Определение № 5171 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1869/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба на Г. Р. А., приподписана и от процесуалните ѝ представители адв. В. С. и адв.М. З., двамата от АК – Б., против решение № 7 от 16.01.2023 г. по въззивно гр. д. № 392/2022 г. на Апелативен съд – Бургас, с което, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 603 от 21.06.2022 г. по гр. д. № 2168/2021 г. по описа на Бургаския окръжен съд, е признато за установено, че ищецът Н. Д. А. е изключителен собственик на имоти, придобити по време на брака му с ответницата Г. Р. А. – жилище в [населено място] с идентификатор *** и 2/318 ид. части от поземлен имот с идентификатор *, в който е построено. Със същото решение въззивният съд е осъдил Г. Р. А. да заплати на Н. Д. А. сумата от 1 400 лв., направени от последния съдебни разноски пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Касаторът моли въззивното решение да бъде обезсилено като недопустимо, при условията на евентуалност – да бъде отменено като неправилно и необосновано. Претендира разноски за всички съдебни инстанции.

Като основания за допускане на касационното обжалване с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са посочени чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезите на недопустимост и очевидна неправилност на решението.

Поставят се следните въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Нередовна ли е исковата молба по чл. 23, ал. 1 СК, ако ищецът, който претендира пълна трансформация на лични средства в придобиване на имущество по време на брака, не е посочил на каква цена е закупено спорното имущество? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с Решение № 140/23.11.2020 г. по гр. д. № 617/2020 г. на ВКС, І г. о. – основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отделно се твърди вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт, като постановен в производство, започнало въз основа на нередовна искова молба.

2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка всички доказателства и обсъди всички защитни тези на страните, както и следва ли съдебното решение да е постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., Решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І г. о., както и противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

3. Може ли съдът да игнорира допустими и относими към факти от спорното право показания на разпитан свидетел само поради неговата заинтересованост и поради разпоредбата на чл. 172 ГПК – близка родствена връзка, и длъжен ли е съдът да прецени достоверността им чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с Решение № 118/11.01.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г. на ВКС, ІІ г. о. 4

В приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поставят въпросите: 4. Когато двамата съпрузи са вписани в нотариалния акт като купувачи и съпругът, който претендира пълна трансформация на лично имущество, не е отрекъл изрично, че е получил предадените му от другия съпруг целево средства за придобиване на имота, може ли да се приеме, че е налице спор относно факта на получаване на тази сума?

5. Налице ли е трансформация на лично имущество, когато цената за придобиване на имота е платена изцяло със средства от личен влог на единия съпруг, но това плащане е извършено от името и за сметка на предадените му от другия съпруг суми?

Касаторът твърди, че отговорът на въпроси 4 и 5 е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответната страни по касационната жалба – ищец в производството Н. Д. А., чрез процесуалните си представители адв. М. О. и адв. Е. Т., двете от АК – Б., с писмен отговор оспорва жалбата. Възразява, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване. При условията на евентуалност излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Моли касационното обжалване да не се допуска, а ако бъде допуснато, решението на Апелативен съд – Бургас да бъде оставено в сила. Претендира разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, по преценката дали са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, съобрази следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е в срок от легитимирано лице и срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

Съдът е бил сезиран с предявен от Н. Д. А. срещу бившата му съпруга Г. Р. А. иск за установяване, че ищецът е изключителен собственик на недвижим имот в [населено място] – жилище, ведно с прилежащите му идеални части от поземления имот, в който е построено. В исковата молба ищецът твърди, че процесният имот е бил придобит от него по време на брака му с ответницата (сключен на 28.07.2013 г. и прекратен с влязло в сила решение на 19.05.2021 г.), като независимо, че при сключване на договора за покупко-продажба по нотариален акт № 92 от 09.09.2013 г. на нотариус Н. Н., рег. № * на НК са участвали и двамата съпрузи, не е формирана семейна имуществена общност върху придобитото имущество, тъй като то е закупено изцяло с негови предбрачни средства. Цената по договора за продажба – 73 277 лв., е платена по банков път от личната банкова сметка на ищеца на три части, като в периода на извършването им тази сметка е била кредитирана единствено с парични средства от депозити, притежавани от него преди сключването на брака. Липсва принос на ответницата, която през изминалите 42 дни от сключването на брака до покупката на жилището не е реализирала съответен доход. В писмено уточнение на исковата молба, от 27.07.2021 г., ищецът е конкретизирал обема на търсената с предявения иск защита, като е посочил, че той се простира върху целия апартамент, както и върху цялата придобита идеална част от земята, със съответни идентификатори, и е навел твърдение, че процесното имущество е лична негова собственост поради настъпила пълна трансформация на негово лично имущество.

Ответницата е оспорила като неоснователен предявения срещу нея иск, като в отговора на исковата молба е възразила процесният имот да е закупен с лични средства на ищеца, придобити от него преди брака. Навела е твърдения, че в имота са вложени общи на семейството средства, при активно нейно участие, предвид наличието към месец април 2013 г. (когато заживели заедно с ищеца) на спестени от нея средства, предвидени за закупуване на жилище, от срочен депозит, трудови възнаграждения, курсове и частни уроци, сума от 3 000 лв. от уравнение на дял от имот, които обръщала в евро, като продължавала да заделя суми от заплатата, която била около 2 000 лв. Ответницата е навела и твърдение, че преди да закупят с ищеца жилището, е получила и дарение от майка си в размер на 20 000 лв., набавени от продажба на имоти. Всички спестени средства предала на ищеца за закупуване на процесния имот, като те били половината от цената му, поради което и тя била вписана в договора да покупко-продажба като купувач. Сочи несъответствие между цената по предварителния договор – 39 000 евро, равняваща се на 76 227,35 лв., и заявената в исковата молба сума от 73 227 лв. по представените три платежни, като счита, че се явява недостиг от 3 000 лв., за който недостиг ищецът няма твърдения

За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за уважаване на така предявения иск, въззивният съд е приел за безспорно установено, че процесният имот е придобит от страните по време на брака изцяло с лично имущество на ищеца, чрез заплащане на продавачите общо 73 277 лв., платени по банков път от банкова сметка на ищеца, захранена с лични средства от преди брака, с преводи на три части – 8 160 лв., 20 000 евро и 26 000 лв., съгласно нотариалния акт за покупко-продажба, като купувачите са се съгласили да придобият имота за сумата 39 000 евро при описания начин на плащане. Окончателната сделка е предхождана от предварителен договор от 26.08.2013 г., сключен само от ищеца като купувач, в който цената на продавания имот /жилище и ид.ч. от мястото/ е посочена като 39 000 евро, платима така: задатък/капаро/ 11 160 лв., от които 3000 лв. платими на 26.08.2013 г., 8 160 лв. – на 29.08.2013 г., остатък от 26 000 лв. и 20 000 евро-в деня на изповядване сделката пред нотариус. Въззивният съд е приел за доказано от събраните по делото писмени доказателства, че банковата сметка на ищеца в „Райфайзенбанк /България“, от която са били направени трите парични преводи към продавачите за горепосочените суми за покупка на процесния недвижим имот, е захранен с парични средства на ищеца от преди брака му с ответницата, с произход от вложения по срочни депозити, открити преди брака и конкретно описани в мотивите на въззивното решение.

При така приетите за установени факти, въззивният съд е приел, че процесният имот е придобит изцяло с лично имущество от ищеца поради пълна трансформация на лични средства на същия, придобити преди брака му с ответницата, вложени в паричния му влог, в който не са постъпвали парични средства по време на брака на страните за периода от сключването му на 28.07.2013 г. до закупуване на процесния недвижим имот на 09.09.2013 г., от който влог е била заплатена изцяло цената по придобивната сделка.

В обжалваното решение изрично е обсъдено възражението на въззивната страна за нередовност на исковата молба поради липса на посочена цена, на която е придобит процесният имот, като съдът е посочил, че такава е заявена в размер на 73 277 лв. – цена по договора за продажба. Отчетено е и обстоятелството, че в предварителния договор е поето задължение от страна на купувача за заплащане като предплата (задатък) и на сумата от 3 000 лв., с която посочената в договора цена на имота от 39 000 евро е с левова равностойност от 76 227 лв. Въззивният съд е мотивирал, че това обстоятелство не променя извода за придобиване на процесния имот изцяло с лично имущество на ищеца, като е взел предвид липсата по делото на доказателства за плащане на въпросните 3 000 лв. по предварителния договор. Съобразил е, че в придобивната сделка по нотариалния акт изрично е посочена продажната цена от 73 277 лв., платена по банков път на три части, като плащанията са извършени изцяло с лични средства на ищеца, при липса на доказателства да е платена по-висока цена със средства извън личния паричен влог на ищеца. Приел е за ирелевантно към спора отразеното в нотариалния акт съгласие на купувачите за цена от 39 000 евро (76 277 лв.).

Въззивният съд е обсъдил и твърдението на ответницата, че е разполагала с парични средства в размер на 19 500 евро, равняващи се на половината от продажната цена на имота, която сума твърди да е предала на ищеца, за да извърши плащането по сделката. При направена съвкупна преценка на събраните писмени и гласни доказателства- тези на майката на ответницата при условието на чл.172 ГПК с оглед другите данни по делото, е приел, че не е доказано твърдяната от ответницата сума да е била налична у същата към момента на извършване на процесната нотариална сделка, или при сключване на предварителния договор, и че това твърдение не оборва доказаното заплащане на цената на процесния имот с лични средства на ищеца чрез трите посочени банкови превода. Решаващият съд е приел, че твърдението на ответницата, че е разполагала със сумата 19 500 евро-половината от продажната цена на имота, който е предала на ищеца за да извърши плащането по сделката, не е годно да обори заплащането на продажната цена с лични средства на ищеца чрез трите парични превода, доколкото същата е участвала като страна по сделката и е била наясно с начина на плащане и средствата, с които е извършено, без предаване в брой или банков превод на посочената от нея сума. Възприел е като невярно заявеното от въззивницата, че ищецът не е оспорил получаването от него, по общо съгласие на страните, на сумата 19 500 евро за извършване плащането на цената по процесния договор, по съображение, че макар да липсва изявление от ищцовата страна в този смисъл, то е налице такъв спор досежно соченото от ответницата обстоятелство за дадени от нея при общо съгласие средства целево за придобиване на процесния имот, доколкото ищецът още с исковата молба е заявил, че закупуването на придобитото по време на брака жилище е изцяло с предбрачни средства с три превода по банков път от негова лична банкова сметка.

Възприет е като неотносим доводът на въззивницата за неверни обяснения на ищеца, дадени по друго дело, за произхода на сумите по банковите му сметки, доколкото произходът на паричните средства на ищеца от преди брака, с които е заплатен придобитият по време на брака на страните жилищен имот, няма отношение към разглеждания спор.

Въззивният съд е формирал краен извод за наличие на основанията по чл.23, ал. 1 СК и за приемане за установено, че закупените по време на брака между страните жилище в сграда и съответните идеални части от дворното място, в което същата е изградена, са лична собственост на въззиваемия- ищец, като придобити изцяло с негово лично имущество.

