Определение № 433 от 02.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1080/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите – София срещу решение № 1100 от 29.06.2012 г. по т. д. № 321/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски окръжен съд решение № 188 от 02.12.2011г. по т. д. № 55/2011 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от агенцията-касатор срещу [фирма], [населено място] (в несъстоятелност), М. Василева Г. и В. П. Г., последните двама от [населено място], конституирани като наследници на първоначалния ответник П. В. Г., обективно съединени искове с правно основание чл. 647, т. 3 и т. 2 ТЗ във връзка с чл. 537, ал. 2 ГПК за обявяване на недействителността по отношение на кредиторите на [фирма], [населено място] (в несъстоятелност) на разпоредителните сделки с недвижими имоти (апартамент, паркомясто и идеални части от УПИ, в който същите се намират), обективирани в н. а. № 24, том 3, рег. № 7493, дело № 388/2008 г. на нотариус З. Т., рег. № 438 с район на действие Софийски районен съд и в н. а. № 47, том І, рег. № 1362, дело № 45/2009 г. на нотариус В. Връблянска, рег. № 268 с район на действие Софийски районен съд. К. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения, регламентиращи процеса на доказване, както и поради нарушение на материалния закон. Изразява несъгласие с извода, че процесните сделки не са сключени при липса на еквивалентност на насрещните престации, като счита, че съдът не е съобразил категоричното заключение на изслушаната по делото експертиза, според което пазарната стойност на отчужденото имуществено благо възлиза на 119 000 лв. и е значително над платената по сделката цена 47 658 лв. В касационната жалба е релевирано оплакване и във връзка с приетото от въззивната инстанция, че моментът, към който следва да се преценява еквивалентността на престациите, е датата на сключване на предварителния договор, а не датата на изповядване на сделките по нотариален ред. Като значими за допускането на касационния контрол в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. При преценка на основателността на отменителен иск с правно основание чл. 647, т. 3 ТЗ за извършена разпоредителна сделка с недвижим имот към кой момент се преценява еквивалентността на престациите; 2. Може ли предварителен договор за продажба на недвижим имот да бъде променян при последващо сключване на окончателен договор по отношение съществените елементи на сделката”. К. твърди, че посочените въпроси са решени в противоречие с казуалната и задължителна практика на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК), като във връзка с първия въпрос се позовава на решение № 385 от 08.03.2002 г. по гр. д. № 2373/2001 г. на V г. о. и решение № 111 от 02.11.2011 г. по т. д. № 893/2010 г. на І т. о., а във връзка с втория въпрос – на решение № 118 от 06.10.2010 г. по т. д. № 1053/2009 г. на І т. о. Ответниците по касация – М. Василева Г. и В. П. Г., двамата от [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 10.12.2012 г. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] (в несъстоятелност) – не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение на Софийски окръжен съд, с което е отхвърлен искът с правно основание чл. 647, т. 3 ТЗ, въззивният съд е приел, че не е налице нееквивалентност на престациите по сключения между ответника [фирма], [населено място] (в несъстоятелност) и първоначалния ответник П. В. Г. договор за продажба на процесния апартамент и паркомясто. Съдебният състав е посочил, че продажбата на тези имоти е изпълнение на поетото с предварителния договор между същите страни задължение на дружеството-изпълнител към физическото лице-възложител. Като е съобразил, че предварителният договор съдържа не само уговорки относно съществените елементи на договора за покупко-продажба, но и елементи на договор за изработка, а също и с оглед изрично постигнатото между страните съгласие за невъзможността да бъде променяна договорената цена до снабдяване на възложителя с нотариален акт, въззивният съд е изразил разбирането, че преценката относно еквивалентността на насрещните престации следва да бъде извършена не към датата на окончателния договор, а към датата на сключване на предварителния договор, която е извън двугодишния срок по чл. 647, т 3 ТЗ. Изводът за липса на нееквивалентност между даденото и полученото по този договор е направен въз основа на заключението на допуснатата по делото оценителна експертиза, според което средната пазарна цена на процесните обекти към датата на сключване на предварителния договор 29.11.2006 г. е 68 800 лв., докато договорената и платената цена по него е значително по-висока – 54 600 евро. Неоснователността на втория обективно съединен иск по чл. 647, т. 2 ГПК, касаещ сделката за прехвърляне на идеални части от правото на собственост върху терена, е мотивирана с отсъствие на предвиденото в тази разпоредба задължително изискване сделката да е безвъзмездна, произтичащо от факта, че това прехвърляне е извършено в изпълнение на задължението, поето със сключения извън двугодишния период предварителен договор, което налага извода ,че тази сделка представлява част от общата сделка за продажба и доколкото тя е възмездна, следователно не попада в хипотезата на чл. 647, т. 2 ТЗ. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато поради вероятна недопустимост на атакуваното въззивно решение, за която касационната инстанция е длъжна да следи и служебно съобразно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Този извод следва от разпоредбата на чл. 649, ал. 3 ТЗ (след изменението й с ДВ бр.20/2013г.), приложима и по висящите производства съгласно § 14, ал. 1 от ПЗР на ЗИДТЗ, която предвижда задължително участие на синдика в производството по иск по чл. 647 ТЗ, предявен от кредитор, каквато е и конкретната хипотеза. Наличието на вероятна недопустимост е достатъчно основание за допускане на касационния контрол, поради което не следва да бъдат преценявани предпоставките по чл. 280 ГПК по отношение на поставените от касатора въпроси. С оглед нормата на чл. 649, ал. 6 ТЗ, не се дължи предварително заплащане на държавна такса за разглеждане на касационната жалба. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК