Определение № 727 от 04.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2432/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“АД, подадена чрез пълномощника му юрисконсулт Р., против решение № 1001 от 5.07.2022 г. по гр.д.№ 1128/22 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 22/19.01.2022 г., пост. по гр.д.№ 116/21г. на Окръжен съд - Перник, в обжалваната му част, с която по иск с правно основание чл. 405 от КЗ застрахователното дружество е осъдено да заплати на ищеца К. Р. М. сумата над 23 573,41 лв. до 33 653,41лв., представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „Каско на МПС“, ведно със законната лихва върху нея от неговото предявяване- 4.03.2021 г. до окончателното щ изплащане.

В жалбата се твърди, че въззивният съд правилно е приел, че действителната стойност на застрахования автомобил, определена като средна пазарна цена към датата на увреждането е в размер на 36 000 лв., но при уреждане на отношенията между страните във връзка с процесната преписка по щета не е съобразил уговорения между страните в т. 66 от Общите условия на застраховката начин на определяне на обезщетението при тотална щета. Поддържа се, че клаузата на чл. 66 от общите условия, при които е сключен застрахователният договор и която предвижда, че при пълна загуба (тотална щета), вследствие на проявени покрити рискове, без рисковете „Кражба“ или „Грабеж“, застрахователят изплаща обезщетение в размер на 70% от действителната стойност на моторното превозно средство към датата на настъпване на събитието, не противоречи на закона, а е израз на принципа за свобода на договарянето, вкл. и при определяне на по-нисък лимит на отговорността на застрахователя. Изложено е, че с цитираната клауза страните по договора отнапред са определили размера на вредите в хипотезата на тотална щета, отчитайки запазването на правото на собственост върху увредената вещ в полза на собственика, легитимиран да получи застрахователно обезщетение, който от своя страна би могъл да реализира приход от нея. Поддържа се, че споменатата уговорка е израз и на принципа за добросъвестност при изпълнението на договорите, и е предвидена в полза и на двете страни, доколкото още при сключване на застрахователния договор те са се съгласили относно конкретна стойност на запазените части от автомобила, независимо от наличието или липсата на такива и от тяхната пазарна цена, която би могла да е по-ниска или по-висока от договорената. Според касатора това следва и по аргумент a contrario от т. 67 на общите условия, която изключва приложението на предходната точка при рисковете „Кражба“ и „Грабеж“, които водят до пълна загуба на застрахованата вещ и не са налице запазени части. Наведен е довод, че споменатата клауза е резултат от едновременното прилагане на принципите за пълна обезвреда и избягване на неоснователно обогатяване. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и за постановяване на друго по същество, с което искът да бъде отхвърлен в тази част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, достъпът до касационно обжалване, е обоснован със следните материалноправни въпроси, обусловили изхода на делото, които касаторът счита, че са от значение за точното прилагане на закона, а именно:

„1. Как следва да се определя застрахователното обезщетение по имуществена застраховка „Каско на МПС“ при тотална щета на МПС, по смисъла на чл. 390 от Кодекса за застраховането?;

2. Възможно ли е уговарянето отнапред в условията на доброволния застрахователен договор „Каско на МПС“ на размера на обезщетението при настъпването на тотална щета, вследствие реализирането на конкретен покрит риск по застраховката?“

В изложението допълнително са развити съображения, че ограничението на отговорността на застрахователя при изплащане на обезщетение за тотална щета в размер на 70 % от действителната стойност на превозното средство, квалифицирано като подлимит не противоречи на закона, а оттам и клаузата на т. 66 от общите условия не е нищожна, тъй като разпоредбата на чл. 386, ал. 2 от КЗ не е императивна, а предвижда изключения по съгласие на странните по застрахователното правоотношение. Направено е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Ответникът по касация К. Р. М. оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. В писмения му отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК, чрез пълномощника му адв. Р. М. възразява, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, във връзка с т. 1 и т. 4 от ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., на ВКС а именно, че формулираният от касационния жалбоподател правен въпрос не допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването щ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито за развитие на правото, доколкото не е налице непълнота или неяснота в приложимия закон, които да налагат създаване на съдебна практика по прилагането му. По съществото на касационната жалба се твърди, че клаузата на т. 66 от общите условия е нищожна като неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 3 и т.13 от ЗЗП, тъй като представлява едностранно определяне от страна на застрахователя на съхранената стойност на повреденото застраховано имущество, която той ще приспада от своята престация, което изключва установяването на действително годния за ползване остатък (резервни части или вторични суровини) и позволява на застрахователя да се освободи от задължението си в значителен размер, без да е сигурно, че в същия размер ще се увеличи имуществото на застрахования. Направено е искане да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, както и за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

Безспорно е между страните по делото, че между тях са съществували отношения по застрахователен договор „Каско на МПС“, сключен на 17.03.2020 г. със застрахователна полица № 0312200185004770/17.03.2020 г., с обект лек автомобил марка „Рено“, модел „Талисман“, с рег. № 271М473, собственост на К. Р. М., при застрахователна сума от 56 700 лв., без самоучастие и със срок на застрахователното покритие от 17.03.2020 г. до 16.03.2021 г., както и че застраховката покрива и щетите от пожар, вкл. когато той е предизвикан от злоумишлени действия на трети лица. Съгласно т. 66 от общите условия, при които е сключен договорът, при пълна загуба (тотална щета), вследствие на покрити от застраховката рискове (без рисковете „Кражба“ или „Грабеж“ на МПС), застрахователят изплаща обезщетение в размер на 70 % от действителната стойност на превозното средство към датата на настъпване на застрахователното събитие, а според второто изречение, увреденото МПС или остатъците от него остават в собственост на застрахования. Не се спори също така, че в срока на действие на застрахователния договор, на 6.04.2020 г. е настъпил покрит от него застрахователен риск – пожар на застрахования автомобил, предизвикан от човешка намеса с използване на леснозапалима течност, като според възприетото от въззивната инстанция заключение на повторната автотехническата експертиза, действителната стойност на автомобила към датата на настъпване на застрахователното събитие възлиза на 36 000 лв., а на запазените годни за вторична употреба части- на 720 лв., както и че същият е технологично невъзстановим, респ. възстановяването му е икономически нецелесъобразно, т.е. налице е тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 от КЗ.

При тези данни, за да потвърди решението на Пернишкия окръжен съд в обжалваната пред него част, с която искът по чл. 405 от КЗ е уважен за сумата над 23 573,41лв. до 33 653,41лв., съставът на Софийския апелативен съд е споделил становището му за нищожност на клаузата на т. 66 от общите условия, която ограничава размера на обезщетението при тотална щета, по смисъла на чл. 390, ал. 2 от КЗ, извън предвидените в нея изключения в хипотезите на „Кражба“ или „Грабеж“, поради противоречие с нормата на чл. 386, ал.2 от КЗ, поради което е приел, че тя следва да бъде заместена по право от тази законова норма. Изложил е съображения, че споменатата разпоредба предвижда пълно обезщетяване на действително претърпените вреди, без възможност обезщетението да бъде намалявано от застрахователя по негово усмотрение, а при наличието на годни за употреба части от моторното превозно средство тяхната стойност следва да бъде приспадната от застрахователното обезщетение, както е приел и първоинстанционният съд, поради което не съществува възможност за неоснователно обогатяване на застрахования с нея.

При тези данни, по допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав намира следното:

Съгласно задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, наличието на общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, включително и тази по т. 3, е предпоставено от формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е включен в неговия предмет, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. По негативен път в същия тълкувателен акт дефинитивно са очертани границите на споменатата обща предпоставка, като от нейния предметен обхват изрично са изключени въпросите, които са от значение за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, които подлежат на инстанционен контрол във фазата на произнасяне по съществото на касационната жалба. Преценката на съда във фазата на селекцията на касационната жалба, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК, е ограничена в рамките на формулираните от касатора въпроси, които съдът може само уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, посочен от касатора.

В случая първият въпрос за начина на определяне на застрахователното обезщетение по имуществена застраховка „Каско на МПС“ при тотална щета на МПС, не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като от една страна е общо и абстрактно формулиран, а от друга- дефинитивната норма на чл. 390 от КЗ не съдържа особени правила за определяне на обезщетението при тотална щета, отклоняващи се от общата норма на чл. 386, ал. 2 от КЗ, а в ал. 2, изр. второ на чл. 390 урежда само способите за определяне стойността на разходите, която съпоставена с тази на увреденото превозно средство е критерий за квалифициране на щетата като тотална, т.е. такава, при която възстановяването на увреденото имущество в състоянието преди настъпване на застрахователното събитие е икономически нерентабилно. Същевременно, касаторът не оспорва нито размера на определената от повторното заключение на автотехническата експертиза стойност на лекия автомобил към деня на настъпване на застрахователното събитие, нито начина на неговото определяне- чрез комбинирано приложение на метода на пазарните аналози и на този на разходите (метод на новата възстановителна стойност), а напротив – възприема така определената стойност като основа за редуцирането щ с 30 %, съобразно клаузата на т. 66 от общите условия.

Вторият въпрос, дали е възможно [валидното] уговаряне отнапред в условията на доброволния застрахователен договор „Каско на МПС“ на размера на обезщетението при тотална щета, предизвикана от реализирането на конкретен риск по застраховката, покрива общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото въззивният съд инцидентно е установил нищожността на клаузата на т. 66 от общите условия, поради противоречие с разпоредбата на чл. 386, ал. 2 от КЗ, установяваща принципа за пълно обезщетяване на действително претърпените вреди и намаляване размера на обезщетението само със стойността на годните за вторична употреба части, ако такива са налице. Т. е. по същество съдът е отрекъл действителността на клаузата от общите условия, с която застрахователят предварително е установил намален размер на обезщетението при тотална щета в процентно отношение спрямо стойността на погиналата вещ, когато тя е налична, в зависимост от конкретните покрити застрахователни рискове, от чието настъпване са причинени вредите. Той обаче не удовлетворява специалния селективен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Според разясненията, дадени в т. 4 на ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС специалният селективен критерий, който формира дуалистичното основание за допускане на касационно обжалване - точно прилагане на закона и развитие на правото, е налице при липсата на съдебна практика, или при необходимост от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено-икономическите условия, при които е създадена практиката по приложението щ, както и когато приложимата правна норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага корективното щ тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание. Приложената от въззивния съд норма на чл. 386, ал. 2 от КЗ регламентира общия за застрахователното право принцип за съответствие на размера на застрахователното обезщетение на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, в рамките на застрахователната сума, освен в изрично предвидените изключения - случаите на подзастраховане и на застраховане по договорена застрахователна стойност, каквито не се твърдят да са налице по делото. Консеквентно на това, изчерпателната регламентация на хипотезите, при които е допустимо отклонение от принципа за еквивалентно обезщетяване на вредите спрямо действителната стойност на увреденото или погинало имущество към релевантния момент на проявление на риска изключва възможността чрез клауза в общите условия на застрахователния договор застрахователят предварително да ограничи размера на обезщетението до определен процент от действителната стойност на застрахованото имущество. В този смисъл е и трайната, последователна и непротиворечива казуална практика на Върховния касационен съд, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, че при вреди на имущество застрахователното обезщетение е в размер на действително претърпените и доказани по размер такива до уговорената в застрахователната полица застрахователна сума, в рамките на която се определя обезщетението по имуществена застраховка, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към датата на увреждането (така решение № 60135 от 15.11.2021 г. по т. д. № 1821/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и мн. други). Нормата на чл. 386 от КЗ е ясна и непротиворечива и по приложението щ е формирана трайна и последователна практика на касационната инстанция, като същевременно не са налице и обстоятелства от категорията на сочените в цитирания тълкувателен акт на ТРОСГТК, които да налагат нейното изменение в твърдяната от касатора насока. Не са от естество да обосноват достъпа до касационно обжалване и развитите в изложението доводи на касационния жалбоподател, че спорната клауза обективира постигнато между страните съгласие за предварително определяне размера на вредите при тотална щета, без да е необходимо да се доказва действителната стойност на увредените и на запазените части. На първо място, защото формулираният въпрос касае възможността за валидното определяне в клауза от общите условия на размера на обезщетението при тотална щета, вкл. и под действителната стойност на погиналата вещ в зависимост от конкретния застрахователен риск, който я е предизвикал, а не начина на определяне на стойността на запазените елементи или детайли от нея, с която следва да бъде намалено застрахователното обезщетение, иначе определено в съответствие с общия принцип съобразно действителната щ стойност. На следващо място, този довод, който не е намерил отражение във формулирания въпрос, по същество се отнася до приложението на общия за деликтното право институт на компенсация на ползите с вредите (compensatio lucri cum damno) в сферата на застрахователното право, в частност, допустимо ли е стойността на остатъчните ползи, които собственикът на увреденото имущество би могъл да реализира, в случая от стойността на запазените и годни за реализация на вторичния пазар части от погиналия автомобил, да бъде предварително определена в процентно отношение спрямо действителната стойност на погиналата, респ. увредена до степен на тотална щета вещ, независимо от техния действителен размер и от това дали възможността за реализиране на такива ползи изобщо е налице, т. е. без оглед на това дали съществуват запазени материални носители, източник на такива ползи (възли, детайли, агрегати, резервни части). Симетрично на принципа за стойностна еквивалентност на застрахователното обезщетение, установен в чл. 386, ал. 2 от КЗ следва да се определи и стойността на ползите, които застрахованият, респ. собственикът на застрахованото имущество би могъл да реализира от неговите остатъчни, субстанциално запазени и годни за повторна употреба елементи 1) в зависимост от тяхното действително наличие и 2) с оглед тяхната вторична експлоатационна стойност, а не като хипотетично определен размер от общата стойност на цялата вещ. Ето защо и доколкото такъв въпрос не се съдържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и съдът не е оправомощен сам да го екстраполира от изложените в касационната жалба оплаквания, формулираният в т. 2 въпрос не може да обоснове достъпа до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 от КЗ.

По горните съображения, съдът намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.

Предвид изхода на спора, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноските, направени по водене на делото пред настоящата инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение от 1500 лв., съобразно договора за правна защита и съдействие, съдържащ изявление на процесуалния му представител, с характер на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД, за неговото действително заплащане.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,