Определение № 747 от 30.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 3515/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. М. Д. от [населено място], чрез пълномощника и адв. К.Н., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 726 от 04.04.2014 год., постановено по в.гр.д.№ 3611/2011 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1879 от 04. 04.2011 год., по гр.д.№ 9797/2009 г. за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, пряк иск, основан на чл.226, ал.1 КЗ срещу ЗК [фирма], [населено място] за разликата над сумата 60 000 лева до пълния заявен размер от 100 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 08.06.2008 год. пътно- транспортно произшествие. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Твърдението е, че с определеното от въззивния съд обезщетение в присъдения на пострадалата размер е нарушен въведения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост при обезщетяване понесените от увредено от деликт лице болки и страдания, тъй като същото не е съобразено с икономическата конюнктура в страната и нормативно определените лимити по застраховка "Гражданска отговорност". По така изложените доводи се иска отмяна на въззивното решение в частта, с която се потвърждава първоинстанционното решение и допълнително присъждане на сумата 40 000 лв., ведно с претендираната законна лихва и разноските за трите инстанции. В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, позовавайки се отново на неправилното приложение на чл.52 ЗЗД, поради занижаване размера на присъденото застрахователно обезщетение, поддържа, че решаващият съд не е съобразил задължителната практика на касационната инстанция в тази насока - ППВС № 4/ 68 г., с която са очертаните критерии за определяне на справедливо обезщетение за причинени морални вреди. Сочи се, че е допуснато отклонение от практиката на ВКС и относно необходимостта във всеки конкретен случай на определяне на обезщетение за неимуществени вреди да се вземе предвид и икономическата конюнктура в страната и лимитите на застрахователно покритие. Ответникът по касацията ЗК [фирма], [населено място], чрез процесуалния си представител – юрк. Б.В., в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Алтернативно е изразил и несъгласие с въведените касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовност, е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрола, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Основателно е искането за допускане на касационното обжалване. Макар и недостатъчно прецизно формулиран поставеният от касатора правен въпрос, който доуточнен от настоящия съдебен състав в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС е за приложение на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя на делинквента по 226, ал.1 КЗ, има обуславящо значение за решаващите мотиви на въззивния съд и постановения въз основа на тях краен правен резултат по делото, поради което се явява релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Налице е и първият от визираните от касатора критерии за селекция, попадащ в обхвата на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК - допълнителна процесуална предпоставка за допускане касационното обжалване, предвид задължителните постановки в ППВС № 4/68 год. и в поставените по реда на чл.290 и сл. ГПК, служебно известни на настоящия съдебен състав, решения на ВКС: № 88 от 17.06.2014 год., по т.д.№ 2 974/2013 год. на ІІ т.о. и № 101 от 03.07.2014 год., по т.д.№ 4391/2013 год., на ІІ т.о., които въззивният съд не е изцяло съобразил при определяне размера на следващото се на ищцата обезщетение. Наличието на задължителна съдебна практика, която няма обществена и правна необходимост да бъде променена, изключва приложимостта на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК и съгласно т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС същото не следва да бъде обсъждано. Мотивиран от гореизложеното и като съобрази, че с разпореждане на СГС от 27.10.2009 год., на осн. чл.83, ал.2 ГПК, касаторът е освободен от внасяне на д.т. по делото настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1,т.1 ГПК