за заплащане на сумата като обезщетение за поправяне на вреди, причинени от непозволено увреждане на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД във връзка с договора за сътрудничество и съвместна дейност.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилно въззивният съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд в частта на исканото прекратяване на договора за гражданско дружество поради наличието на основателни причини преди изтичане на срока му и е прекратил производството по делото в тази част. Съдът е приел, че липсва правен интерес от воденето на този иск, но потестативното право възниква от определени факти и възможността за тяхното установяване и доказване не може да бъде преклудирана поради факта, че по време на висящността на процеса са настъпили други факти, които водят или биха могли да доведат до неговото погасяване. Същевременно според възприетото в правната теория липсва интерес от конститутивния иск, когато целената с него промяна е настъпила по силата на други факти или може да бъде постигната чрез извънсъдебно изявление на ищеца (Проф. Ж. С. „Българско гражданскопроцесуално право“, § 42). Правните последици от прекратяването на дружеството поради основателни причини са предмет на иска по чл. 359, ал. 3 от ЗЗД. Целта на дружеството не е можело да бъде постигната поради загуба на доверие между съдружниците и злоупотребата със средствата, дадени от ищеца. Неправилно е бил отхвърлен и вторият предявен иск по чл. 359, ал. 3 от ЗЗД. Въззивният съд е приел, че ищецът основава твърденията си на чл. 12 от договора за дружество. Договорната воля на страните е била правилно установена от въззивния съд. При прекратяване на договора оборотните средства да се върнат на притежателя след балансово приключване на дейността, а инвестиционните средства, които са вложени в ДМА, да се върнат след приспадане на амортизационните отчисления по остатъчна стойност. Неправилен обаче е изводът на въззивния съд, че такива уговорки противоречат на императивна норма от закона (чл. 361, ал. 2 от ЗЗД). Уговореното, че внесените от съдружника оборотни и инвестиционни средства подлежат на връщане след прекратяване на дружеството, е в отклонение от общото правило, че дяловете на съдружниците се считат равни и представляват „уговаряне на друго“ в съответствие с диспозитивната норма на чл. 359, ал. 2 от ЗЗД. В случая договорът е останал нереализиран. Дружеството не е осъществявало дейност, не е завело и водило отделно счетоводство в нарушение на закона, ответникът не е дал отчет за изразходване на средствата, използвал е всички пари, за да придобие само за себе си вещи на значителна стойност. Съдът се е позовал на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, но тя не е направила задълбочен и категорично належащ в случая анализ на първичната счетоводна документация, отнасяща се както към дейността на ответника, така и към дейността, извършвана в изпълнение на задълженията по чл. 4, ал. 1 от договора за сътрудничество и съвместна дейност. Заключенията на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза М. и по зоотехническата експертиза А. не са основани на събраните по делото доказателства, а изцяло ги игнорират и им противоречат. Съдът не се произнесъл по доказателствената стойност на първичните счетоводни документи. На тези документи, без от съдържанието на решението да се установява кои са те и и как се отразяват на финансовия резултат, е отдадено необосновано и решаващо значение. Съдът не е обсъдил всички доводи и възражения на ищеца. Във връзка с това оплакване касаторът сочи, освен другото, че не е бил обсъден доводът, че ответникът е изразходвал получените средства (инвестиционни средства в размер на 200 000 евро и оборотни средства в размер на 1 000 000 евро) изцяло за придобиване на недвижими и движими вещи само на свое име. Не е бил изследван въпросът за това какви вещи са придобили съдружниците в дружеството, каква е тяхната стойност и с какви средства са придобити. В исковата молба е било посочено и последователно поддържано, че ответникът е придобил само за себе си недвижим имот в [населено място], [община], телескопичен товарач Bobcat T35120SL, трактор John Deer 5125M, балировачка John Deer F440M Roto Flow, фолираща машина Kuhn RW 1600, плуг Kuhn Challenger, влекач DAF, модел FT XF 1005460 SC и полуремарке за транспорт на животни Pezzaioli, колесен трактор Versatile модел 2375, ремарке за разхвърляне на сух тор марка Jeantil, модел EPR 27-20. Също съгласно изложеното в касационната жалба относно иска по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, мотивите на въззивния съд по този иск са лаконични. Съдът не е обсъдил доводите на молителя, нито е направил анализ на обстоятелствата по делото. Не е обсъдено твърдението на касатора - ищец, че гражданско дружество не е действало, а договорът за дружество е съществувал само формално. Във връзка с иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, вр. чл. 280 от ЗЗД в касационната жалба е изложено, че договорът от месец ноември 2013г. съдържа в себе си и договор за поръчка и ответникът е дължал отчет по него. Тези обстоятелства неправилно не са били съобразени от въззивния съд. Доказването на мандатно правоотношение се извършва с всички доказателствени средства. Ответникът не е дал и не може да даде отчет за извършената дейност. Налице са доказателства за причинена от ответника вреда и са били налице основания за уважаване на последния предявен при условията на евентуалност иск. Ответникът въобще не е възнамерявал да използва предоставените от ищеца суми по договора за сътрудничество и съвместна дейност по предназначение. Той е действал изцяло в противоречие с дължимата грижа на добър стопанин и добър търговец и по този начин е увредил интересите на ищеца. По силата на общото правило на чл. 45 от ЗЗД същият следва да поправи вредите, които виновно му е причинил. Отговорността на ответника е деликтна, тъй като договорът за дружество не поражда насрещни права и задължения на страните по него и поради това въз основа на него не може да бъде ангажирана отговорност за неизпълнение на задълженията на никой от съдружниците. Поради това ответникът дължи на ищеца сумата от 1 200 000 евро, представляваща задължение, произтичащо от непозволено увреждане.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на материалноправни и процесуалноправни правни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановление, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

Въпроси във връзка с иска по чл. 363, б.“д“ от ЗЗД:

1. Влияе ли се правото на иск по чл. 363, б.“д“ от ЗЗД и отразяват ли се на активната легитимация на ищеца – съдружник в дружество по ЗЗД последващи факти – настъпило прекратяване на договора поради изтичане на срока, за който дружеството е било учредено?

2. Изтичането на срока, за който е учредено дружеството, представлява ли факт, настъпил след предявяване на иска, който е от значение за спорното право, когато е предявен конститутивен иск с правно основание чл. 363, б.“д“ от ЗЗД преди изтичане на срока, за който е сключен договорът за дружество?

3. Какъв е предметът на иска по чл. 363, б.“д“ от ЗЗД и дължи ли съдът произнасяне по него, независимо от настъпването на други прекратителни факти – в случая изтичането на срока?

4. Допустимо ли е решението, с което дружеството се прекратява, ако са налице основателни причини за това или не, с оглед конкретния за този спор факт, че в хода на процеса е настъпило прекратяване на дружеството поради изтичане на срока?

5. В какви случаи намира приложение хипотезата на чл. 363, б.“д“ от ЗЗД и към кой момент следва да се преценява наличието на основателна причина за прекратяване на дружеството?

Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с възприетото в решение № 21 от 25.03.2013г. по т.д. № 290/2012г. на ВКС, ТК, І т.о.

Въпросите се считат и като такива от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като липсва съдебна практика.

Въпроси във връзка с иска по чл. 359, ал. 3 от ЗЗД

1. Ограничено ли е правото за свободно договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД в случай, че договорката не противоречи на конкретна повелителна норма на закона и длъжен ли е съдът да тълкува договора според волята на страните, обстоятелствата, при които е сключен договорът, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната вола на страните?

2. Дължи ли всяка от страните по договора грижата на добрия стопанин, а когато е търговец и грижата на добрия търговец, която по силата на договор за дружество по ЗЗД изрично е поето конкретно задължение (в случая за прозрачност на документацията – приходни и разходни фактури в процеса на извършваната търговска дейност)?

3. Представлява ли уговореното в чл. 12 от договора за дружество от м.11/2013г. „уговорка на друго“ по смисъла на чл. 329, ал. 2 от ЗЗД и дава ли право за търсене на собствен дял по смисъла на чл. 359, ал. 3 от ЗЗД?

4. Такава уговорка противоречи ли на чл. 361, ал. 2 от ЗЗД?

5. Допустимо ли е дяловете на съдружниците да не са равни и това представлява ли нарушение на императивната забрана на чл. 361, ал. 2 от ЗЗД за изключване на някои от съдружниците от участие в загубите или печалбите?

6. Какъв е предметът на иска по чл. 359, ал. 3 от ЗЗД и как следва да се направи цялостна рекапитулация на резултата от дейността при положение, че не е водено отделно счетоводство на гражданското дружество в нарушение на закона и съществуването му не е отразено в ГФО на страните?

7. При събиране на нови доказателствени средства (експертизи) длъжен ли е въззивният съд в решението си да мотивира защо е допуснал такава и да посочи конкретни процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд, които да налагат събирането на нови доказателства?

8. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните?

9. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях?

10. Следва ли въззивният съд да основе всички свои изводи на цялостна преценка на доказателствата, съдържащи се в кориците на делото, и допустимо ли е да променя установени в първоинстанционното решение факти, по които страните не спорят в конкретния случай - липса на заведено счетоводство на гражданското дружество и установена нередовност при воденето на счетоводните книги на ответника?

11. Допустимо ли е завеждане на счетоводството наново при положение, че е установено и доказано, че такова за гражданското дружество изначално липсва, а в ГФО на ответника, обявени в търговския регистър, липсва каквото и да е оповестяване на съвместната дейност/договор за дружество?

12. Какво е значението на счетоводните книги, когато те са водени нередовно и допустимо ли е като от самия този факт следва, че лицето, което е било длъжно да ги води, е нарушила задълженията си, произтичащи от закона – чл. 4, ал. 1, т. 1 и т. 4, чл. 12 и чл. 11 от ЗСч?

13. Какво е значението на ГФО, обявени по партидата на търговеца от самия него и допустимо ли е лицето, което ги е съставило, подписало и обявило, да ги оборва, в частност допустимо ли е това да стане чрез съдебно-счетоводна експертиза, когато в тях се съдържа признание за неизгодни за търговеца факти – в случая отделно отразяване на резултатите от съвместната дейност (договора за дружество)?

14. Допустимо ли е въззивният съд да игнорира определени доказателства и доказателствени средства (заключения на вещи лица), без да изложи съображения защо ги отхвърля или не ги кредитора и защо нямат значение за спорния предмет?

15. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди заключенията на вещите лица във връзка с доказателствата по делото и може ли да откаже да кредитира експертно заключение, когато се явява необосновано или верността му се опровергава от останалите доказателства по делото?

16. При наличие на няколко противоположни по смисъл заключения по едни и същи въпроси (в случая две), дължи ли съдът излагане на аргументи защо приема една от тях и следва ли да обсъди останалите заключения?

17. Може ли въззивният съд да обоснове решаващите си мотиви единствено и само на приетите пред него заключения, без са ги обсъди във връзка с останалите доказателства по делото и при изготвянето им без съобразяването с обявените ГФО в търговския регистър от лицето, които се ползва от заключенията и налице ли е в този случай възможност за проверимост на заключенията в следващата инстанция?

18. Какво е значението на първичните счетоводни документи, които не са подписани от насрещната страна и не са отразени в счетоводните регистри и може ли заключение, изготвено въз основа на тях, да се кредитира от съда?

19. Възможно ли е да се реализира резултатът от съвместната дейност – печалба или загуба, при положение, че ответникът не е твърдял и не е доказал сключването на конкретни сделки – страни, цена, други релевантни условия, респективно последващи сделки с придобитите стоки и следва ли за тях да има надлежна одитна сделка в счетоводството на дружеството или поне в счетоводството на лицето, което твърди, че ги е извършило?

Във връзка с въпросите от 1 до 19 касаторът сочи съдебни решения във връзка с приложението на чл. 20 от ЗЗД (решение № 12 от 11.02.2022г. по гр.д. № 2032/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о.); във връзка с връщане на внесени пари, представляващи участие в дружеството (решение № 76 от 10.02.2011г. по гр.д. № 648/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о.); относно съдържанието на договора за гражданско дружество (решение от 22.04.2004г. по гр.д. № 464/2003г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.); относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, фактите, на които се основават и доказателствата за тях (ППВС № 1 от 13.07.1953г., т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013г. по гр.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 8 от 19.01.2018г. по т.д. № 2435/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.); относно доказателственото значение на експертизата (решение № 107 от 27.07.2015г. по т.д. № 4680/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 174 от 12.01.2011г. по т.д. № 36/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 117 от 22.01.2021г. по т.д. № 1409/2019г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 60097 от 26.01.2022г. по т.д. № 1624/2020г. на ВКС, ТК, І т.о.); относно уреждане на имуществените отношения на съдружниците в гражданско дружество (решение № 78 от 17.06.2009г. по т.д. № 756/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 60166 от 21.12.2021г. по т.д. № 1803/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 34 от 06.03.2013г. по т.д. № 94/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение І 716 от 05.12.2003г. по гр.д. № 417/2003г. на ВКС, ГК, І г.о.); относно грижата на добрия търговец (решение № 6 от 02.02.2009г. по т.д. № 337/2008г. на ВКС, ТК, І т.о.).

20. Има ли значение за договора за дружество дали съдружниците са го изпълнявали и дали са предприели конкретни действия за постигане на общата цел и дали е достатъчно само сключването на договора в писмена форма, за да се приеме, че те са извършвали действия за постигане на общата му цел?

21. Какви са външните признаци за липса на дейност на гражданското дружество и може ли за такива да се приемат фактите, че то не е образувало предприятие, не е регистрирано по Закона за регистър БУЛСТАТ, не е подавало годишна данъчна декларация, не е регистрирано по ЗДДС, не е водило отделно счетоводство и съществуването на такава обвързаност не е обявена в ГФО на нито една от страните по него (двамата търговци)?

22. Може ли липсата на съвместна дейност да се изведе от факти като превеждане на дадените от единия съдружник пари по сметка на другия с посочено основание „договор за финансов заем“ и с тези средства съдружникът, получил парите, е придобил движими и недвижими вещи само на свое име, а не на името на двамата съдружници?

23. Ако договорът не е за дружество и за постигане на обща стопанска цел, а за съвместна дейност предвид доказаното основание за превеждане на средствата от сметката на единия съдружник по сметка на другия „договор за финансов заем“, следва ли да се разпределят печалби и загуби или следва да се приеме, че той урежда само финансирането на един от съдружниците?

24. Стават ли парите, дадени от единия съдружник на основание неосъществен договор за дружество, обща собственост на съдружниците и каква собственост са придобитите с тях движими и недвижими вещи? Може ли в такъв случай да се приеме, че получилият парите се е обогатил без основание?

25. Ако дейност не е осъществявана, допустим ли е иск по чл. 359, ал. 3 от ЗЗД или отношенията следва да се уредят по правилата на неоснователното обогатяване, ако е дадено нещо на неосъществено основание?

26. Длъжно ли е гражданското дружество да води счетоводство или следва са спазва НСС-31? Ако следва да се прилага НСС-31, следва ли обстоятелството, че има сключен договор за дружество, да е обявено в ГФО на страните по договора за дружество?

27. Ако не е налице задължение за водене на счетоводството, как следва да се извърши цялостната рекапитулация на печалбите и загубите от дейност?

28. Кое подлежи на връщане след прекратяване на дружеството – внесените парични средства за извършване на общата дейност или печалбите и загубите от дейността и следва ли във втория случай да се докаже извършването на дейност и постигането на определен резултат?

29. Задължително ли е в този случай резултатът да бъде отразен в заведено по надлежния ред счетоводство на гражданското дружество или той може да бъде изведен по друг начин – например чрез отразяване на резултатите от съвместната дейност в счетоводството на всеки един от съдружниците (ако се приеме, че е приложим НСС-31)?

30. Допустимо ли е завеждането на счетоводство наново за целите на воден съдебен процес, ако такова не е водено преди завеждане на делото?

31. Възможно ли е първичните счетоводни документи, които не са представени и приети като доказателства по делото, и не се съдържат в неговите корици, да са основание за ревизиране на счетоводството на лицето, което е длъжно да го води, след като те не са отразени във вторични счетоводни документи и регистри, а отразяването им впоследствие води до промяна на финансовия резултат в ГФО и длъжен ли е съдът да съобрази този факт наред с другите доказателства по делото?

32. Имат ли обявените в търговския регистър по партидата на търговеца ГФО доказателствено значение, когато те установяват неизгодни за обявилия ги факти – например финансов резултат, различен с установен с експертиза по делото?

33. Ако между страните съществуват уговорки за това, че дадени в изпълнение на договора средства подлежат на връщане след прекратяване на дружеството, противоречи ли такава уговорка на чл. 361, ал. 2 от ЗЗД?

34. Вещите, придобити от един съдружник по договор за дружество със средствата на другия съдружник и след датата на сключване на договора за дружество, представляват ли обща собственост на съдружниците по смисъла на чл. 359, ал. 1 от ЗЗД?

35. Как следва да се осребрят и разделят тези вещи при прекратяване на дружеството?

36. Могат ли страните по договора за дружество да поемат насрещни права и задължения и прилагат ли се по отношение на договора за дружество общите правила за договорите по ЗЗД и ТЗ, когато страните по договора са търговци?

Въпросите от 20 до 36 са счетени от касатора като такива от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

Въпроси във връзка с иска по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 359, ал. 3 от ЗЗД

1. Следва ли правната квалификация на иска да бъде определена от съда въз основа на въведените от ищеца твърдения; какви са правомощията на въззивната инстанция при определяне на точната правна квалификация на иска и длъжен ли е съдът да се съобрази с посочената от ищеца правна квалификация?

2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, както и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страната, както и да обсъди всички доказателства по делото?

3. Как следва да се квалифицира иска, ако парите са вещ и са получени неоснователно – когато са представени доказателства от ищеца, че парите са преведени на основание договор за заем, но такъв не е представен, а се твърди, че са дадени на основание договор за дружество, което от своя страна не е осъществявало никаква дейност?

4. Възможно ли е договор за дружество, който е сключен формално, но е доказано, че никоя от страните не е работила за постигане на обща цел, да се приеме за годно правно основание, от което да произтича правото да се иска получаването на съответната имуществена облага и задължението те да се престират, респективно съществува ли правно основание лицето да задържи получените от него средства, предоставени от единия съдружник на основание договора за дружество?

5. Каква е последицата, ако е налице писмен договор за дружество, но липсва каквото и да било изпълнение по него и може ли липсата на изпълнение да се приеме за неосъществено основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД?

6. Как следва да се квалифицира иска, ако съдружниците в договора за дружество не са осъществявали никаква дейност и е доказано, че дадените от единия средства са използвани от другия за придобиване на вещи само от негово име и приложим ли е в случая чл. 59 от ЗЗД?

Според касатора по въпроси от 1 до 6 въззивното решение е постановено в противоречие с Постановление № 1 от 28.05.1979г. по гр.д. № 1/1979г. на Пленума на ВС, решение № 190 от 12.12.2017г. по т.д. № 512/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 478 от 20.06.2013г. по гр.д. № 1714/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 266 от 17.12.2014г. по гр.д. № 6402/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 9 от 03.02.2017г. по гр.д. № 2656/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 24 от 20.01.2010г. по гр.д. № 4740/2008г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 115 от 04.03.2009г. по гр.д. № 5922/2007г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 403 от 23.01.2015г. по гр.д. № 3902/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

7. Парите вещи ли са и при твърдение за неоснователно обогатяване прилагат ли се правилата на чл. 57 от ЗЗД или тези на чл. 59 от ЗЗД или друго?

8. Длъжен ли е ответникът по иска да докаже как са се трансформирали дадените от единия съдружник пари, станали обща собственост, в общо имущество и ако не докаже това следва ли да отговаря за неоснователно обогатяване?

9. Какво дължи неоснователно обогатилия се, когато са дадени пари?

10. Има ли значение добросъвестността на неоснователно обогатилия си (знанието, че държи вещта без основание) при твърдение, че дружеството не е осъществявало никаква дейност за постигане на обща стопанска цел?

11. Прилагат ли е общите правила за договорите и за договора за дружество?

12. Може ли с договора за дружество страните да поемат насрещни права и задължения и ако това е така, отговорността договорна ли е?

13. Ако отговорността не е договорна, как следва да се уредят отношенията между тях, ако договорът за дружество съществува само формално и прилагат ли се в този случай правилата за неоснователно обогатяване?

14. Следва ли от факта, че не са въведени правозащитни възражения, изключващи наличие на факта на обедняване, съдът да съобрази лишаването на ищеца от правото на собственост, включително и от правото на разпореждане?

Според касатора въпросите от 7 до 14 са от значение за правилното прилагане на закона и за развитие на правото.

Въпроси във връзка с иска чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, вр. чл. 280 от ЗЗД, вр.чл. 359, ал. 3 от ЗЗД

1. Може ли договорът за дружество да съдържа в себе си и елементите на договор за поръчка и дължи ли ответникът отчет по него?

2. Счита ли се, че единият от съдружниците е предприел фактическо управление на дружествените работи, когато след датата на сключване на договора за дружество единствено той е извършвал правни и фактически действия по управлението и може ли предприемането на такива да бъде прието като конклудентни действия по управлението?

3. Каква е отговорността на предприелия действие по управление на дружеството – договорна или деликтна?

4. Дължи ли предприелият действие по управление на дружеството обезщетение на изправната страна, ако увреждането е в пряка причинна връзка с пълното неизпълнение, лошото или некачествено изпълнение на задълженията по договора?

5. Недаването на отчет (сметка) приравнява ли се на пълно неизпълнение и какви са последиците от това?

6. На какво основание подлежи на връщане на даденото за изпълнение на поръчката, когато договорът за поръчка е развален с предявяването на иск и връщането му и има ли този факт ефекта на разваляне на договора?

Касаторът се позовава на решение № 59 от 06.03.2014г. по гр.д. № 4617/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о.,; решение № 11 от 03.02.3015г. по гр.д. № 3889/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о.; решение № 477 от 15.01.2014г. по гр.д. № 6460/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о.; решение № 323 от 06.01.2015г. по гр.д. № 689/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о..

Въпроси във връзка с иска по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД

1. Длъжен ли е въззивният съд да даде точна правна квалификация на иска въз основа на въведените от ищеца твърдения, какви са правомощията на въззивната инстанция при определяне на точната правна квалификация на иска и дължимите процесуални действия и длъжен ли е съдът да се съобрази с посочената от ищеца правна квалификация?

2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, както и за направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото?

3. Включва ли договорът за дружество право да се управлява работата и счита ли се поелият управлението съдружник, натоварен с извършването и поради това отговорен за причинените при и по повод извършването й вреди?

4. С оглед фактите по настоящия спор релевантно ли е наличието на договор между страните и наличието на такъв изключва ли деликтната отговорност на ответника?

5. Може ли възлагането и извършването на определена работа да бъде извършено и поето чрез конклудентни действия?

6. Какво е правното основание на този вид отговорност?

Касаторът се позовава на решение № 97 от 20.07.2011г. по т.д. № 620/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 547 от 31.07.2010г. по гр.д. № 1025/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 188 от 15.06.2012г. по гр.д. № 1122/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 266 от 21.01.2020г. по гр.д. № 1255/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 11 от 03.02.2015г. по гр.д. № 3889/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

Според касатора въззивното решение е също очевидно неправилно.

От насрещната страна по жалбата „Тексима Трейдинг“ ЕООД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Според дружеството формулираните от касатора въпроси не са такива, обсъждани с правните аргументи на въззивния съд, а представляват произволна интерпретация с критичен анализ на въззивното решение и възприетата от съда фактическа обстановка. Липсва първата – обща и задължителна предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване – наличие на някоя от посочените от касатора хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Правилно е било прекратено производството по делото по иска по чл. 363, б.“д“ от ЗЗД. Срокът на договора за гражданско дружество е изтекъл и е настъпило прекратяване на основание чл. 363, б.“б“ от ЗЗД. Един и същи договор не може да бъде прекратен два пъти по различно време. Същевременно е бил прекратен иск за връщане на дялова вноска, а не за дял от прекратената имуществена общност на гражданско дружество след рекапитулация. Такъв иск е изначално основателен, а клаузата на чл. 12 от договора между страните е нищожна (чл. 361, ал. 2 от ЗЗД). Изслушаните във въззивното производство експертизи е попълване на делото с доказателства, изцяло съобразено с чл. 260, т. 6 от ГПК и чл. 266, ал. 3 от ГПК, съответно т. 3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. По договора за съвместна дейност е бил изготвен баланс и той сочи, че вложените оборотни средства са изразходвани с резултат от дейността загуба и задлъжнялост. Няма законово изискване едно експертно заключение да се основава само на писмени доказателства, приложени към делото. Вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза (М.) е работила по всички оригинални счетоводни документи. Опровергани са били твърденията на ищеца, че дружеството не е функционирало. За периода на действие на договора са били закупени 10 401 броя агнета на цена 1 576 630 лева и 481 броя телета на цена 643 608 лева. През 2014г. са извършени износи на живи животни в Либия, в които са вложени представените от ищеца оборотни средства. Поради неизпълнение на задължението на касатора за извършване на маркетингова дейност за осигуряване на пазари за реализация на животните, в базите на ответника да оставали непродадени животни. Това е довело до загуби вследствие на направените разходи за изхранване и грижа да животните, като и поради тяхното прорастване и обезценка. Отрицателният резултат от съвместната дейност не може да се вмени във вина на ответника. Правилно, според „Тексима Трейдинг“ ЕООД, от въззивния съд са били отхвърлени и останалите предявени при условия на евентуалност искове.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване съдът приема следното:

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че през месец ноември 2013г. между ищеца и ответника бил сключен писмено договор за сътрудничество и съвместна дейност с характер на договор за дружество по чл. 357 и сл. от ЗЗД. Съгласно договора е било уговорено страните да обединят усилия за осъществяване на сътрудничество и съвместна дейност в областта на изкупуване, угояване и продажба на живи животни – агнета и телета, предназначени за всички пазари, и производство на концентрирани фуражи за собствени нужди и продажба на трети страни. Страните са участвали с финансови средства, материална база и/или труд (чл. 3, ал. 1). Поучените в резултат на съвместната дейност печалби и загуби са се разпределяли по равно (чл. 3, ал. 2). „Тексима Трейдинг“ ЕООД се е задължавало да осъществява дейностите по съвместната дейност – да изкупува живи животни, да отгледа и угоява животните до момента на продажбата, да осигури депо за отглеждането им, да произвежда и продава концентриран фураж, да закупи влекач (автомобил за превоз на животни) на стойност 130 000 евро, да предостави дълготрайни материални активи (ДМА), необходими за отглеждане на животните, да осигури работна ръка, проучи вътрешния пазар и осигури транспорт, да гарантира качеството на съответните партиди, за отговаря за целия процес до износ, да осигури прозрачност на документацията – приходни и разходни фактури в процеса на извършваната търговска дейност (чл. 4, ал. 1). Касаторът е дължал да осигури оборотни средства за дейността в размер на 1 000 000 евро, платими на вноски, средства с инвестиционен характер в размер на 200 000 евро за дооборудване на фуражния цех (гранул преса за фураж), закупуване на електронен кантар и на транспортно средство за живи животни, както и да извършва необходимата маркетингова дейност за осигуряване на пазари за реализация на животните (чл. 4, ал. 2). Договорът е бил сключен за срок от три години (чл. 2). В клаузата на чл. 11 са били уговорени условията за прекратяването му. При прекратяване на договора оборотните средства са се връщали на притежателя след балансово приключване на дейността (чл. 12, ал. 2). Инвестиционните средства, вложени в ДМА, са се връщали след приспадане на амортизационните отчисления по остатъчна стойност, освен ако друго не е било уговорено между страните (чл. 12, ал. 3). ДМА, внесени от страните в общата дейност, са се разпределяли на съответния вносител (чл. 12, ал. 4). По отношение на всички неуредени въпроси се е прилагал ЗЗД и цялото действащо българско законодателство. В приложение към договора е било посочено, че ответното дружеството ще предостави машини и съоръжения, закупения с инвестиционните средства автомобил за превоз на животни, инвентар за поене и хранене на животните, трайни насаждения с люцерна, пшеница и ечемик, наличен фураж и животни, с обща стойност на внесените вещи 1 247 859 лева, а само автомобилът за превоз на животни - 254 258 лева.

При така уговореното разпределение на поетите от всеки от съдружниците задължения, насочени към постигане на общата стопанска цел, ответникът е трябвало да организира и оперативно за осигури целия процес по придобиване и отглеждане на животните до „износ“, а ищецът – да осигури финансирането на дейността до посочения размер от 1 200 000 евро, както и да осигури следващият завършващ етап – износ на животните и реализацията им на арабския пазар. Задължението за финансиране е било изпълнено. Сумата от 1 2000 000 евро е била преведена по сметка на съдружника „Тексима Трейдинг“ ЕООД.

Въззивният съд е намерил, че искът по чл. 363, б.“д“ от ЗЗД за прекратяване на гражданското дружество е недопустим. Според разпоредбата на чл. 363, б.“б“ от ЗЗД дружеството се прекратява с изтичане на времето, за което е било образувано. Изтичането на договорения срок е юридически факт, чието действие е прекратително и след настъпването му дружеството не съществува. Процесният договор е бил сключен през месец ноември 2013г. за срок от 3 години и с изтичане на този срок дружеството е било прекратено на настъпилото законово основание по чл. 363, б.“б“ от ЗЗД. При настъпилото прекратяване ищецът няма правен интерес от водения иск по чл. 363, б.“д“ от ЗЗД. Правният резултат от прекратяване, което вече е настъпило на основанието по чл. 365, б.“б“ от ЗЗД, е идентичен с резултата, който би бил постигнат при уважаване по предявения иск по чл. 363, б“д“ от ЗЗД. Процесът е подлежал на прекратяване по чл. 235, ал. 3, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК.

За да отхвърли иска по чл. 359, ал. 3 от ЗЗД, въззивният съд е тълкувал клаузите на чл. 12 от договора в смисъл, че след балансово приключване на дейността касаторът има право да иска връщане на сумата от 1 000 000 евро, а в случай, че вече внесените инвестиционни средства в размер на 200 000 евро са били използвани за придобиване на ДМА да иска тяхното връщане, макар след приспадане на амортизационните отчисления. Но, според въззивния съд, съгласно ЗЗД няма парична вноска, за която би могло да съществува уговорка, че подлежи на връщане. Такова съглашение би било пряко насочено към изключване на вносителя на вноската от участие в загубите на дружеството и съответно към гарантиране на печалбата за сметка на другия съдружник, поради което е недействително (чл. 361, ал. 2 от ЗЗД). Възможно е самата парична вноска номинално да се трансформира в структурен елемент от съответния дял от общата собственост, който би бил дължим на всеки от съдружниците при прекратяване на дружеството, но иск за връщане на вноската на основанието по чл. 359, ал. 3 от ЗЗД, е поначало несъстоятелен. Същевременно е било отречено твърдението на касатора, че ответникът не е извършал никакви действия, не е осъществявал никаква дейност за постигане на стопанската цел на дружеството и липсват резултати от дейността, при което направената вноска да подлежи на връщане. Въззивният съд се е позовал на допуснатата във въззивното производство зоотехническа и счетоводна експертиза, като установяващи, на база ползвания материал, на материалните предпоставки за формиране на „дялове от обща собственост“ по смисъла на чл. 359, ал. 3 от ЗЗД. Вещото лице А. по допуснатата зоотехническа експертиза, въз основа на анализ на задължителните регистрации в информационната система на БАБХ, е дало заключение за налични в базите на ответника 508 бр. агнета, закупени 10 401 бр. агнета, продадени 10 272 бр. агнета, и в края на периода (07.11.2016г.) - налични 637 агнета (494 агнета, 139 овце и 4 коча). Към 07.11.2013г. налични са били 91 бр. телета, закупени са били 481 бр., продадени 553 бр. телета и към 07.11.2016г. в базата са били 19 бр. телета. Закупените, отглеждани и реализирани на пазара животни са били обща собственост на съдружниците, а движението на тези активи е формирало евентуална бъдеща стойност на дяловете им, при отчитане на направените от ответника разходи по отглеждане на животните – заплащане на работниците и осигуряване на фуражи. Съдебно-счетоводната експертиза (вещото лице М.) е установила, че за изпълнение на общата цел съдружникът „Текстима Трейдинг“ е внесъл машини и съоръжения, инвентар, трайни насаждения, фураж, налични животни. Закупен е бил влекач, предоставен за общо ползване, предоставени за ползване са били и собствените животновъдни бази. След анализ на вещото лице на текущата стопанска дейност за периода на действие на договора крайният извод е, че общият размер на изходящите парични потоци е 5 640 000 лева, общият размер на наличните към 07.11.2016г. активи е 500 580 лева, а задълженията са 2 037 823 лева. Непокритата натрупана загуба по договора е 996 366. 21 лева. Т.е. стопанският резултат от съвместната дейност е бил отрицателен, поради което няма дял от общата собственост, идентичен с направената вноска, който да е дължим на касатора – ищец, както и независимо от причините, щом резултатът от общата стопанска дейност е загуба, какъвто и да е било дял от общата собственост като измерима в пари и подлежаща на присъждане положителна величина е технически невъзможен. В процеса не е било установено, че към датата на прекратяване на дружеството рекапитулацията на печалбите и загубите е положителна величина. Експертизите са били допуснати от въззивния съд в открито съдебно заседание на 11.03.2020г. и е било обосновано с допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения – още с отговора на исковата молба ответникът е поискал експертизи с участието на такива вещи лица и по формулираните въпроси. Допусната от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза не е била съобразявана от въззивния съд. Съображенията са били, че експертизата се е задоволила да изследва единствено публично обявените от ответника отчети и въпреки извода за водене на счетоводството с нелогични пропуски, не е бил направен задълбочен и категорично належащ в случая анализ на първичната счетоводна документация, отнасяща се както към неговата собствена дейност, така и съм дейността, извършвана в изпълнение на задълженията по чл. 4, ал. 1 от процесния договор.

Точно обратното във връзка с иска по чл. 359, ал. 3 от ЗЗД е приел първоинстанционният съд. Той е счел този иск (във връзка с клаузите на чл. 12, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗД от договора за съвместна дейност) доказан. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора разходите на всяка страна във връзка с дейността се доказват с разходно оправдателни документи съгласно действащото законодателство. Поради лошо воденото счетоводство и липсата на първични счетоводни документи по смисъла на чл. 6, ал. 1 от ал. 3 от ЗСч не е можело да се установи, че съвместна дейност на дружеството е осъществявана. По същество са били съобразени изводите на вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза (изготвена от вещото лице Д.-М.), съгласно които гражданското дружество не е водило отделно счетоводство по общите правила на счетоводното законодателство и стандарти, нито са били съставяни финансови отчети. Същевременно сключеният договор за съвместна дейност не е бил оповестен в годишните финансови отчети на никоя от страните и не е имало отразени счетоводни записи. Не са били извършвани счетоводни аналитични отчитания, позволяващи разграничаването на съвместната дейност от текущата, респективно за разграничаване на приходите и разходите от съвместната дейност от тези по текущата икономическа дейност. Не е била водена счетоводна отчетност, съдържаща различима информация за дейността на гражданското дружество, нито е бил различим финансовият резултат от дейността на дружеството.

Поради отхвърляне на иска по чл. 359, ал. 3 от ЗЗД въззивният съд е разгледал останалите евентуални искове на касатора - ищец.

Предявеният при условия на евентуалност иск за заплащане на сумата от 1 200 000 евро като подлежаща на връщане дялова вноска, внесена на неосъществено основание (чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 359, ал. 3 от ЗЗД), е бил отхвърлен, тъй като претендираната сума е представлявала първоначална парична вноска по сключения през месец ноември 2013г. договор, който е проявил действието си. Всеки от двамата съдружници го е изпълнявал. Не е имало извършване на вноска при условие на очаквано от ищеца бъдещо основание.

Отхвърлен е бил и евентуалният иск за сумата от 1 200 000 евро, подлежаща на връщане като получена на отпаднало основание – по неизпълнен и прекратен договор за поръчка и във връзка със сключения договор за сътрудничество и съвместна дейност (чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, вр. чл. 280 от ЗЗД, вр.чл. 359, ал. 3 от ЗЗД). Паричната сума е била вноска, уговорена и и внесена при условията на чл. 358, ал. 1 от ЗЗД, а не по договор за поръчка по чл. 280 и сл. от ЗЗД. Липсва неизпълнен и прекратен договор за поръчка, както и предоставяне на процесната сума на основание такъв договор.

Въззивният съд е приел за неоснователен и искът за заплащане на сумата от 1 200 000 евро, обезщетение за поправяне на вреди, причинени от непозволено увреждане на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД във връзка с договора за сътрудничество и съвместна дейност. Исковата молба на ищеца не е съдържала факти, които биха обосновали основателност на претенция за непозволено увреждане. При сключен и действащ договор за дружество по чл. 357 и сл. от ЗЗД и нереализирана от дейността му печалба, която би могла да бъде изразена в подлежащ на изплащане дял от общата собственост по чл. 359, ал. 3 от ЗЗД, самият факт, че направената вноска не е била трансформирана в такъв дял, не означава, че е налице непозволено увреждане и то в размера на тази вноска.

При тези установени обстоятелства не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му за обезсилване на решението на Окръжен съд – Смолян относно иска на касатора с правно основание чл. 363, б.“д“ от ЗЗД и прекратяване на производството по делото в тази част, както и относно отхвърляне на исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 359, ал. 3 от ЗЗД, чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, вр. чл. 280 от ЗЗД, вр.чл. 359, ал. 3 от ЗЗД и чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Не се установява също вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в тези части, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Петият от формулираните от касатора във връзка с иска по чл. 363, б.“д“ от ЗЗД въпроси не може да бъде приет като такъв от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпрос, част от правния спор и обусловил правните изводи на въззивния съд. Това е, защото въззивният съд не е разглеждал по същество спора по този предявен иск, нито се е произнасял относно момента, към който следва да се преценява наличието на основателна причина за прекратяване на гражданското дружество по чл. 363, б.“д“ от ЗЗД.

Останалите поставени от касатора въпроси (от първи до четвърти) се свеждат до питането дали съдът дължи произнасяне по същество по иска по чл. 363, б.“д“ от ЗЗД, когато в хода на делото е настъпил друг предвиден в закона прекратителен факт – изтичане на времето, за което гражданското дружество е било образувано (чл. 363, б.“б“ от ЗЗД). Във връзка с въпроса е удовлетворен общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК (на въпроса от въззивния съд е даден отрицателен отговор), но не и допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Изводите на въззивния съд в решението му не са в противоречие с посоченото от касатора решение № 21 от 25.03.2013г. по т.д. № 290/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. Това решение касае конститутивен иск на съдружник по чл. 74 от ТЗ и влязла в сила присъда, с която съдружникът е лишен от упражняване на право по чл. 37, ал. 1, т. 6 от НК за определен период от време. В решението от касационния съд е възприето, че настъпилият във фазата на въззивното производство факт, свързан с влязлата в сила осъдителна присъда, не би могъл да повлияе на развитието на съдебното производство. Т.е. отречено е било настъпването на промяна в правното положение, която да обоснове липса на правен интерес от конститутивния иск по чл. 74 от ТЗ.

Второто посочено от касатора основание – по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не е обосновано чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика - чрез обосноваване на необходимостта от тълкуването на конкретна правна разпоредба, когато съдържащата се в нея правна уредба е непълна, неясна или противоречива (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Напротив, съществува практика на Върховния касационен съд, от която може да се изведе отговор на въпроса на касатора, и тази практика, за която не се установява основание да бъде променяна, е съобразена от въззивния съд. Чрез конститутивния иск потестативното право се защитава, като се установява и осъществява. Тази същност и функция на иска предопределя и правния интерес от воденето му. Липсва интерес от такъв иск, когато целената с него правна промяна е настъпила по силата на други факти (решение № 275 от 24.03.1994г. по гр.д. № 954/1993г. на ВС, V г.о., решение № 255 от 12.07.2018г. по т.д. № 1734/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.) или може да бъде постигната чрез извънсъдебно изявление на ищеца (тълкувателно решение № 142-6 от 11.11.1954г., ОСГК на ВС и др.). По същество разрешенията в посочените съдебни решения съответства на правната теория, на която изрично се позовава и касаторът. Съобразими са и настъпилите в хода на производството факти. За допустимостта на процеса е от значение наличието на процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск към деня на решението, дори преди това те да са липсвали (решение № 203 от 16.10.2017г. по гр.д. № 4743/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о.).

В случая въззивният съд не е отрекъл процесуалната легитимация на касатора – ищец по иска по чл. 363, б.“д“ от ЗЗД – предоставената на съдружника в гражданското дружество възможност да упражни потестативното си право да иска прекратяване на образуваното за определен срок дружество, ако за това има основателни причини. Изтичането на времето, за което дружеството е било образувано и прекратяването му по силата на закона, е било прието за обстоятелство, изключващо необходимостта от воденето на иска по чл. 363, б.“д“ от ЗЗД, тъй като е било създадено правното положение, което касаторът – ищец по този иск е целял. Правният резултат от прекратяването на гражданското дружество, което вече е настъпило на основанието по чл. 365, б.“б“ от ЗЗД, е идентичен с резултата, който би бил постигнат при уважаване по предявения иск по чл. 363, б“д“ от ЗЗД. В този смисъл, произнасяйки се по втория иск на касатора с правно основание чл. 359, ал. 3 от ЗЗД, възивният съд е приел, че гражданското дружество между него и „Тексима Трейдинг“ ЕООД, възникнало съгласно договора за сътрудничество и съвместна дейност от месец ноември 2013г., е прекратено.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му за отхвърляне на иска за заплащане на сумата от 1 200 000 евро като подлежаща на връщане дялова вноска, внесена на неосъществено основание ( чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 359, ал. 3 от ЗЗД ).

Относно първия поставен въпрос във връзка с този иск не е удовлетворен общият критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В касационната жалба няма оплаквания относно определената от въззивния съд правна квалификация на иска в решението му, съответно извършените в хода на въззивното производство съдопроизводствени действия. Напротив, тази квалификация се поддържа от самия касатор.

Въпросите от трети до шести, както и тринадесети и четиринадесети са предпоставени от твърденията на касатора, че гражданското дружество не е осъществявало никаква дейност; че никоя от страните не е работила за постигане на общата цел; че липсва каквото и да било изпълнение по договора; че съдружниците в договора за дружество не са осъществявали никаква дейност; че договорът за дружество съществува само формално. Тези обстоятелства са фактически и са отречени от въззивния съд в решението му, при което така формулирани, въпросите са предпоставени от преценка от страна на касационния съд на фактите и доказателствата по делото, съответно на правилността на обжалваното въззивно решение. Поради това те не представляват правни въпроси от значение за изхода по конкретното дело съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Въпросите от седми до десети са общи и хипотетични, без да кореспондират с конкретните мотиви на въззивния съд по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 359, ал. 3 от ЗЗД. Този съд не е излагал доводи относно това дали парите са вещи, за приложимост на разпоредбите на чл. 57 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД, налице ли е неоснователно обогатяване при липса на доказана трансформация на внесени в дружеството пари, какво се дължи при дадени пари или за значението на добросъвестността на неоснователно обогатилия се.

Същото е по отношение на въпросите единадесети и дванадесети При постановяване на решението си по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 359, ал. 3 от ЗЗД въззивният съд не е излагал мотиви относно приложимостта на общите правила за договорите към договора за дружество, както и относно възможността по този договор да се поемат насрещни задължения;

Вторият от поставените от касатора въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото обстоятелства и доказателства, както и да отговори на твърденията, оспорванията, възраженията и доводите на страните, като мотивира решението си, в контекста на заявеното в касационната жалба, че не е било обсъдено твърдението на касатора - ищец, че гражданско дружество не е действало, а договорът за дружество е съществувал само формално, е въпрос от значение за изхода на делото.

Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС).

Съгласно тази практика въззивната инстанция изготвя свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща, включително при действащия ГПК, уреждащ второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване; въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на оплакванията в касационната жалба, въззивният съд се е произнесъл относно извършената от гражданското дружество дейност. Приел е, че договорът за гражданско дружество е проявил правните си последици и всеки от двамата съружници го е изпълнявал. От касатора е била внесена уговорената парична вноска и тя не е била при условие на очаквано бъдещо основание. Правилността на тези изводи на въззивния съд не може да се обсъжда във фазата по допускане на касационно обжалване.

Не могат да бъдат приети като осъществени и предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта за отхвърляне на иска за сумата от 1 200 000 евро, подлежаща на връщане като получена на отпаднало основание – по неизпълнен и прекратен договор за поръчка ( чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, вр. чл. 280 от ЗЗД ).

Решаващите мотиви на въззивния съд, обосновали отхвърлянето на този иск са, че липсва сключен между страните договор за поръчка по чл. 280 и сл. от ЗЗД, а процесната сума от 1 200 000 евро е била вноска, уговорена и и внесена при условията на чл. 358, ал. 1 от ЗЗД.

При тези решаващи мотиви поставените от касатора трети, четвърти, пети и шести въпроси не отговорят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Те не са правни въпроси от значение за изхода на делото, тъй като не съответстват на изводите на въззивния съд в решението му. Въззивният съд, и предвид разглеждания от него иск, не е излагал съображения относно вида отговорност на предприелия действие по управление на гражданското дружество и неговата отговорност, нито е възприемал сключването на договор за поръчка между страните или неговото разваляне.

Дори да се приемат като въпроси от значение за изхода на делото, първият и вторият от въпросите относно това може ли договорът за дружество да съдържа в себе си елементи на договор за поръчка, при което на възложителя да се дължи отчет, не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на който се позовава касаторът. Никое от посочените от него решения не съдържа отговор на такъв въпрос. Решение № 59 от 06.03.2014г. по гр.д. № 4617/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о. е относно доказването на мандатно правоотношение; решение № 11 от 03.02.3015г. по гр.д. № 3889/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о. е относно отговорността на пълномощника; решение № 477 от 15.01.2014г. по гр.д. № 6460/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о. е относно иска по чл. 284, ал. 2 от ЗЗД, а решение № 323 от 06.01.2015г. по гр.д. № 689/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о. - относно развалянето на договора за поръчка.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му за отхвърляне на иска по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.

Относно първия поставен въпрос не може да бъде приет за удовлетворен общият критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като в касационната жалба няма оплаквания нито относно определената от въззивния съд правна квалификация на иска в решението му, нито във връзка с извършените в хода на въззивното производство съдопроизводствени действия. Квалификацията се поддържа от самия касатор, видно от касационната жалба и изложението. Липсват конкретни оплаквания и във връзка с втория поставен от касатора въпрос – относно задължението на въззивния съд да прецени фактическия и доказателствен материал по делото и да отговори на възраженията и доводите на страните. От касатора не се сочи кои конкретни факти и доказателства във връзка с иска не са съобразени от въззивния съд, съответно на които твърдения и доводи на касатора не е било отговорено.

При решаващите мотиви на въззивния съд относно иска, че се касае за сключен и действащ договор за дружество по чл. 357 и сл. от ЗЗД и нереализирана от дейността му печалба, което не обосновава фактически състав на непозволено увреждане, като твърди ищецът, и то в търсения размер на обезщетението, третият, петият и шестият от въпросите на касатора не са въпроси от значение за изхода на делото. Въззивният съд не е излагал фактически и правни съображения относно счита ли се поелият управлението съдружник, натоварен с извършването на работата, и поради това отговорен за причинените при и по повод извършването й вреди, как се възлага и поема работата и каква е отговорността при неизпълнението й.

Четвъртият въпрос относно наличието на договор между страните и изключването на деликтната отговорност в такъв случай, дори да бъде приет като въпрос от значение за изхода на делото, не удовлетворява допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Никое от посочените от касатора съдебни решения не може да бъде прието за относимо към въпроса. Решенията по т.д. № 620/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., гр.д. № 1025/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., гр.д. № 1122/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и гр.д. № 1255/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о. са относно задължението на съда за определяне на правна квалификация на иска и по приложение на чл. 49 от ЗЗД, а това по гр.д. № 3889/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о. - относно договорната отговорност на пълномощника.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато в частта на решението на Апелативен съд – Пловдив, с която е отменено решението на Окръжен съд – Смолян за осъждане на „Тексима Трейдинг“ ЕООД да заплати сумата от 1 200 000 евро и предявеният от касатора иск с правно основание чл. 359, ал. 3 от ЗЗД е отхвърлен. Налице са предпоставките на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази част по осми и девети и тридесет и трети от поставените от касатора въпроси.

Тридесет и трети въпрос на касатора – дали уговорка между страните, че дадени в изпълнение на договора за гражданско дружество парични средства подлежат на връщане след прекратяването му, противоречи на чл. 361, ал. 2 от ЗЗД, е материалноправен въпрос от значение за изхода на делото. Той е свързан с довода на „България-Катар селскостопанска компания“ ЕООД, че при прекратяване на гражданското дружество биха могли да се претендират предоставени от единия съдружник оборотни и инвестиционни средства, което е отречено от въззивния съд. Според този съд, съгласно ЗЗД, няма парична вноска, за която би могла да съществува уговорка, че подлежи на връщане, тъй като е недействителна (чл. 361, ал. 2 от ЗЗД). Такова съглашение би било пряко насочено към изключване на вносителя на вноската от участие в загубите на дружеството. Касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение с възприетото в решение № 76 от 10.02.2011г. по гр.д. № 648/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 119 от 20.10.2011г. по т.д. № 711/2010г. на ВКС, ТК, І т.о. Налице е допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

В връзка с въпроса касаторът е посочил допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Липсва промяна на законодателството или на обществените условия и не е налице необходимост от промяна на дадените разрешения в практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 361, ал. 2 от ЗЗД, поради което посоченият от касатора селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е неприложим. Но също с оглед практиката на ВКС, когато липсва необходимост от промяна по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК на дадено от ВКС тълкуване на конкретна разпоредба, а въззивното решение е постановено в несъответствие с формираната вече практика на ВКС, касационният контрол се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, независимо дали това основание е посочено от касатора, както процедира и настоящият съдебен състав в случая.

Осми и девети от поставените от касатора процесуалноправни въпроси, които уточнени и конкретизирани са такива относно задължението на въззивния съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства и доказателства по делото и се произнесе по доводите и възраженията на страните, могат да бъдат определени като въпроси от значение за изхода на делото. Това е поради оплакването на касатора във въззивната му жалба за несъобразени посочени от него обстоятелства – че по време на действието на договора за съвместна дейност ответникът е придобил вещи на значителна стойност, за което са били изразходвани предоставените от касатора средства (инвестиционни средства в размер на 200 000 евро и оборотни средства в размер на 1 000 000 евро).

Във връзка с този въпрос е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, посочено от касатора, при което касационно обжалване следва да бъде допуснато - за проверка на съответствието на въззивното решението с възприетото в посочените от касатора Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ (т. 19) и Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (т. 2) относно задължението на въззивния съд да мотивира решението си. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК, споделяно и от трайната и непротиворечива съдебна практика.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по останалите формулирани въпроси във връзка с иска по чл. 359, ал. 3 от ЗЗД.

Първият въпрос в частта относно питането дали правото на свободно договаряне е ограничена в случай, че договорката не противоречи на конкретна повелителна норма на закона, не е от значение за изхода на делото, тъй като на този въпрос във въззивното решение не е отговаряно положително. Такъв отговор на въпроса поддържа и самият касатор. При конкретните факти и обстоятелства въззивният съд е възприел друго - че се касае за уговорка (клаузата на чл. 12 от процесния договор), противоречаща на повелителна разпоредба на закона (чл. 361, ал. 2 от ЗЗД). Същото е по отношение на втория, петия и тридесет и шестия от въпросите - дължи ли всяка от страните по договора грижата на добрия стопанин, съответно на добрия търговец, когато по силата на договор за дружество по ЗЗД изрично е поето конкретно задължение във връзка с прозрачността на документацията, както и допустимо ли е дяловете на съдружниците да не са равни. Въззивният съд не е отрекъл дължимост на такава грижа от ответника, нито възможността дяловете на съдружниците да не са равни. Отново във връзка с поставения от касатора десети въпрос от въззивния съд не е била отречена липсата на заведено счетоводство на гражданското дружество, както и че воденото при отчетника счетоводство е нередовно. В този смисъл са били споделени твърденията на касатора - ищец. Именно поради това от този съд във въззивното производство е била допусната съдебно-счетоводна експертиза, на която е поставена задача за завеждане на ново счетоводство във връзка с осъществяваната съвместна дейност. По същество въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, съгласно която обстоятелството, че отделно счетоводство по договора за съдружие не е водено, не обосновава извод, че съдружникът не е извършвал дейността и не е направил разходи за нея (решение № 78 от 17.06.2009г. по т.д. № 756/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.). В тази връзка са и дванадесети, тринадесети и двадесет и шести от въпросите, по които касационно обжалване също не може да бъде допуснато, тъй като тези въпроси не са правни въпроси от значение за изхода на делото.

Първия въпрос в останалата му част е относно задълженията на съда по чл. 20 от ЗЗД във връзка с тълкуване на договор, от който произтичат предявени по делото права. Въпросът не е от значение за изхода на делото, тъй като не може да бъде свързан с конкретен касационен довод (оплакване) в жалбата на страната. Напротив, в касационната жалба на „България-Катар селскостопанска компания“ ЕООД изрично е посочено, че правилно въззивният съд е приел, че ищецът основава твърденията си на чл. 12 от договора за дружество, като договорната воля на страните е била правилно установена от въззивния съд. Това е и относно шестия въпрос на касатора в частта му как следва да се направи цялостна рекапитулация на резултата от дейността на гражданското дружество при положение, че не е водено отделно счетоводство на дружеството и съществуването му не е отразено в ГФО на страните, идентичен с двадесет и седми въпрос. По същество в касационната си жалба касаторът не оспорва възприетият от въззивният съд подход да се направи рекапитулация на дейността чрез завеждане на повторно счетоводство (съобразяване на всички първични счетоводни документи, за да се установи с какъв резултат е приключила съвместната дейност), а допустимостта на изслушаната във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза (че е допусната в нарушение на чл. 266, ал. 3 от ГПК), ползваните документи и правилността на заключението. По тези съображения няма причина за допускане на касационно обжалване и по сходните единадесети и тридесети от въпросите на касатора.

Третият и четвъртият от въпросите на касатора не могат да бъдат определени като правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като са основани на конкретни фактически обстоятелства – конкретното съдържание на клаузата на чл. 12 от договора за дружество и съответствието й с чл. 361, ал. 2 от ЗЗД. Така формулирани въпросите са фактологични и предпоставени от преценка на правилността на обжалваното въззивно решение. Това е по отношение и на деветнадесети въпрос - възможно ли е да се реализира резултатът от съвместната дейност – печалба или загуба, при положение, че ответникът не е твърдял и не е доказал сключването на конкретни сделки. Въпросът също е фактологичен.

Двадесетият въпрос на касатора - дали е достатъчно само сключването на договора за гражданско дружество в писмена форма, за да се приеме, че страните са извършвали действия за постигане на общата му цел, не може да бъде определен като въпрос от значение за изхода на спора, тъй като въззивният съд не е правил извод за относимост единствено на факта на сключения договор. Същото е по отношение на двадесет и първи, както и двадесет и втори от въпросите, които са хипотетични - относно външните признаци за липса на дейност на гражданското дружество. Въззивният съд конкретно е посочил защо счита, че в случая съдружниците са извършвали действия във връзка с уговорената обща стопанска цел. Дали фактическите и правни изводи на съда са правилни, е обстоятелство, което не може да бъде съобразявано във фазата по селектиране на касационната жалба. Същевременно превеждането от касатора на парични средства по сметка на ответника с основание „договор за финансов заем“ е обстоятелство, за което самата страна в исковата молба уточнява, че такова основание няма и че между страните не е имало сключван такъв договор. По делото не се претендират права във връзка с договор за заем. Съществуването на такъв договор се отрича и от ответника. В тази връзка не отговоря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК и поставеният от касатора двадесет и трети въпрос. Двадесет и четвърти въпрос по същество е относно това каква собствеността са придобитите с парични средства, представени от единия съдружник, движими и недвижими вещи, но въззивният съд не е излагал фактически и правни доводи относно такива обстоятелства. Това е и по отношение на тридесет и четвърти и тридесет и пети от въпросите. Двадесет и петият въпрос на касатора е предпоставен от твърдението, че гражданското дружеството не е осъществявало дейност, обстоятелство, отречено от въззивния съд в решението му, при което и във връзка с този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато. Дали обявените в търговския регистър по партидата на търговеца ГФО имат доказателствено значение, когато установяват неизгодни за обявилия ги факти (тридесет и втори въпрос), е процесуалноправен въпрос без значение за делото, при възприетото от въззивния съд, че относно дейността на гражданското дружество не е било завеждано отделно счетоводство, нито са отчитани дялове в смесени предприятия по НСС № 31. Тридесет и първи въпрос на касатора е предпоставен от твърдението, че отразяването впоследствие на първични счетоводни документи, които не са представени и приети като доказателства по делото, е довело до промяна на финансовия резултат в ГФО, което отново не съответства на изводите на въззивния съд за неосчетоводена дейност на гражданското дружество.

Двадесет и осми и двадесет и девети от въпросите на касатора са общи и хипотетични, при което не могат да бъдат определени като правни въпроси от значение за изхода на делото. Това е по отношение и на шестият въпрос в частта му относно питането какъв е предметът на иска по чл. 359, ал. 3 от ЗЗД.

Седмият от въпросите на касатора относно задължението на въззивния съд да мотивира защо е допуснал ново доказателство (в случая съдебно-счетоводна експертиза), като посочи конкретни процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд, които да налагат събирането му, е въпрос от значение за изхода на делото, но не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В открито съдебно заседание на 11.03.2020г. въззивният съд е мотивирал допускането на експертизата. Това е и относно въпросите (четиринадесети, петнадесети, шестнадесети и седемнадесети) дали е допустимо въззивният съд да игнорира определени доказателства и доказателствени средства (заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, допуснато в първоинстанционното производство). Въззивният съд е изложил съображения защо не приема това заключение.

Относно осемнадесетия процесуалноправен въпрос - за значението на първичните счетоводни документи, които не са подписани от насрещната страна и не са отразени в счетоводните регистри, съответно може ли заключение, изготвено въз основа на такива документи, да се кредитира от съда, дори да се приеме, че е от значение за изхода на делото, не е установена предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – касаторът не сочи съдебна практика във връзка с въпроса, на която въззивното решение да противоречи.

Поради допуснатото касационно обжалване на касатора „България-Катар селскостопанска компания“ ЕООД следва да бъде дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса в размер на 46 939. 92 лева по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, при обжалваем интерес от общо 1 200 000 евро.

По разноските по чл. 81 от ГПК, претендирани от страните, ВКС дължи произнасяне с крайния си съдебен акт.

Воден от горното съдът