С оглед на тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване на това решение, поради следното:

По първия въпрос (Нередовна ли е исковата молба по чл. 23, ал. 1 СК, ако ищецът, който претендира пълна трансформация на лични средства в придобиване на имущество по време на брака, не е посочил на каква цена е закупено спорното имущество?) липсва противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС – Решение № 140/23.11.2020 г. по гр. д. № 617/2020 г. на ВКС, І г. о. В това решение е прието, че когато предмет на делото е спор по чл. 23, ал. 1 СК за пълна трансформация на лични средства в придобиване на имущество по време на брака, ищецът следва да посочи в исковата молба на каква цена е закупено спорното имущество и каква е сумата на личните средства, дадени от него. Твърдението в исковата молба, че спорното имущество е закупено по време на фактическата раздяла на страните, не освобождава ищеца от задължението да посочи цената, на която е закупено това имущество и размера на вложените лични средства. Липсата на такива твърдения в исковата молба я правят нередовна, а постановеното по такава искова молба решение е недопустимо. Както бе посочено, няма противоречие между това решение на ВКС и обжалваното в настоящото производство решение, в което съдът е преценил, че исковата молба не е нередовна, тъй като в нея ищецът е изложил твърдения относно това каква е цената, на която е придобит спорният имот, и относно това, че цялата сума, вложена в закупуването на този имот, е от негови лични средства, като конкретно е посочил и произхода на тези лични средства – от депозити, учредени преди датата на сключване на брака между ищеца и ответницата, и е представил доказателства, че посочената в нотариалния акт продажна цена е заплатена със средства от негова банкова сметка. При разглеждане на делото в първата и въззивната инстанция касаторът не е направил искане за събиране на доказателства (писмени или гласни) за установяване на действителната цена, на която е придобит имота, а само доводи за различна посочена продажна и покупна цена.

Вторият и третият въпрос по същността си са оплаквания за процесуални нарушения, относим към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, и не представляват общо основания за допускане на касационно обжалване с разясненията по т.1 от ТР № 1/ 2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно същите не съответстват на данните по делото и мотивите на въззивния съд, тъй като същият, противно на твърдението на касатора, е процедирал в съответствие със задълженията си като инстанция по същество на спора да мотивира съдебния въззивен акт, както е разяснено в съдебна практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора. Въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора, произнесъл се е по доводите и възражения на страните и по приложимото материално право и в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по нея, изложил е съображенията си по преценка на доказателствата и кои правнорелевантни факти се установяват с тях, вкл. е обсъдил и показанията на майката на ответницата с обосноваване относно доказателствената им стойност спрямо правнорелевантните факти. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не може да бъде обсъждано в производството по допускане на касационната жалба. Ето защо и по тези въпроси не е налице нито общото, нито специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Четвъртият и петият въпроси нямат характер на правни такива, и не предполагат даване на принципен отговор, а са фактически и изискват преценка на конкретно приети за установени по делото факти, поради което не е налице по тях общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл.280, ал. 1 ГПК. За петия въпрос следва да се отбележи, че същият е и неясен във връзка с използвания израз „от името и за сметка на“, и вътрешното му противоречие в контекста на твърдение едновременно за плащане от личен влог на ищеца, и в контекста на несъответствие на израза „от името и за сметка на“ с възражението на ответницата по делото, подкрепено и от съдържанието на нотариалния акт, че същата е присъствала и участвала при нотариалната сделка и е подписала нотариалния акт за покупко-продажба. Тази неяснота във формулировката на петия въпрос не би могла да бъде преодоляна чрез конкретизиране и уточняване от касационната инстанция. Същевременно касаторът не е обосновал и специфичното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК извън бланкетно твърдение, че те са въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, съобразно указанията на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

На следващо място, предвид дължимата служебна проверка за наличието на основание по смисъла на чл.280, ал. 2 ГПК, както и с оглед изрично въведените от касатора оплаквания за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение, не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Въззивното решение е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Същото не повдига и съмнение за очевидна неправилност. Не се констатира наличието на порок, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Липсва видимо тежко нарушение на закона (законът не е приложен в неговия обратен смисъл, не е приложена несъществуваща или отменена правна норма), както и съдебният акт не е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика.

С оглед изхода на спора касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство, но дължи на насрещната страна разноски в касационното производство за защита от един адвокат, в уговорения и заплатен в брой размер от 2 000 лв., удостоверен с приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие между Н. Д. и адв.Е. Т..

Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК