Определение № 1164 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 778/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано във връзка с частна жалба на ТП на НОИ Кърджали срещу определение от 22.12.2023г. по гр.д.№322/2023г. ОС Кърджали. Жалбоподателят- ТП на НОИ Кърджали, чрез процесуални си представител, излага съображения за допустимост на касационното производство и за неправилност на въззивното определение. Моли да бъде допуснато касационно обжалване и да бъде отменено въззивното определение, като не бъдат присъждани разноски по делото на ищцата-ответник по жалбата. Ответникът -Л. К. Л. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Установено е, че гр. д. № 54/ 2023г. по описа на РС – Кърджали е образувано по молба с правно основание чл.1 и сл. от ЗУТОССР, предявена от Л. К. Л. от [населено място]. С решението си съдът е признал за установено по отношение на ТП на НОИ-Кърджали, че Л. К. в периода 01.05.1980г. до 30.06.1986г. е работила в СДТ“Обществено хранене“-Кърджали, като „сервитьор“, на 8 часов работен и е осъдил ТП на НОИ [населено място] да заплати на Л. К. Л. направените по делото разноски от 700.00 лева за адвокатско възнаграждение, а по сметка на КРС – държавна такса в размер на 30лева С определение № 1284/06.10.2023 г., постановено по гр. д. № 54/2023г. по описа на Кърджалийския районен съд, е оставено без уважение искането на ТП на НОИ - Кърджали за изменение на постановеното по делото решение №305/ 15.07.2023г. в частта му за разноските. С определение от 22.12.2023г. по гр.д.№322/2023г. ОС Кърджали е оставил без уважение частна жалба с вх.№ 4163/09.11.2023г., подадена от ТП на НОИ - Кърджали срещу определение № 1284/06.10.2023г., постановено по гр. д. № 54/2023 г. по описа на Кърджалийския районен съд. Въззивният съд е изложил съображения, за това че с Тълĸyвaтeлнo peшeниe № 2/2015 г. ОСГК на BKC е приело, че Haциoнaлният ocигypитeлeн инcтитyт дължи paзнocĸитe пo гpaждaнcĸитe дeлa пo ocпopвaнe нa тpyдoв и ocигypитeлeн cтaж, aĸo peшeниeтo нe e в нeгoвa пoлзa. Позовал се е и на мотивите на същата, където е посочено, че „пpи липca нa oфициaлни yдocтoвepитeлни дoĸyмeнти зa ycтaнoвявaнe нa тpyдoвия cтaж нa лицaтa, eдинcтвeнo пpилoжим и дoпycтим e иcĸoвият peд пo cпeциaлния зaĸoн, т. e. cпopът мoжe дa бъдe paзpeшeн caмo пo cъдeбeн peд. Koгaтo cyбeĸтът нa тpyдoвoтo пpaвooтнoшeниe e нaтoвapeн c тoвa дa вoди пpoцec и дa ycтaнoви пpaвoтo cи пpeд cъд, c цeл дa извлeчe блaгoпpиятни пpaвни пocлeдици и ĸoгaтo дъpжaвaтa e oпpeдeлилa eдин opгaн дa oтгoвapя пo тoзи иcĸ, имeннo тoзи opгaн щe тpябвa дa пoнece paзнocĸитe пo дeлoтo, aĸo иcĸът e ocнoвaтeлeн”. По тези съображения е потвърдил първоинстанцзионното определение. В изложение по чл.274, ал.3, вр.чл.284 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното определение е разрешен процесуален въпрос от значение за спора: дължи ли се заплащане на разноски от ответника при постановено решение при признание на иска. Поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, без да ги конкретизира. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения за разглеждане въпрос и на сочените основания. Даденото разрешение съответства на константната практика на ВКС, в която е прието, че по аргумент за обратното от чл.78, ал.2 ГПК, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и поради негови действия в хода на делото искът бъде отхвърлен или производството по делото бъде прекратено, разноските следва да се присъдят на ищеца. В същия смисъл е и Тълкувателно решение № 119/01.12.1956 г. по гр. д. № 112/1956 г. на ОСГК на ВС, в мотивите към което е прието, че в духа на закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца и в случаите, когато искът е отхвърлен по причина, че след завеждането му ответникът доброволно е възстановил защитаваното с иска право или е изпълнил задължението си. За възлагане на разноските, направени от ищеца, водещо значение се отдава на активното поведение на ответника, на съдебните, а в някои случаи и на извънсъдебните мерки които е предприел, (опр.№318/2018г по гр.д №2828/2018г, опр №534/2019г по ч. гр.д№4484/2019г на Трето г.о, опр.№474/2019г по ч. гр.д № 3063/2019г на Четвърто г.о и др). Приема се, че в случаите, в които сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно за освобождаването на ответника от отговорността за разноски. В случая изводите на съда, че ответникът е дал повод за завеждане на делото е в съответствие с практиката на ВКС, тъй като в основата на предявения установителен иск стои обективният факт на липca нa oфициaлни yдocтoвepитeлни дoĸyмeнти зa ycтaнoвявaнe нa тpyдoвия cтaж нa лицaтa, eдинcтвeнo пpилoжим и дoпycтим e иcĸoвият peд пo cпeциaлния зaĸoн, т. e. този факт поражда правото на ищцата в случая да потърси правата си по единствено съдебен ред, т.е. именно ответникът е станал причина за предявяване на иска. В този смисъл е и даденото разрешение в Тълĸyвaтeлнo peшeниe № 2/2015 г. ОСГК BKC, в мотивите към което се посочва, че ако действителната воля на законодателя би била, особеностите на пасивната процесуална легитимация по чл.3 от ЗУТОССР, ищците в производствата за установяване на трудов стаж по чл.1 ал.1 т.1 и т.3 от ЗУТОССР да понасят тежестта на направените разноски по тези дела, респ. тази тежест и отговорността за тези разноски да не се разпределя и те да не се присъждат според общите правила на чл.78 от ГПК /найобщо казано според изхода на делото/, то законодателят изрично би установил такова специално правило, подобно на това по чл.9 ал.2 от ЗУТОССР-относно разноските за исковите производства за установяване на осигурителен стаж по чл.1 ал.1 т.2 от ЗУТОССР. Така установената практика не е неправилна, поради което не следва да се допуска касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде коригирана същата. В изложението не се съдържат твърдения за противоречие на въззивното определение с решение на СЕС или с решение на КС на РБ, поради което не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Обжалваното определение не е недопустимо, нищожно, нито е и очевидно неправилно. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на четвърто отделение