Определение № 1633 от 29.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 423/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “ПРИСТАНИЩЕ ВАРНА” ЕАД, ЕИК[ЕИК], против решение № 264/11.10.2024 г. по в.т.д. № 108/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна, потвърждаващо решение № 532/11.12.2023 г. по т.д. № 141/2023 г. на Окръжен съд – Варна в частта, с която е осъден на основание чл. 266, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на “СМАРТПРО” ООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 47 177,64 лева с ДДС - неплатен остатък от възнаграждение по сключен между страните договор от 30.12.2020 г. за проектиране и внедряване на интегрирана система за обработка на информацията в отдел “Складово-експедиционен” за нуждите на пристанището по поръчка № Т-19А-20, ведно със законната лихва от 07.03.2023 г. до окончателното плащане, и сумата от 3 909,20 лева- обезщетение за забава върху главницата за периода 19.03.2022 г. – 09.01.2023 г., както и разноски по делото.

С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК за недопустимост и неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Твърди се, че атакуваният съдебен акт е недопустим, тъй като е постановен по нередовна исковата молба. Развиват се съображения, че от въззивния съд са допуснати процесуални нарушения на чл. 10 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Според касатора, съдът не е разгледал всички защитни възражения срещу предявения иск, своевременно заявени от ответника в отговора на исковата молба и на допълнителната такава. В тази връзка се изразява несъгласие с мотива на въззивния съд, че същите не отговарят на извънпроцесуалното поведение на възложителя до момента и изявленията за съответствие на изработеното с поръчаното. Сочи се, че в нарушение на чл. 201 ГПК апелативният съд не е назначил тройна експертиза по въпроси №№ 1, 2, 7, 14, 18 и 19, отговорите на които почиват на твърдения на страните и разменена кореспонденция, а не на проверка на изработения продукт и възложеното. Аргументира се подробно становището, че поради допуснатите нарушения на съдопроизводствените правила неправилни са и фактическите констатации на съда и формираните правни изводи – че е налице надлежно изпълнение на договореното; че с протокола от 14.02.2022 г., който е третиран от съда като допълнително споразумение, възложителят се е съгласил, че функционалностите, сочени в исковия процес като недостатъци, не са предмет на процесния договор и техническото задание; липсва уговорка за времевата продължителност на всеки от етапите, което се опровергава от план по дати на стр. 14 от техническото предложение – неразделна част от споразумението между страните; кредиторът е изпаднал в забава с оглед липсата на данни за съдействие на отправената от ищеца покана на 23.12.2021 г., който извод не съответства на последващата кореспонденция между тях; системата е внедрена на 20.01.2022 г., което не е установено по делото; не е доказано кога са осигурени условията от страна на ответника и е допуснат ищецът за извършване внедряване на пробната версия, каквито твърдения не са изложени и от ищеца. Счита се, че в разрез с процесуалните правила са приети доказателства, без да е обяснено значението им за спора, макар същите да са с дати преди подаване на исковата молба, като насрещната страна не е доказала наличие на пречка за своевременното им представяне по делото. Част от тях са и в нечетливо копие. Релевира се и нарушение на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК предвид липсата на посочване в решението на банкова сметка или друг заявен от ищеца начин на плащане. Прави се оплакване за нарушение на материалния закон, тъй като съдът не бил установил точния предмет на процесния договор и действителната воля на страните, както и изпълнението на задълженията по него. Подчертава се, че в срок от една година, считано от сключването на договора, ищецът не е предупредил за недостатъци и непълноти в техническото задание, а това е направено едва при изтичането на крайния срок с писма от 23.12.2021 г. и от 04.01.2021 г., за да се оправдае неизпълнението. Липсващите функционалности на системата не са налични и до подаване на касационната жалба, като неправилно е възприетото от въззивния съд, че доколкото е неизпълняемо, задължението се изключва от договора. Излагат се доводи, че официално искане за сертификат е отправено едва на проведената на 08.02.2022 г. среща между страните; ищецът е следвало да си осигури необходимия интерфейс от “Микроакаунт” ЕООД, без който не е могъл да изпълни поетите към възложителя ангажименти; продуктът не отговаря на предварително посочените потребности на възложителя – оптимизиране на връзките между отделите в пристанището с възможност на всеки от тях да дава или получава информация, както и възможност за обмен на данни с Агенция Митници. При тези доводи се твърди, че задължението на ответника за заплащане на възложеното е изпълнено след извършеното прихващане със стойността на дължимата от изпълнителя неустойка за забава по раздел VII, т. 2 и т. 3 за периода от 25.12.2021 г. до 16.02.2022 г., т.е. за общо 53 календарни дни върху стойността на договора от 399 980 лева, възлизаща на 57 997,10 лева. Оспорват се мотивите на апелативния съд в обратен смисъл, както и извода му, че с подписването на приемо-предавателния протокол и връщането на гаранцията за изпълнение се считало, че възложителят е приел неизпълненото. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната уважителна част и отхвърляне на предявените искове, както и присъждане на направените по делото разноски.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Следва ли въззивният съд да се произнесе по възраженията за нередовност на исковата молба и обезсили решението на първата инстанция, ако констатира, че е разгледана неуточнена искова претенция, или следва да процедира по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК като предостави на ищеца възможност да поправи нередовностите на исковата молба?”.

2. “Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите към въззивното решение? В него трябва ли да бъдат обсъдени всички защитни възражения по претендираните материални права, направени от ответника своевременно в отговора на исковата молба?”.

3. “Кога възниква задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на своето решение доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, които са от значение за изхода на спора?”.

По отношение на първите три питания се сочи, че обжалваното уважително решение е постановено в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция – т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и казуалната такава, намерила израз в решение № 76/12.06.2012 г. по т.д. № 377/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 104/11.07.2024 г. по т.д. № 820/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 227/22.03.2019 г. по гр.д. № 896/2018 г. на ВКС, ГК, III г.о.

4. “Съдът има ли процесуалното задължение да преценява направеното от страна или от неин представител извънсъдебно или съдебно признание на факт с оглед на всички обстоятелства по делото?”.

5. “Съдът има ли задължението при спор да тълкува сключения между страните договор, като търси действителната обща воля на страните? Отделните уговорки в договора трябва ли да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността?”.

По четвъртото и петото питане се релевира, че е налице отклонение на въззивното решение от практиката на касацията, обективирана в решение № 101/16.07.2024 г. по т.д. № 2666/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и цитираните в тях решение № 5/06.02.2020 г. по гр.д. № 641/2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о., и решение № 136/06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, ТК, II т.о.

6. “Освобождава ли се длъжникът от отговорност за неустойка, при наличие на предпоставките по чл. 83 ЗЗД, респективно на чл. 95 ЗЗД? Всяка забава на възложителя ли води до освобождаване на отговорност на изпълнителя или само ако бъде установено при пълно и главно доказване, че конкретно действие или бездействие е повлияло на изпълнението по определен начин?”.

7. “Изпълнителят положил ли е дължимата грижа, ако не е предупредил своевременно възложителя, че проектът или материалът страдат от недостатъци или поръчаното няма да служи за целите за които е поръчано в пълен обем?”.

8. “Длъжен ли е възложителят да приеме изработеното, ако изпълнителят го е уведомил, че то няма да служи на целите му в края на срока за изпълнение?”.

9. “Как се определя обичайният срок за проверка и приемане на работата - по силата на заложеното в плана за изпълнение от Техническото предложение за конкретния договор или по принцип от предположенията на вещите лица?”.

По шестото, седмото, осмото и деветото питане се сочи, че обжалваното решение е в разрез с трайната практика на касацията - решение № 164/03.02.2016 г. по т.д. № 1890/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 225/29.04.2010 г. по т.д. № 838/2008 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 9/10.09.2010 г. по т.д. № 150/2009 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 2834/19.11.1974 г. по гр.д. № 1895/1974 г., I г.о.

Иска се от касатора допускане на касационен контрол и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост на въззивното решение, с твърдение за неотстранени нередовности на исковата молба.

Ответникът по касация “СМАРТПРО” ООД оспорва искането за достъп до касация и подадената жалба като неоснователни.

В подадения отговор е обективирана и насрещна касационна жалба на ищеца по делото срещу въззивното решение в отхвърлителната част за разликата над 47 177,64 лева до 57 997,10 лева с ДДС, като се иска уважаване на претенцията в пълен размер, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и присъждане на направените разноски. Поддържат се изложените твърдения по съществото на спора и се оспорват заявените от ответника възражения. Подчертава се, че изпълнителят ищец е изправната страна по договора. Претендираната част от възнаграждението по процесния договор е дължима и изискуема, но въпреки това не е заплатена от възложителя.

Иска се допускане на касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по следния въпрос: “Какви са критериите изработеният софтуерен продукт да отговаря на установените с договора изисквания и налице ли са основания за начисляване на договорна неустойка”, при посочени от страната условия.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответника “ПРИСТАНИЩЕ ВАРНА” ЕАД е депозиран отговор на насрещната касационна жалба, в който се възразява срещу искането за достъп до касационна проверка и се оспорва основателността на подадената жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба на ответника е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, сезиран с жалби на насрещните страни по спора, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части, след извършен обстоен анализ на събраните по делото доказателства, е приел, че не е спорно и се установява по делото, че между “ПРИСТАНИЩЕ ВАРНА” ЕАД, като възложител, и “СМАРТПРО” ООД, като изпълнител, е възникнало валидно правоотношение по договор от 30.12.2020 г. за проектиране и внедряване на интегрирана система за обработка на информацията в отдел “Складово-експедиционен” за нуждите на пристанището по поръчка № Т-19А-20. С приемо-предавателен протокол от 16.02.2022 г. възложителят е приел изпълнението на изготвения продукт, без възражения за неизпълнение в качествено и количествено отношение, с нарочно изявление за съответствие на изработеното с поръчаното. След изтичане на гаранционния срок, респ. срока за задържане на учредената от изпълнителя гаранцията за добро изпълнение по договора, тя е върната от възложителя, което също е счетено от съда за извънсъдебно признание за съответствие на поръчаното с приетия продукт. При тези данни решаващият състав на ПАС е направил извод, че е осъществено приемането на изпълнената работа по процесния договор за изработка, като елемент от фактическия състав на чл. 266 ЗЗД за възникване на задължението на ответника за заплащане на уговореното от страните възнаграждение.

Отбелязал е, че доколкото изработената и внедрена система е следвало да поддържа множество функционалности, с оглед целите на възложителя с поръчката на заданието, своевременно релевираните възражения на ответника за неизпълнение в количествено отношение не са преклудирани с приемане на работата. Същите са намерени за неоснователни с мотива, че по делото е установена възможността за ръчен импорт на данни в модул Митници, през потребителския интерфейс на програмата, но е невъзможен автоматичен такъв и автоматичен експерт на документи, посочени в т. 5 на стр. 28 от техническото задание, към счетоводната програма в съответния формат с всички необходими реквизити. Невъзможността за разработка на тези функционалности е съществувала през целия срок на договора до момента на приемане на системата, както и към настоящия момент, тъй като за постигането им са необходими допълнителни доработки извън процесното задание и кумулативно осъществяване на допълнителни условия за разработване на програмируеми интерфейси за връзка, както и разрешения и документация от фирмата, създаваща и обслужваща счетоводната програма на пристанището. Отделно от това, връзката с този модул е предмет на бъдещо развитие на продукта съгласно техническата спецификация. Посочено е от въззивния състав, че по тези причини по общо съгласие на страните при окончателното приемане на работата за тези функционалности е прието изрично, че те са извън обхвата на договора, поради което непостигането им в готовия продукт не е основание за отбив от цената или за обосноваване на възражения за несъответствие на изработеното с поръчаното, респ. за “продължаваща и към момента” забава за изпълнение. Изложени са съображения, че от двете заключения на съдебно-техническа софтуерна експертиза се установява наличието на функционалността за следене изпълнението на договорите от отдел “Складово-експедиционен” и интеграция с “Електронни везни”. Забележките на представителя на възложителя във връзка със същата не са относими към възражението за неизпълнение на договора в количествено отношение, а след като работата е приета без възражения за неизпълнение в качествено отношение, е приложима законова фикция на чл. 264, ал. 3 ЗЗД и възражението е преклудирано.

Въззивният съд е стигнал до извода, че с приемане на изработеното, като фактическо и правно действие, за възложителя е възникнало задължение за плащане на уговореното възнаграждение. Паричното задължението с падеж - 18.03.2022 г., е частично погасено от ответника, като неплатеният остатък възлиза на исковата сума от 57 997,10 лева с ДДС. В същия размер, за неустойка за забавено изпълнение по т. 2 и 3 от раздел VII от договора за периода от 25.12.2021 г. до 16.02.2022 г. (формирана по следния начин: до 30-тия ден по 0,1% върху пълния размер на уговореното възнаграждение - 11 999,40 лева, и от 31-51-тия ден по 0,5% - 45 997,70 лева), е издадена от възложителя фактура № [ЕГН]/ 21.02.2022 г., въз основа на която последният е отправил до изпълнителя извънсъдебно изявление за прихващане на насрещните парични задължения. Предвид спора между страните относно съществуването на вземането за неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, въззивната инстанция е съобразила, че изявлението не е произвело целения погасителен ефект, и е разгледала възражението за прихващане като процесуално.

Преценила е, че в случая е доказана от ищеца готовността му за преминаване към следващия етап на изпълнение на договора най-късно на 23.12.2021 г., когато е предложил на възложителя предаване на продукта за тестване и одобрение. Тъй като последният ден на продължения с двадесет дни срок за изпълнение по силата на сключен между страните анекс № 1/17.11.2021 г., е 24.12.2021 г. (неприсъствен ден), съгласно чл. 72, ал. 2 ЗЗД същият изтича в края на първия следващ работен ден - 29.12.2021 г. Следователно дните от 25.12.2021 г. до 29.12.2021 г. са част от договорения срок, при което изпълнителят не е в забава и не дължи неустойка, без значение коя страна е предизвикала последващата такава (от 30.12.2021 г. до 16.02.2022 г.).

Решаващият състав на ПАС е отчел, че към 23.12.2021 г., когато изпълнителят е изпратил писмо до възложителя, продуктът е бил функционално готов до ниво - първи етап, частично внедрен и годен за предоставянето му за тестване и одобрение от възложителя (втори етап), след което по договор е предвидено изпълнението на още три етапа: 3. внедряване, 4. провеждане на обучение на операторите за работа със системата, и 5. подписване на двустранен приемо-предавателен протокол. Уговорените пет етапа, чието изпълнение логично е осъществимо в посочената последователност, следва да бъдат изпълнени в рамките на определения от страните общ срок. Доколкото липсва уговорка за времевата продължителност на всеки един от тях, въззивният съд е счел, че приложение следва да намерят обичаите в практиката и житейската логика. Установено е по делото, че затрудненията при достъп от външни устройства в модул “Клиенти” през сайта на ответника в периода от предлагане за приемане на първи етап до 08.02.2022 г. не са резултат от недостатъци на продукта и не могат успешно да бъдат ползвани от възложителя като основания за възражението му във връзка с функционирането на системата по време на тестването, съгласно писмо № 98/02.02.2022 г. До 08.02.2022 г. необходимият SSL сертификат не е бил предоставен от възложителя, за да бъде извършена от изпълнителя сървърната конфигурация, като ищецът не е могъл да направи това самостоятелно, тъй като не е имал административен достъп до машината, където се обслужва продукционната среда. По отношение на второто възражение по цитираното писмо за експортиране на документи към счетоводната програма са изложени по-горе мотиви, че тази функционалност е приета от страните като такава извън предмета на договора поради невъзможност за изпълнение и забележката е неоснователна. Останалите бележки на възложителя в тестовия период, които са приети за основателни, са били отстранени незабавно от изпълнителя. След представяне от възложителя на списък на лицата във връзка с изпълнението на етап 4, в рамките на два дни (14 и 15.12.2022 г.) е проведено обучение на операторите за работа със системата. На следващия ден - 16.02.2022 г., е подписан и приемо-предавателният протокол.

При тези данни апелативният съд е възприел експертния извод на вещото лице проф. Р., че тестовият период, който в случая фактически е продължил около един месец, е в приемливи граници и не е необосновано продължителен, т.е. е подходящ. При отправена на 23.12.2021 г. покана от изпълнителя към възложителя за необходимото съдействие за преминаване към следващия етап, с оглед приемливия обичаен срок за изпълнение на забавените етапи, е заключил, че приемо-предаването е следвало да се осъществи към 25.01.2022 г. С това е обосновал приноса на кредитора, съответен на 22 дни от допуснатата по вина и на двете страни забава за период от общо 49 дни (от 30.12.2021 г. до 16.02.2022 г.), а не за конкретни дни на забава. За забавянето, обхващащо останалите 27 дни от общия период, е преценил, че изпълнителят отговаря и същият дължи неустойката в размер на сумата от 10 799,46 лева, изчислена съгласно т. 2 от раздел VII от договора според дните забавата. След прихващане на горната стойност с непогасения остатък от възнаграждението на изпълнителя, дължимият такъв възлиза на 47 177,64 лева, до който размер е уважен с обжалваното решение искът по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, ведно със акцесорните претенции за мораторна и законна лихва. Поради съвпадане на крайните правни изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение е потвърдено в обжалваните части.

Настоящият състав намира, че не се установяват предпоставките за достъп до касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ответник се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение. Довод в този смисъл се съдържа и в поставения от страната първи въпрос. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска, произнасяне по непредявен иск или извън рамките на сочените във въззивната жалба пороци за неправилност на обжалвания съдебен акт на първата инстанция, др. В случая оплакванията на касатора относно нередовности на исковата молба, които след указания на първоинстанционния съд не били отстранени, не могат да бъдат споделени. С молбата от 24.03.2023 г. и допълнителната искова молба ищецът е направил уточнения на твърденията, на които основава претенцията си – размера на уговореното възнаграждение, начина на формирането му с оглед изпълнението на всички дейности по договора. Доводите на ответника, че ищецът не бил изяснил от какво произтича начислената от възложителя неустойка (съгласно т. 17 от разпореждането по чл. 129, ал. 2 ГПК на първоинстанционния съд), не кореспондират с данните по делото. Ищецът твърди, че му се дължи неплатения остатък от цялото договорено възнаграждение по процесния договор, както и че възложителят не му е оказал необходимото съдействие и неправомерно му е удържал част от възнаграждението като неустойка, която не му се следва. Ответникът по делото извънсъдебно и след това в настоящия процес е противопоставил свое насрещно вземане за неустойка, като негово е задължението да го индивидуализира. При това положение не се обосновава релевираната вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната част, която да послужи за директен достъп до касация на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. По същите съображения първият въпрос не покрива допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК.

Поставените от касатора ответник втори, трети и четвърти въпрос са процесуалноправни и са относими към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от касатора ответник решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о., др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. При постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство и спорните в него факти.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси – относно приемане на изработеното и дължимост на остатъка от уговореното възнаграждение, съответно наличие на предпоставките за възникване на правото на неустойка по т. 2 и т. 3 от раздел VII от договора. След съвкупен анализ на събрания по делото доказателствен материал и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, апелативният съд е формирал правни изводи за приемане от възложителя на изпълнените работи без забележки, за темпоралните параметри на внедряването и тестването на системата в продукционна среда, както и обучението на персонала на възложителя, за противопоставените от ответника възражения относно отделни функционалности, неотговарящи на техническото задание или нереализирани в интегрираната система. Изложени са съображения за приноса на всяка от страните за забавеното изпълнение на договора. Счетено е, че от констатираната забава от общо 49 дни, по вина на кредитора са изтекли 22 дни - от 30.12.2021 г. до 16.02.2022 г. Забавата на ищеца изпълнител е за период от 27 дни, за които той дължи неустойката по т. 2 от раздел VII от договора в размер на 10 799,46 лева. Изразеното от страната несъгласие с мотивите на втората инстанция касае спора по същество и законосъобразността на атакуваното решение, което не подлежи на разглеждане в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. При тези данни не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от формираната практика на ВКС и по поставените от касатора ответник три процесуалноправни питания не се обосновава наличие на поддържания допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на факултативна касационна проверка.

Петият, седмият, осмият и деветият въпрос, поставени от обжалващата уважителното решение страна, не са коректно зададени, тъй като не са обусловили решаващата воля на въззивния състав. Петото питане относно тълкуването на договора е ирелевантно, защото спорът касае не тълкуване съгласно чл. 20 ЗЗД на съглашението между страните, а неговото прилагане. Формулировката на седмия и осмия въпрос съдържат доводите на касатора ответник, че изпълнителят не го е предупредил за недостатъци на проекта или материала, съответно за несъответствие с възложеното, което не кореспондира с установеното по делото приемане на работата с двустранно подписания между страните протокол от 16.02.2022 г. (л. 164 от първоинстанционното дело) и противопоставеното от пристанището вземане за неустойка за забава, а не такава за неизпълнение. Деветият въпрос е фактологичен, тъй като изисква преценка на уговореното в договора, респ. на обичаите в практиката. Ето защо, така формулираните четири питания нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. не е налице общата селективна предпоставка за допускане на касационно обжалване. Липсата й изключва необходимост от обсъждане на въведеното от страната допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Шестият въпрос, макар да отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, не покрива допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решение № 164/03.02.2016 г. по т.д. № 1890/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о., и решение № 147/16.07.2013 г. по гр.д. № 1372/2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., се приема, че общото правило на чл. 83, ал. 1 ЗЗД, съгласно което длъжникът може да се освободи изцяло или отчасти от отговорност за обезщетение, когато неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, е относимо и в случай на договорена неустойка. От значение обаче са причините, поради които длъжникът и съответно кредиторът са допуснали забава и как същата се отразява върху изпълнението. За да се освободи от отговорност за своята забава в хипотезата на чл. 95, ал. 1 ЗЗД, длъжникът следва да установи, че точното изпълнение на задължението му е било обусловено от определено съдействие от страна на кредитора, което не му е било оказано или изпълнението не е било прието от кредитора.

В съответствие с така цитираната практика на ВКС и възприемайки експертния извод за продължителността на тестовия период в случая, въззивната инстанция е анализирала конкретните обстоятелства, които са довели до забавата за предаване на интегралната система след изтичането на срока на договора на 29.12.2021 г. Приела е, че при отправена на 23.12.2021 г. покана от изпълнителя за необходимото съдействие на възложителя за преминаване към следващия етап на изпълнение, приемливият обичаен срок за предаване би бил до 25.01.2022 г. и забавата на кредитора е 22 дни от общо допуснатата 49 дни. Тази на изпълнителя е за останалия период от 27 дни, за които същият дължи на възложителя неустойка по т. 2 от раздел VII от договора. При това положение се изключва извод за наличие на сочената от касатора ответник хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

Ето защо, не е налице основание за допускане на касационен контрол на решението на Апелативен съд – Варна в обжалваната от ответника част.

Предвид изхода на настоящото производство по подадената от ответното дружество жалба и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК, насрещната касационна жалба на ищеца не подлежи на селектиране по чл. 288 ГПК.

При недопускане на касационен контрол на въззивното решение по жалбите на насрещните страни, не се присъждат разноски на никоя от тях.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,