Определение № 473 от 22.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2501/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на община Силистра срещу решение № 149/20.06.2019 г. по в. т. д. № 153/2019 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 102/05.12.2018 г. по т. д. № 202/2017 г. на Окръжен съд Сливен в частта, с която е отхвърлен предявеният от община Силистра срещу „КМ Билдсистем“ ЕООД осъдителен иск за заплащане на сума в размер 8 025, 37 лв., и е отменено решението на Окръжен съд Силистра в частта, с която на основание чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД „КМ Билдсистем“ ЕООД е осъдено да заплати на община Силистра сума в размер на 31 755, 38 лв., ведно със законната лихва, считано от 18.12.2017 г.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Релевират се доводи, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила като е уважил искането да бъдат приети множество писмени доказателства, въпреки, че в първоинстанционното производство законосъобразно е била приложена разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК и оставена без уважение молба на управителя на „КМ Билдсистем“ ЕООД за отлагане на делото. На практика въззивният съд е нарушил правилата за процесуална преклузия. Наред с това, решението му е постановено без да са обсъдени всички възражения на общината, свързани с оспорване представителната власт на В. В., както и обстоятелството, че общината не се явява трето лице по смисъла на т. 2 от ТР № 5/2016 г., постановено по т. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като изпълнителят на обществената поръчка е организиран като консорциум единствено поради и в съответствие с указанията на общината - разпоредител с публични средства от държавния бюджет. Не е обсъдено и възражението относно редовността на уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършената в полза на ответника цесия все във връзка с липсата на представителна власт на същото физическо лице В. В.. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация поради противоречие с практика на ВКС и с цел точно прилагане на закона и развитие на правото. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда:

1. „ При постановяване на определение по чл. 142, ал. 2 ГПК съдът има ли оперативна самостоятелност и може ли сам да преценява дали заболяването на страната води до невъзможност за явяване в съдебно заседание или в тези случаи съдът действа при условия на обвързана компетентност, доколкото преценката, че заболяването не позволява явяване пред съд, е единствено правомощие на здравния орган?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните?“

3. „Вземането на решение от всички съдружници по чл. 360 ЗЗД необходима предпоставка ли е за прехвърляне /цедиране/ на вземанията на дружеството по чл. 357 и сл. ЗЗД?“

По въпрос номер едно се твърди отклонение от практика на ВКС, обективирана в решение № 15/2019 г. по гр. д. № 4428/2018 г. на III ГО и решение № 49/2019 г. по гр. д. № 324/2019 г. на III ГО. По втория въпрос се сочи противоречие с решение № 210/2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на IV ГО, решение № 212/2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II ТО, решение № 392/2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на I ГО, решение № 127/2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на IV ГО, решение № 68/2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на II ТО, решение № 60/2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на IV ГО, решение № 166/2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на III ГО, решение № 15/2017 г. по т. д. № 2388/2014 г. на II ТО, решение № 161/2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II ТО, решение № 3/2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на III ГО, задължителна практика на ВКС - ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК и задължителна практика на ВС – ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 и ППВС № 1/1985 г. По третия въпрос се обосновава достъп до касация с цел развитие на правото. Разрешението, дадено от въззивния съд, че наличието на предварително решение на съдружниците в гражданското дружество не е предпоставка за сключване на договор за цесия от името на същото се явява в противоречие с чл. 360, ал. 1 ЗЗД.

От касатора е формулирано искане за отмяна на постановеното въззивно решение и изцяло уважаване на предявения иск. Претендира се присъждане на разноски и се прави възражение относно прекомерния размер на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответника.

От ответника по касация „КМ Билдсистем“ ЕООД е подаден отговор на касационната жалба, с който се изразява становище за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касация. Доводите са, че първият въпрос не попада в обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касае правилността на въззивното решение. По втория въпрос следва да се има предвид, че решението е постановено при фактическа обстановка, различна от тази, обсъдена в сочените от касатора решения на ВКС. Отделно, въззивният съд не се е отклонил от процесуалните си задължения да обсъди оплакванията, въведени с въззивната жалба и отговора на въззивната жалба. Разпоредбата на чл. 360 ЗЗД не се нуждае от тълкуване. При евентуалност е направено искане за постановяване на решение, с което атакуваният въззивен акт бъде оставен в сила. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните не са спорни фактите по извършване на банков превод от община Силистра в полза на „КМ Билдсистем“ ЕООД на сума в размер 31 755, 38 лв. – плащане по издадена от „Екоинженеринг Антитраш за Силистра“ ДЗЗД фактура №[ЕИК]/07.08.2014 г. на съществуващо задължение по договор от 27.09.2011 г. За безспорно е приел и обстоятелството, че плащането е извършено на „КМ Билдсистем“ ЕООД в качеството му на цесионер. Възраженията на община Силистра, че договорът за цесия е подписан от лице без представителна власт по отношение на цедента „Екоинженеринг Антитраш за Силистра“ ДЗЗД и в нарушение на чл. 360 ЗЗД поради липса на съгласие от всички съдружници за прехвърляне на вземането решаващият съд е счел за неоснователни като се е позовал на разрешението, дадено с т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г. по т. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Преценил е, че дори да е налице хипотеза на правни действия, извършени без представителна власт, то на този факт може да се позове единствено мнимо представлявания, но не и общината като трето за договора лице. Последната е получила уведомление за извършената цесия, поради което следва да се приеме, че валидно е платила свое съществуващо задължение на цесионера. Въззивният съд е приел за неоснователни и другите две, въведени с исковата молба, основания за нищожност на договора за цесия – липса на съгласие и противоречие със закона. Счел е, че нарушението на чл. 360 ЗЗД, изискващ единодушие от участниците в гражданското дружество при взимане на решение за сключване на договор, няма за последица нищожност на същия, а има значение само във вътрешните отношения между участниците в гражданското дружество. Липсата на упълномощаване не прави сключената сделка нищожна, а е налице висяща недействителност.

Настоящата инстанция намира, че няма основания за допускане на касационен контрол по отношение на постановеното от Апелативен съд Варна въззивно решение.

Посоченият от касатора в изложението към касационната жалба първи въпрос не отговаря на общото изискване, регламентирано от чл. 280, ал. 1 ГПК и разяснено с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - да е от значение за решаване на възникналия между страните спор. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, регламентиращи възможността за отлагане на делото поради препятствие, което страната не може да преодолее, както и тези, регламентиращи преклузия за ангажиране на нови доказателства пред въззивната инстанция – чл. 142, ал. 2 ГПК и чл. 266, ал. 1 ГПК. Твърдението му, че в отклонение от тях въззиваемият „КМ Билдсистем“ ЕООД, е представил и са приети от въззивнната инстанция писмени доказателства, не може да обоснове достъп до касация, тъй като в атакуваното решение съдът не е обсъждал тези доказателства, съответно решаващите изводи за неоснователност на предявената от община Силистра искова претенция не е мотивирана с факти, установени от приетите във въззивното производство писмени доказателствени средства. Ето защо, без значение за изводите на въззивния съд се явява преценката дали сочените писмени доказателствени средства са приобщени при съответно приложение на соченото във въпроса съдопроизводствено правило на чл. 142, ал. 2 ГПК.

Отговорът на втория процесуален въпрос директно произтича от закона – 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и 235 ГПК. Действително, въззивната инстанция има задължението да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. В случая съставът на Апелативен съд Варна не е отрекъл това си задължение. От друга страна, релевираните във въззивната жалба възражения в своята съвкупност касаят сключването на договор за цесия между ДЗЗД „Екоинженеринг Антитраш за Силистра“ и „КМ Билдсистем“ ЕООД при липса на представителна власт в полза на физическото лице, действало от името на гражданското дружество /неговите съдружници/. Възраженията не са от естество да променят крайния извод на съда при отчитане на обстоятелството, че в мотивите си той е направил позоваване на т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г. по т. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, която съдържа разрешението, че недействителността на договор, сключен от мним представител, може да бъде заявена само от мнимо представлявания, т. е. в процесната хипотеза това са съдружниците в ДЗЗД „Екоинженеринг Антитраш за Силистра“, или от техните правоприемници, но не и от трето лице, каквото се явява община Силистра. В мотивите на тълкувателното решение се акцентира върху съображението, че предоставената от закона възможност договорът да се потвърди или отхвърли като се заяви неговата недействителност е субективнно преобразуващо право единствено и само на мнимо представлявания, респективно на неговите наследници, като наличието на интерес у трети лица да сторят това изобщо не се поставя.

Отговорът на третия въпрос, релевиран от касатора, също не е от значение за крайния изход на спора дотолкова, доколкото разпоредбата на чл. 360 ЗЗД регламентира вътрешните отношения между съдружниците в гражданско дружество, а както беше посочено по – горе, дори договорът за цесия да е сключен при липса на съгласие от страна на някой от тях, това обстоятелство не предоставя правна възможност в ръцете на община Силистра като трето за гражданското дружество и договора за цесия лице да се позове на това обстоятелство, твърдейки недействителност на договора за цесия. Въпросът се явява хипотетично зададен и не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. При това положение безпредметно се явява обсъждането на въведения допълнителен селективен критерий – необходимост от развитие на правото. Само за яснота следва да се посочи, че в изложението не са изведени твърдения с необходимата обоснованост поради каква причина касаторът счита разпоредбата на чл. 360 ЗЗД за непълна, неясна и нуждаеща се от тълкуване съобразно даденото с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение. Сочената разпоредба е действащо обективно право от 1950 г. и настоящият състав на съда не счита, че същата се нуждае от изясняване.

След като не се установява наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, то следва да бъде отказан достъп до касационен контрол за законосъобразност на въззивното решение, постановено от Апелативен съд Варна.

При изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени сторените за настоящата инстанция разноски, които са в доказан размер от 2 000 лв. – платено адвокатско възнаграждение. От касатора е направено възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, което, с оглед предвиденото в чл. 7, ал. 2, т. 4 вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да бъде уважено и възнаграждението намалено до 1 300 лв.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС