Определение № 50836 от 14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 159/22.11.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 190/2021 г. на Окръжен съд – Разград, в частта, с която е потвърдено решение № 237/21.05.2021 г. по гр. д. № 1563/2020 г. на Районен съд – Разград и прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Г. Р. Г. сумата 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 234в НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по внохд № 132/2020 г. на Окръжен съд – Разград, както и сумата 3 100 лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди (заплатени в производствата адвокатски възнаграждения), ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от 05.08.2020 г. до окончателното им заплащане. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай; и как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди се противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС - ППВС № 4/1968 г., т. 2 и т. 11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК по сходни случаи – решение № 112/14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г., IV г.о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., IV г.о. и др. Ответникът Г. Р. Г., представляван от адв. Д. Георгиева, е подал писмен отговор с инкорпорирана в него насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която претенцията на страната за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над 5 000 лв. до предявения размер от 20 000 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната сочи, че касационното обжалване следва да се допусне по въпросa за критериите, имащи значение за определяне на справедливия размер обезщетение за неимуществени вреди. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е процесуално недопустима за разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение по предявения иск за обезщетяване на имуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, постановени по искове с цена до 5 000 лв., а в настоящия случай цената на предявения иск за имуществени вреди е 3 100 лв. Предвид това, в тази си част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. В останалата част касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени в законоустановените срокове, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими. По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Спрямо лицето е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл.234в НК – за неправомерно присъединяване на санитарно помещение в стопанисван от него обект към водоснабдителната система в периода 05.10.2017 г. - 28.06.2018 г. По това обвинение е бил изготвен обвинителен акт, внесен в съда на 04.07.2018 г. и е образувано нохд № 170/2018 г. по описа на РС – Кубрат, което поради отвод на всички съдии, е изпратено за разглеждане на РС – Разград. Първоинстанционното производство е приключило с постановена на 19.03.2019 г. оправдателна присъда. Тази присъда е протестирана пред ОС – Разград, като с постановено по внохд № 196/2019 г. решение оправдателната присъда е отменена и делото е върнато за ново разглеждане на районния съд. На 18.02.2020 г. по нохд № 566/2019 г. на РС – Разград е постановена отново оправдателна присъда, която е влязла в сила на 05.08.2020 г. За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът е посочил, че към момента на започване на наказателното производство, ищецът е бил неосъждан, с две висши образования – инженерно и юридическо; в хода на професионално си развитие е заемал длъжности като „директор специално производство“ към ДСО „Металхим“, бил е юрисконсулт на [община], инспектор в КУИППД (сега – КПКОНПИ), след което успешно е развил собствен бизнес в областта на ресторантьорството и хотелиерството. Управлявал е четири ресторанта и един хотел, осигурявал е доходи и заетост на персонал от близо 30 души. За повдигнатото обвинение в извършване на престъпление по чл. 234в НК се е предвиждало наказание „лишаване от свобода“ до пет години, „глоба“ от пет до десет хиляди лева, респ. престъплението не е „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Наказателното производство е продължило 2 години и 1 месец; ищецът е привлечен като обвиняем на 03.07.2018 г. и е окончателно оправдан на 05.08.2020 г., като прокуратурата е внесла и поддържала обвинението и е протестирала оправдателната присъда. Съдът е посочил, че в резултат на воденото наказателно производство ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, притеснение и тревожност, чувство на несигурност, срам и неудобство в личен и професионален план; ограничил социалните си контакти, дискредитирано било доброто му име и репутация в обществото. Влошило се и здравословното му състояние, влияние за което като съпътстващ фактор оказал и стресът от воденото наказателно производство. В заключение, обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е счел, че обезщетение в размер на сумата 5 000 лв. е необходимо и достатъчно да компенсира ищеца за претърпените от незаконната процесуална принуда морални вреди. При тези решаващи мотиви на въззивния съд, поставените от Прокуратурата на РБ правни въпроси са релевантни, но същите не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВС и ВКС, вкл. и сочената в изложението (ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК; решение № 112/14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г., IV г.о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., IV г.о. и др.). Трайно в тази практика е приемано, че за да се определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; продължителността на наказателното производство; наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; разгласата и отзвука в общественото пространство; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако има такова - трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му; обществено-икономическите условия в страната и стандарта на живот. Съблюдавайки тези критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД изисква в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съгласно чл. 52 ЗЗД, се определя според вида и тежестта на причинените психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените страдания и неудобства. Създаденият от съдебната практика ориентир при разрешенията в подобни случаи е относим, но като се има предвид, че унификация и уравниловка при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е принципно невъзможна. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди не се установява такава връзка и поради това не подлежат на обезщетяване. В този смисъл, обжалваното решение съответства на приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК) и на константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително цитираните от касатора. Поради това, поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се установява и касационното обжалване по жалбата на Прокуратура на РБ не следва да се допуска. В този случай, съгласно правилото по чл. 287, ал. 4 ГПК, насрещната касационна жалба на Г. Г. не следва да бъде разглеждана и разноски за защитата и изготвянето й не се дължат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение