Определение № 1526 от 29.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 1799/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на М. Е. Р., ЕГН: [ЕГН] и Ф. Сезгинова Р., ЕГН: [ЕГН], срещу въззивно решение № 150 от 22.05.2025 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 23 по описа на съда за 2025 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 216 от 02.12.2024 г., постановено от Окръжен съд – Разград по гр.д. № 140 по описа на съда за 2024 г. в неговата част, с която са отхвърлени исковете на касаторите с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във вр. с чл. 86 от ЗЗД, във вр. с чл. 429, ал. 3 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, както следва: - за първия ищец М. Е. Р. ищец - сумата от 26 000 лв., предявен като частичен от 30 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 14.02.2022 година и за втория ищец Ф. Сезгинова Р. - сумата от 26 000 лева, предявена като частичен иск от 40 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 14.02.2022 година, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 02. 01. 2022 г., причинено от С. С. Алим - водач на МПС лек автомобил марка „БМВ“, модел „318Д“ с рег. [рег.номер на МПС], за което има валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника ЗД „Бул Инс“ АД.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и уважаване на исковете на касаторите със законните последици.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и по ал. 2, предл. 3 от ГПК. Поставят се въпросите:

1. Допустимо ли е съдът да откаже разваляне на договор за спогодба между увреден и застраховател, когато застрахователят не е изпълнил в срок основното си задължение, а потребителят е заявил извънсъдебно волеизявление за разваляне?

2. Подлежи ли на съдебен контрол валидността и обвързващото действие на клауза за пълно удовлетворяване при застрахователна спогодба, когато тя е сключена при обективно неравноправие и последвало неизпълнение в срок от страна на застрахователя?

3. Следва ли спогодба, съдържаща отказ от бъдещи претенции, да се счита за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, когато е сключена между потребител и търговец при липса на своевременно изпълнение?

4. При наличие на доказана забава в изпълнението на договор със срок от съществено значение, допустимо ли е съдът да откаже разваляне и да приеме договора за обвързващ, без да изследва обективната загуба на интерес на кредитора?

5. Следва ли при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП съдът да отчита инфлационните процеси в страната, при наличие на тежки телесни и психически увреждания?

Без конкретна обосновка във връзка с някой/някои от поставените въпроси, като практика на Върховния касационен съд са посочени: решение № 105/20.03.2014 г. по гр.д. № 2635/2013 г., IV г.о. - относно разваляне без покана при договор със срок; решение № 167/30.01.2020 г. по т.д. № 2273/2018 г., II т.о. - относно двойна лихва по чл. 429 и чл. 497 КЗ; решение № 25/12.03.2018 г. по гр.д. № 3673/2017 г., Трето г.о. - по критериите за справедливо обезщетение при тежки телесни повреди; Тълк. реш. № 1/2016 г. от 30.01.2017 г. на ОСГТК на ВКС - относно валидност на спогодби по застраховки „Гражданска отговорност“.

В общ раздел от изложението, именуван „Обосновка“, се посочва, че: Посочените правни въпроси не са разрешавани еднозначно в съдебната практика в контекста на неизпълнена спогодба с потребител. Липсва уеднаквена практика относно приложението на чл. 87 ЗЗД, когато изпълнението от страна на търговец (застраховател) не е извършено в уговорения срок, а потребителят (пострадалият) упражнява правото си да развали договора. Съществува противоречие между прилагането на ТР № 1/2016 г. и принципите на ЗЗП и правото на ЕС, включително съдебната практика по дело С-243/08 Pfeiffer, което налага допускане на касация. Сочи се, че настоящият случай повдига въпроси от значение за точното прилагане на закона, за развитието на правото и за уеднаквяване на съдебната практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК), както и съдържа белези на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по жалбата оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима.

В мотивите си към обжалваното решение, относими към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, въззивният съд е приел за безспорни и за безспорно установени по делото обстоятелствата относно процесното ПТП, претърпените от ищците вследствие на същото травматични увреждания, начина на тяхното лечение, вкл. болнично с извършване на оперативни интервенции, периода и степента на възстановяване, актуалното им медицинско състояние, преживените болки и страдания в резултат на получените травми, както и отражението на произшествието върху психиката и поведението на всеки от тях.

Съдът посочва, че също безспорно е и това, че по случая при застрахователя на причинителя на произшествието били образувани две преписки по щета № 22100004241/14.02.22 г. и щета № 22100004250/14.02.22 г. На 27.02.23 г. между застрахователя и ищците били сключени споразумения по силата на които ЗД „Бул инс“ АД се задължило да изплати на всеки от пострадалите обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди на по 20 000 лв., включващи лихви за забава, пропуснати ползи и всякакви други вреди, които се явяват пряка и непосредствена последица от ПТП. Застрахователят се задължил да изплати обезщетението в срок от 1 месец. В т. 3 на споразуменията ищците заявили, че след получаване на определената им сума нямат никакви неудовлетворени претенции към ЗД „Бул инс“ АД или към виновния водач /имуществени и неимуществени, включително и бъдещи такива, както и вреди, произтичащи от лихва за забава/, и са уредили изцяло и окончателно отношенията си по повод заведените при застрахователя преписки за обезщетяване.

Въззивният състав излага, че така определените обезщетения били изплатени на пострадалите не в посочения в споразуменията едномесечен срок, а малко след това - на 16.06.23 г. Поради това ищците считат, че имат основание да развалят постигнатите споразумения поради неизпълнение на задълженията на длъжника, за което той отговаря. Според тях подписаните на 27.02.23 г. споразумения притежават правните характеристики на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД и като всеки вид договор се подчиняват на правилата на договорните отношения, вкл.и правилата за разваляне на договор по смисъла на чл. 87 от ЗЗД. Развалянето се претендира да е станало извънсъдебно, с настъпило прекратително действие към датата на подаване на исковата молба, евентуално - със самата искова молба.

Според съда, при така установеното от фактическа страна, се налага извод за неоснователност на предявените искови претенции по следните съображения:

Съгласно ТР 1/2016 от 30.01.2017 г. по тълк.дело 1/16 г. на ОСГТК на ВКС при сключено извънсъдебно споразумение между пострадалия и застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, с което те са постигнали съгласие за изплащане на обезщетение за вредите от застрахователното събитие, изрично заявявайки, че платената сума ги покрива изцяло, увреденото лице няма основание да търси репариране на същите вреди отново по съдебен ред както от застрахователя по чл. 432, ал. 1 от КЗ, респ. чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), така и от деликвента по чл. 45 и сл. от ЗЗД. Валидно сключеното споразумение е израз на волята на страните за уреждане на възникналото правоотношение относно обезщетението за претърпени вреди от непозволеното увреждане. Функционалната връзка на деликта с основанието за плащане на застрахователното обезщетение обуславя извода, че с изплащането от застрахователя на обезщетението, предмет на сключеното споразумение, се погасява както прякото право на увредения срещу застрахователя, така и деликтното му право срещу причинителя на вредата.

Съдът посочва, че в исковата молба не се твърдят новонастъпили вреди, различни от вече обезщетените от застрахователя, не се твърди ексцес. Не се претендира и нищожност на споразуменията от 27.02.23 г., напротив - налице са доказателства за получаване на определените от застрахователя обезщетения в пълния договорен размер. Предвид това, според съда процесният случай следва да бъде субсумиран под действието на задължителната за съдилищата тълкувателна практика на ВКС.

За пълнота на изложението въззивният съд е изложил, че закъснението на застрахователя в изплащането на определените от него обезщетения е незначително, с оглед интереса на кредиторите, още повече, че не се касае за неизпълнение на фикс сделка, при която неизпълнението в срок би обезсмислило постигнатите договорености, а за допуснатото от застрахователя закъснение ищците са обезщетени с присъденото в тяхна полза обезщетение за забава, съответно на срока на забавата.

Настоящият касационен състав намира, че в случая касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В обжалваната му част въззивното решение не е очевидно неправилно /в какъвто смисъл е само общо заявеното твърдение след поставените от касаторите въпроси в края на изложението им/. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, при който порокът му също следва да е виден, да е възможно да бъде установен и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите и постановено от съда, и според настоящия касационен състав, при прочит на решението и на мотивите към него, същото не разкрива така описаните белези на очевидна неправилност, а оплакванията в касационната жалба и цитираните в същата актове на ВКС, към които се препраща, са относими към правилността на решението /срв. чл. 281, т. 3 ГПК/, която обаче подлежи на преценка само в производство по чл. 290 ГПК, и след евентуалното допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото производство по проверка само наличието или липсата на основания за такова допускане.

Не са налице претендираните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. За да бъде въобще преценявано наличието им, касаторът следва да е формулирал правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и в случая поставените от касаторите въпроси не съставляват такова основание.

Отговорът на първия въпрос зависи изцяло от конкретните обстоятелства по всяко отделно дело, съответно – въпросът е относим към правилността на решението /срв. чл. 281, т. 3 ГПК/, която може да бъде проверявана само в производство по чл. 290 от ГПК и след допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет преценка само наличието или не на основания за такова допускане.

Вторият, третият и четвъртият въпроси не разкриват конкретна връзка с която и да било част от мотивите на въззивния съд към решението му, обективиращи решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд, поради което и същите въпроси не могат да бъдат счетени за годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

Петият въпрос също няма връзка с действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, като относим към евентуалния размер на дължащото се обезщетение за неимуществени вреди и дали при определяне на същия следва да се отчитат инфлационните процеси, и действителните, претърпени увреждания, докато в случая въззивният съд е основал изводите си за неоснователност на предявените искове, на извънсъдебното удовлетворяване на пострадалите ищци, и на действието на сключените между тях и ответника – застраховател, извънсъдебни споразумения.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение