Определение № 50138 от 03.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2557/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. А. и Н. Г., чрез пълномощника им адвокат Р.Б., против решение №80 от 04.04.2022г., постановено по в.гр.д. №31/2022г. на ОС-гр.Монтана, с което е потвърдено решение от 22.11.2021г., постановено по гр.д.№1280/2020г. на РС – гр.Лом, с което е:

• прието за установено по отношение на А. А. А., [ЕГН] и Н. К. Г., [ЕГН], че Г. С. С., [ЕГН], заместен от наследниците си: Н. М. С., [ЕГН], С. Г. С., [ЕГН] и Ц. Г. С., [ЕГН], В. Ц. Т., [ЕГН], Г. А. С., [ЕГН] и И. И. Я., [ЕГН], са собственици на ПИ с идентификатор №***по КККР на [населено място], Област Монтана, с площ от 5 484кв.м., с адрес: [населено място], местност „С.“, трайно предназначение на територията: земеделска земя; начин на трайно ползване: овощна градина, пет категория земя, с номер по предходен план: *, при граници: имоти №№* и *, на основание наследствено правоприемство от Г. С. В., б.ж. на [населено място], поч. на 03.12.1962г.;

• отменил, на основание чл.537, ал.2 от ГПК, н.а. по обстоятелствена проверка №4/25.04.2019г., н.д.№506/2019г. на нотариус С. С., с който А. А. А., [ЕГН] е признат за собственик на ПИ с идентификатор №*** по КККР на [населено място], Област Монтана, с площ от 5 484кв.м., с адрес: [населено място], местност „С.“, трайно предназначение на територията: земеделска земя; начин на трайно ползване: овощна градина, пет категория земя, с номер по предходен план: *, при граници: имоти №№* и *.

Ответниците Н. М. С., [ЕГН], С. Г. С., [ЕГН] и Ц. Г. С., [ЕГН], В. Ц. Т., [ЕГН], Г. А. С., [ЕГН] и И. И. Я., [ЕГН] са депозирали отговор на подадената жалба, в който се изразява становище за нейната неоснователност и правилност на обжалваното решение.Оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с установителен иск по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане на установено в отношенията между страните, че ищците са собственици по наследство и реституция по ЗСПЗЗ на ПИ с идентификатор №*** по КККР на [населено място], Област Монтана, с площ от 5 484кв.м., с адрес: [населено място], местност „С.“.Като земеделска земя овощната градина подлежи на възстановяване по административен ред и за установяване правото на възстановяване ЗСПЗЗ предвижда заявлението-декларация за членство в ТКЗС и опис-декларация към него като достатъчни доказателства за правото на собственост.Въз основа на представените към заявлението доказателства административният орган е възстановил правото на собственост на ищците.Фактическият състав по възстановяване правото на собственост е изпълнен с последващото издаване на скица и осъществяването на въвод във владение на имота.Решението се ползва с конститутивно действие и легитимира наследниците на Г. С. В., б.ж. на [населено място], поч. на 03.12.1962г., като собственици на възстановената земеделска земя.

Въззивният съд е приел за неоснователно направеното основно оплакване в жалбата, че решение № 01/29.06.1998 г. на ОСЗ – гр.Лом не се отнася до наследствените имоти на наследодателя на въззиваемите, тъй като е постановено по друга преписка, която не е приложена и изследвана по делото.Приложената преписка е била образувана по заявение вх. № 1989/25.02.1992 г., подадено от С. С., син на общия наследодател Г. В., за възстановяване право на собственост върху общо 7, 4 дка земеделски земи в м.“С.“, землището на [населено място]. Решението, легитимиращо ищците като собственици, е издадено след разглеждане на преписка, образувана по същото заявление /както е посочено в самото решение/.Посочването на различни дати на образуване на преписката и на подаване на заявлението не може да обоснове нищожност на решението, тъй като това е въпрос на вътрешна организация на работата в административния орган. Решението би било нищожно, ако е постановено от орган без компетентност или от незаконен състав на комисията, ако е абсолютно неразбираемо или ако не е спазена изискуемата от закона писмена форма.В процесния случай никой от тези пороци не е налице.

Формиран е извод за неоснователност на направеното от ответниците възражение, че са придобили имота по давност.От показанията на свидетелката Н. П. се установява, че след възстановяването на процесния имот през 1998 г. всички лица, на които са били предоставени части от него за лично ползване, са го освободили, защото им е станало известно, че земята е рестиутирана.Същото потвърждава и свидетелят Е. И., който е ползвал имот в близост и споделя лични наблюдения.

Разпитаните на насрещната страна свидетели са дали сведения на съда, че бащата на ответниците е построил вила в имота около 1980 г., но го е освободил около 1993г., тъй като Г. С. му е заявил, че този имот е наследствен и им e възстановен.

Прието е, че въззивниците/ответници/ не само не са демонстрирали явно намерението си на собственици, но и въобще не са упражнявали фактическа власт върху градината след посочения период от време.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал.2, предл.1 и предл.3, както и по ал. 1, т. 1 от ГПК.Твърди се, че въззивното решение е нищожно, тъй като не са изложени мотиви относно основното оплакване, което е било направено във въззивната жалба – няма преписка в ОСЗ – Лом по подавано заявление от 20.11.1993г., по която е издадено решение №1/29.06.1998г. на ПК –Лом.В условията на евентуалност се претендира, че актът на съда е очевидно неправилен, тъй като е налице грубо нарушение на формалната логика.

Формулиран е следният въпрос – длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички своевременно направени оплаквания, възражения и доводи, като обсъди и всички относими доказателства и релевантни обстоятелства по делото, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.

Разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК предвижда, че „независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност“.

Неоснователни са оплакванията за нищожност на обжалваното решение.Същото е постановено от съд в надлежен състав, изготвено е в писмена форма и е подписано.Изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание.

Не налице и твърдяната очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.За да се приеме, че е налице твърдяния порок е необходимо да се установи, че съдът е приложил закона в неговия противоположен смисъл, основал е изводите си на норма, която е била отменена, нарушил е основни правила на съдопроизводствения ред или е допуснал груби нарушения на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилно въззивно решение.Не е такъв настоящия случай.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Ответниците са лица, които претендират права върху имота въз основа на факт, който се е осъществил след приключване на административното производство по възстановяване на имота – изтекла в тяхна полза придобивна давност.В този случай въззивният съд не е длъжен да осъществява косвен съдебен контрол относно валидността на решението на съответната ПК по възражение на ответниците, че имотът не е бил надлежно заявен за възстановяване, тъй като те са изключени от проверката, която прави съдът, по съображенията, изложени в ТР № 9 от 07.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС.Според трайната практиката на ВКС това тълкувателно решение намира приложение не само в тясната хипотеза, при която възраженията се правят от ответници, които заявяват права по § 4 а и § 4 б ПЗР на ЗСПЗЗ, но и от всякакви други ответници по иск за собственост, на които се противопоставя административен акт за възстановяване на собственост върху земеделски земи, когато те не заявяват собствени права върху тях към момента на обобществяването.В този смисъл решение № 150 от 2.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3877/2017 г., I г. о., ГК и посочената там практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав.

Следва да се приеме, че ответниците нямат правен интерес от предявяването на това възражение, тъй като пораждането на техните права е обусловено от приключването на административната процедура по възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ, от който момент същите биха могли да владеят имота и да го придобият по давност.Същите нямат правен интерес да навеждат в процес за собственост на спорен имот, по който претендираните права се основават на реституцията, спор за нищожност на реституционното административно решение, тъй като с това отричат възможността те да са придобили собствеността на този земеделски имот по давност - ако реституционното производство е надлежно инициирано, давност не тече до приключването му с валиден административен акт, а ако не е инициирано в сроковете по ЗСПЗЗ, имотът става общинска собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ и за него давност не тече за срока на действие на мораториумът за придобиване на частна общинска собственост по § 1 ДР на ЗС / Решение № 19 от 16.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2822/2021 г., II г. о., ГК/.

Отделно от това не е налице твърдяното противоречие на решението с посочената в т.1 от изложението съдебна практика.В обжалваното решение въззивният съд изрично е обсъдил всички наведени във въззивната жалба доводи, вкл. и тези, които са свързани с валидността на решението на съответната Поземлена комисия, което легитимира ищците като собственици на процесния имот.С исковата молба е представено решение №1/29.06.1998г. на ПК – [населено място], което е постановено по заявление №1989ЛМ/20.11.1993г., подадено от С. Г. С. в качеството му на наследник на Г. С. В., б.ж. на [населено място].Спорният имот представлява овощна градина с площ от 5.483дка в м-ст „С.“, която представлява част от имотите, с обща площ от 7.4дка, които са били предмет на заявление за възстановяване №1989 /25.02.1992г., подадено от С.С./стр.81/.С оглед на горното възраженията за нищожност на решението, тъй като е реституиран имот на лица, които не са отправили надлежно искане до административния орган е неоснователно.

По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

В полза на ответницата по касация Н.С. следва да се присъдят направените по настоящото производство разноски, които се изразяват в заплатен адвокатски хонорар.

Предвид горното, Върховният касационен съд