Определение № 4549 от 28.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3126/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. П. Д., чрез адв. Д. Х., срещу определение № 2794/04.06.2026 г. по в. ч. гр. д. № 1032/2026 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 5256/06.04.2026 г. по гр. д. № 11819/2024 г. на Районен съд – Варна, постановено по реда на чл. 250 ГПК, в частта, с която е прекратено производството по предявените от жалбоподателката искове за отричане на собственото ѝ право на собственост върху жилище, находящо се в [населено място], [улица], с идентификатор *****, и 1/6 от поземления имот, в който е построена сградата, с идентификатор ***** В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. Поддържа се, че обжалваният акт не е съобразен с правото и с фактите по конкретния случай, като с него е отказана единствената възможна за ищцата защита срещу претенции на трети лица, които твърдят, че тя е собственик на имот, на който в действителност не е. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което са поставени следните въпроси: 1. „Налице ли е правен интерес от завеждане на отрицателен установителен иск за доказване, че е изгубил право на собственост, поради придобиването му от друго лице по давност, от ищец, за когото това е единствената възможна защита срещу претенции за обезщетение за минал период, предявени към него с твърдения, че е собственик на имот, на който в действителност не е?“; 2. „Възможен ли е отказ от право на собственост върху имот по чл. 99 от ЗС да бъде извършен със задна дата от лице, което вече не е собственик, защото друго лице е придобило правото на собственост върху същия имот, на основание давностно владение по чл. 79 от ЗС?“; 3. „Приложимо ли е тълкувателно решение на ВКС за случаи, които нямат общо с казусите в противоречивата практика, послужила за образуването на тълкувателното дело?“. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалвания акт – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице и срещу преграждащо определение на въззивен съд, подлежащо на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното: Производството по делото е образувано по предявени от Т. П. Д. срещу Г. И. М. - В. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че ищцата не е собственик на процесните имоти. Констатирал, че ищцата изложила твърдения, че владението върху имотите било предадено, считано от 09.12.2005 г., на ответницата – нейна дъщеря, а правният интерес от исковете произтичал от обстоятелството, че трети лица предявявали срещу нея претенции за заплащане на обезщетения, тъй като в имотния регистър била вписана като собственик. Съобразил, че с определение № 2908/05.03.2025 г. по първоинстанционното дело е прекратено производството по делото по отношение на друг имот, намиращ се в [населено място], [улица], което определение е потвърдено с определение № 2214/13.05.2025 г. по в. ч. гр. д. № 961/2025 г. на Окръжен съд – Варна, като с определение № 4497/08.10.2025 г. по ч. гр. д. № 2531/2025 г. на ВКС, I г. о., не е допуснато касационно обжалване на въззивното определение и делото е изпратено на районния съд за постановяване на съдебен акт в непрекратената част. С оглед изложеното и позовавайки се на т. 1 от тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдът приел, че изначално липсва правен интерес от установяване чрез иск, че ищецът не е собственик на недвижим имот. В случая е установено, че ищцата не твърди да притежава самостоятелно право на собственост върху процесните имоти, а точно обратното, не се позовава на фактическо състояние и не твърди да има възможност да придобие права върху имотите, ако отрече правата на ответницата. В резултат на това е приел е, че от избраното от ищцата средство за защита (отрицателен установителен иск) не е възможно нито отпадане на правата на ищцата, нито потвърждаване на правата на ответницата, доколкото това би постигнало ефекта на упражняване на чужди права – също недопустим правен резултат. Поради тези съображения производството по предявените искове било прекратено поради липса на правен интерес от тях. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Първият поставен въпрос – за наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, насочен към отричане на собственото право на собственост на ищеца, е обуславящ, доколкото решаващите изводи на въззивния съд за недопустимост на производството са изградени именно върху липсата на такъв интерес. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Приложимата разпоредба на чл. 124, ал. 1 ГПК е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване, а по приложението ѝ е установена трайна съдебна практика – в този смисъл определение № 36/20.01.2016 г. по ч. гр. д. № 131/2016 г. на ВКС, IV г. о., определение № 4497/08.10.2025 г. по ч. гр. д. № 2531/2025 г. на ВКС, I г. о., постановена по идентичен по естеството си въпрос, съгласно която отрицателният установителен иск е такъв за отричане на чужди, а не на собствени права, поради което предявяването му за установяване, че самият ищец не притежава вещно право на собственост, е недопустимо; преценката за наличието на правен интерес се извършва на база твърденията за правен спор между ищеца и ответника, а не спрямо трети лица – определение № 4497/08.10.2025 г. по ч. гр. д. № 2531/2025 г. на ВКС, I г. о., постановено между същите страни и по същото първоинстанционно дело. Решаващите изводи на въззивния съд са в съответствие с тази практика, поради което разглеждането на въпроса не би допринесло нито за нейната промяна или осъвременяване, нито за създаване на съдебна практика по непълни, неясни или противоречиви законови разпоредби. Не намира опора и доводът на жалбоподателката, че с обжалвания акт въззивният съд е констатирал липса на съдебна практика по разглеждания казус. Такава констатация в определението не се съдържа – прието е единствено, че представената от ищцата съдебна практика касае различни казуси. Вторият въпрос – за възможността отказът от право на собственост по чл. 99 ЗС да бъде извършен със задна дата от лице, което вече не е собственик, не е обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващият извод на въззивния съд е свързан с направената констатация за липса на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск с оглед на наведените от ищцата с исковата молба твърдения. В резултат на това, поставеният въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване, тъй като какъвто и отговор да му бъде даден, той не би променил изхода на спора. Третият въпрос – за приложимостта на тълкувателно решение на ВКС към случаи, които нямат общо с казусите в противоречивата практика, послужила за образуването на тълкувателното дело не е правен, а представлява преформулиран довод за неправилност на правните изводи на въззивния съд за липса на правен интерес от предявения иск, който не може да обоснове допускането на касационно обжалване. Само за пълнота може да се посочи, че разрешенията, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС относно предпоставките за допустимост на отрицателния установителен иск за собственост, са общи и подлежат на прилагане във всеки случай, в който се преценява правният интерес от такъв иск. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива пороци не са обосновани от жалбоподателката и не са осъществени по настоящото дело, поради което не е налице и релевираната очевидна неправилност. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ г. о.