Определение № 3994 от 22.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 946/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Ж. И., действаща чрез процесуалния си представител адвокат С. К. Н.-К. от САК, срещу въззивно решение № 1396 от 27.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 821/2025 г. по описа на Софийския апелативен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 508 от 21.04.2026 година.

С обжалваното въззивно решение състав на АС – София е отменил частично и е потвърдил частично решение № 5961 от 04.11.2024 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 953 от 18.02.2025 г., постановени по гр. д. № 2302/2024 г. по описа на Софийски градски съд, и като краен резултат въззивният съд е отхвърлил предявения от Д. Ж. И. против Столична община иск с правно основание в чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД за сумата от 30 000 лева, съединен с иск по чл. 86 от ЗЗД, имащ за предмет присъждане на обезщетение за причинените й неимуществени вреди, изразяващи се в счупена на 11.01.2024 г. втора предходилна кост на лявото ходило и навяхване на лява колянна става вследствие на падане на заледена пътна настилка на тротоара на [улица], на спирката на автобус № 204 в посока центъра в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 11.01.2024 г.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът моли решението да бъде изцяло отменено и да се уважи предявеният иск за неимуществени вреди в пълния му предявен размер от 30 000 лева (15 338.76 евро), ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Задължен ли е съдът при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните?

Този въпрос според касатора е разрешен от САС в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение от 09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК.

2. Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства? Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни правни изводи?

Като съдебна практика сочи решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о.

3. Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, респ. когато някое доказателство се приема за недостоверно, следва ли съдът да изложи мотиви за това? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, посочени във въззивната жалба, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях? Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото в тяхната съвкупност, респ. на установените чрез тях правнорелевантни факти, съобразно квалификацията на иска, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК? Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и съответно да изложи съображения защо не ги приема за достоверни? Длъжен ли е съдът да обсъди експертното заключение и да прецени доказателствената му стойност при липса на оспорване от страните?

Касаторът твърди, че горните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 15/06.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36/24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 104/09.10.2019 г. по гр. д. № 625/2019 г. на ВКС, II г. о. и решение № 18/11.06.2021 г. по гр. д. № 1446/2020 г. на ВКС, I г. о.

4. Допустимо ли е да не се кредитират от въззивния съд заключение на вещо лице и свидетелски показания, приети в първоинстанционното производство, без да се посочват юридически аргументи за това? Ако въззивният съд не кредитира заключение на вещо лице и свидетелски показания относно механизма на непозволеното увреждане, следва ли да даде указания на ищцовата страна, че не сочи доказателства за твърдяното непозволено увреждане? Нарушава ли се т. 3 от ТР 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГТК относно това, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, в случай, че се приеме, че делото е останало недоизяснено от фактическа страна, щом не се кредитират доказателствата, ангажирани от ищцовата страна?

Като съдебна практика, на която въззивното решение противоречи по този въпрос, се сочи решение № 190 от 07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на I г. о. на ВКС; решение № 7 от 19.01.2016 г. по гр. д. № 4002/2015 г. на II г. о. на ВКС; решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр. д. № 321/2015 г. на II г. о. на ВКС; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I г. о. на ВКС; решение № 221 от 15.04.2002 г. по гр. д. № 677/2001 г. на I г. о. на ВКС, както и ТР 1/09.12 2013 г. по дело№ 1/2012 г. на ОСГТК (т. 3).

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от Столична община, която оспорва касационната жалба като неоснователна по изложени в отговора съображения.

Отговор е постъпил и от третото лице-помагач „З.“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], действащо чрез адвокат И. Е. Г., със становище за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което са налице формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е очертал предмета на делото, а именно, че Д. Ж. И. е предявила против Столична община иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД; изложил е твърденията в исковата молба и възраженията в постъпилите отговори на ответната община и третото лице – помагач и е пристъпил към изясняване на фактическата обстановка.

Посочил е, че ищцата твърди в обстоятелствената част на исковата молба, че на 11.01.2024 г., около 06:15 часа се е движила по десния тротоар на [улица]в [населено място] от автобусната спирка на линия 204 в посока центъра; на тротоарната настилка е имало дебел слой непочистен лед; на около 2-3 м. след кръстовището с [улица]се подхлъзнала на леда и паднала; получила счупване на метатарзална кост на десния крак и скъсване на ставни връзки на лява колянна става; след преглед в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ десния крак бил обездвижен с шина. Съдът е отбелязал, че в първото по делото открито съдебно заседание като поправка на техническа грешка ищцата е поискала да промени местонахождението на травматичното увреждане - вместо на дясното ходило на лявото ходило.

Въззивният съд е констатирал, че към исковата молба /л. 5/ е приложен лист за преглед на пациент, издаден от УМБАЛСМ „Н. Пирогов“, в който е отразено, че ищцата като пациент е постъпила на датата 11.01.2024 г. в 13:04 часа и е напуснала кабинета на 11.01.2024 г. в 14:04 часа; че в този лист за преглед е посочено: анамнеза „паднала днес“, обективното състояние: „болка в дясното ходило“, изследвания: „Рентгенография на ходило и пръсти - фас и профил“, терапия: „шина“.

Въззивният съд е констатирал и приложен с исковата молба /на л. 6 от първоинст. п-во/ втори лист за преглед на пациент, също издаден от УМБАЛСМ „Н. Пирогов“ - спешен кабинет по ортопедия и травматология, в който е посочено, че ищцата е постъпила на 16.01.2024 г. в 09:22 часа и е напуснала кабинета същия ден в 10:07 часа с анамнеза: „паднала“, обективно състояние: „Болка в областта на ляво коляно. НРН 24016СО025264, изследвания: „Рентгенография на лява колянна става, Ф и ПР. РО00188; рентгеноскопия на бял дроб РО00119“, терапия: „остава 8 ет.“

Според състава на въззивния съд ищцата в исковата молба не е изложила никакви твърдения, че е посетила повторно УМБАЛСМ „Н. Пирогов“ на 16.01.2024 г., че е била приета за лечение, че е била издадена епикриза от лекуващия екип, в която да са посочени причините за болничния прием, какви находки /фрактури/ са установени и какво лечение е проведено.

Съдът е посочил, че по делото е приложена епикриза /л. 92/, издадена от УМБАЛСМ „Н. Пирогов“, 1-ва клиника по ортопедия и травматология, отделение - 8 етаж, в която е посочено, че ищцата е постъпила на лечение на 16.01.2024 г. и е изписана на 19.01.2024 г. с анамнеза: “При травма (паднала) получила болки в ляв крак, алергии не съобщава“, обективно състояние: „Добро общо състояние. Ляв долен крайник - с нарушена функция; болезнени оточни колянна става и ходило“, диагноза: „Изкълчване, навяхване и разтягане на други неуточнени елементи на коленната става S9270; множество счупвания на стъпалото, закрито“, операция: „Консервативно лечение ляв долен крайник“.

Въззивният съд е отразил приложения към делото резултат от образна диагностика № 7340 („Извършено е КТ изследване на ляво ходило и пръсти - нативно. Установена е фрактура на базата на 2 метатарзална кост с луксация на тарзо - метатарзалната става. Не се установяват убедително фрактури на други обхванати в изследването кости. КТ данни за фрактура - луксация тип Лисфранк“), както и приетото заключение на вещото лице д-р К. А. С., извършил медицинска експертиза /л. 139/.

Съдът е посочил, че вещото лице е категорично, че е счупена 2-ра предходилна кост на лявото ходило, а не на дясното; навяхната е лява колянна става; че по данни на пострадалата тя е била с поставена гипсова имобилизация за 40 дни.

Според въззивния съд по делото обаче няма доказателства пострадалата, като пациент, да се е явила на първия контролен преглед, посочен в епикризата на 24.01.2024 г., както и на втори преглед в срока от един месец, считано от датата на изписването; няма доказателства и за датата, на която е снета гипсовата имобилизация.

Въззивният съд е посочил, че в първата инстанция като свидетел очевидец е разпитан при режим на довеждане П. Г. П. като относно случилото се на 11.01.2024 г. в 06:15 часа същият е посочил, че се прибирал от едно заведение към дома си и видял как ищцата е паднала. Според въззивния съд в показанията му няма данни какво количество алкохол е бил употребил през нощта в заведението; от същите не може да се установи как след една година и половина може да си спомни с подробности състоянието на пътната и тротоарната настилка; в какви отношения е с ищцата - за първи път ли са се видели и дали той е оказал някаква помощ и/или имат трайни приятелски отношения; как ищцата е реагирала след като се е изправила; дали й е оказал помощ, да я съпроводил до някъде и как е намерен, за да участва по делото в посоченото процесуално качество на свидетел.

Въззивният съд е отбелязал, че инцидентът по твърдения на ищцата е станал в 06.15 часа, а в листа за преглед от 11.01.2024 г. за начало на прегледа е посочен 13:04 часа – респ. - в исковата молба не са изложени никакви данни за събитията за периода от 06:15 часа до 13:04 часа и дали не е имало други инциденти в този интервал.

Въззивният съд е посочил, че в първата инстанция като свидетел е разпитан К. С. С., който е споделил, че живее на съпружески начала с ищцата и имат с нея дете. Според въззивния съд свидетелят не е формирал непосредствени впечатления и дори не съобщава датата на инцидента, при положение, че по делото има доказателства за два прегледа, извършени в УМБАЛСМ „Н. Пирогов“, че дори не съобщава кой крак - ляв или десен е травмиран, при положение, че при първият преглед е посочена травма на десния крак, а при втория преглед е посочена само травма на левия крак и тя е водещата в заключението на вещото лице и в мотивите на първоинстанционния съд за присъждане на обезщетение.

В тази връзка съдът е констатирал, че в декларацията по чл. 83, ал. 2 от ГПК, послужила за освобождаване на ищцата от заплащане на държавна такса, не е посочен размера на трудовото възнаграждение на ищцата; не е посочено, че бащата на детето и декларатора живеят под един покрив и имат общо домакинство; не е посочен и доходът на бащата на детето.

От правна страна съдът е приел, че спорът се концентрира до отговора на въпросите: - дали инцидентът е настъпил на посочения от ищцата ден, място и механизъм - 11.01.2024 г. в 06:15 часа; - дали получената от ищцата травма има битов характер или вследствие на падане, но на място и по време, различно от посочената дата 11.01.2024 г. в 06:15 часа; - налице ли са предпоставките да възникне отговорността на ответника по чл.49 от ЗЗД и да обезщети претърпените от ищеца неимуществени и имуществени вреди, тъй като по делото има твърдения от ищцата за получена травма на дясното ходило, както и доказателства - лист за преглед, в който отсъстват каквито и да са твърдения и констатации за идентична фрактура, но на левия крак; - присъденото обезщетение от първоинстанционния съд е за травмата на левия крак и в решението не е отбелязано нищо, пълно мълчание за травмата на дясното ходило, която е била единствената констатирана при първия преглед на ищцата в УМБАЛСМ „Н. Пирогов“; - отсъстват данни при наличие на травма на дясно ходило тя да е проследена и какво лечение е извършено, дори в писменото заключение на вещото лице по допусната медицинска експертиза такива данни липсват.

Въззивният състав на АС – София е достигнал до извода, с оглед така посочените от него доказателства, че инцидентът не е настъпил на посочените от ищцата час и място, както и причините за този инцидент не произтичат от лошото поддържане на пътната настилка и тротоари в зимния сезон; че инцидентът, ако такъв има действително, при наличието на писмени доказателства само за фрактура на дясното ходило, удостоверено в листа за преглед на 11.01.2024 г., е само за фрактура на дясното ходило; че в листа за преглед на 16.01.2024 г. са изложени твърдения на ищцата и има обективна находка само за травма на лявото ходило.

Въззивният съд не е кредитирал заключението на вещото лице, тъй като същото, според съда, следва променените в хода на делото твърдения от фрактура на дясното ходило на идентична фрактура на лявото ходило; за поставена гипсова имобилизация, но по данни на ищцата и при отсъствие на писмени доказателства, издадени от здравното заведение за датата на поставянето и датата на снемането на гипсовата шина.

Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетеля очевидец, формирал възприятия след като според въззивния съд цяла нощ е бил в питейно заведение и като се е прибирал в къщи в 06:15 часа е видял как ищцата е паднала, но не съобщил да й е оказал помощ да се изправи, не е формирал възприятия, или не е бил подготвен да даде показания за възприятия относно това как се е евакуирала ищцата от мястото на инцидента.

Въззивният съд не е кредитирал показанията и на свидетеля, който е във фактическо съжителство с ищцата, имат общо домакинство и дори дете, но не е могъл да посочи вследствие на инцидента на 11.01.2024 г. на кой крак, на кое ходило на майката на детето му е имала фрактура.

С оглед изложеното съдът е достигнал до генералния извод, че не са налице правопораждащите факти за реализацията на гражданската отговорност на ответника, поради което е приел, че предявените искове подлежат на отхвърляне и с оглед този свой извод е постановил обжалваното въззивно решение.

Според въззивния съд изходът на спора би се решил по различен начин, ако е установено по несъмнен начин, че инцидентът е настъпил на посочените от ищцата място и час, а причината за падането на ищцата е заледена повърхност на улицата и тротоара. Наличието на компрометирана заледена настилка на улицата и тротоара, ако тя е причина за падане на ищцата и е довела до конкретно установена по безспорен начин травма на лявото ходило, би обосновала извод, че лицата, на които ответникът е възложил да поддържат уличната инфраструктура, не са положили дължимата се грижа, присъща на добрия стопанин да почистват настилката от заледяване, т.е. тогава поведението на последните би осъществило деликтния състав на чл. 45 от ЗЗД.

С оглед така изложените съображения въззивният съд е постановил обжалваното в настоящото производство въззивно решение.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

Поставените от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са относими и определящи крайния правен извод на съда. Същите са поставени в контекста на това какви са задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички събрани относими и релевантни доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. По така обобщения въпрос е налице многобройна практика на ВКС, вкл. и задължителна такава, както и сочената от касатора-ищец, поради което се обосновава и специалният критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Настоящата касационна инстанция приема, че обжалваното въззивно съдебно решение следва да бъде допуснато на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по така поставения процесуалноправен въпрос, за да бъде съобразено съответствието му с практиката на ВКС по този въпрос.

Касаторът е освободен от задължението за внасяне на държавна такса в производството, поради което делото следва да се докладва на председателя на III г. о. за насрочването му в открито съдебно заседание.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение