Определение № 2805 от 28.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 915/2026 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „Симона 1995“ЕООД, представлявано от управителя К., чрез процесуалния представител адвокат П. против въззивно решение № 1334 от 18.11.2025г. по в.гр.д. № 1403/2025г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 260006 от 6.01.2025г. по гр.д.№ 10117/2020г. на Софийски градски съд като са отхвърлен исковете му против Народното събрание и против Република България за заплащане, на основание чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ, вр. чл.4, §3 ДЕС, на сумата от 151 674.71лв. имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, представляващи сбора от възникналата - по всяка месечна фактура, издавана от „Симона 1995“ЕООД към „ЧЕЗ Електро България“АД - разлика в цената за произведена и отдадена електроенергия от възобновяеми източници за периода м.08.2015г.-м.07.2016г. между първоначално определената съгласно действащата уредба цена от 567.41лв. за МВтч и цената от 106.14лв. за МВтч, определена от Народното събрание с приемане на §18 от ПЗРЗИДЗЕ, обн. ДВ бр.56/2015г., ведно със законната лихва, считано от 24.07.2020г., както и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата в общ размер от 47 463.97лв.,, мораторна лихва по всяка от издадените 12бр. месечни фактури, дължима за периода 22.07.2017г.- 22.07.2020г. и са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е приел предявените искове с правно основание чл.2в ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за неоснователни със следните мотиви: „Симона 1995“ЕООД е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници и е собственик на Фотоволтаична електрическа централа /ФЕЦ/ „Уши 3“ в м.Б. ниви в землището на [населено място], [община]. Изграждането на централата е въз основа на сключен на 27.02.2012г. договор с Държавен фонд „Земеделие“ за отпускане на финансова помощ по мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия“ от Програма за развитие на селски райони за периода 2007-2013г. По силата на този договор фондът е предоставил 70% от средствата за изграждане на ФЕЦ. След това, на 15.06.2012г. ищецът е сключил договор с „ЧЕЗ Електро България“АД за изкупуване на електрическата енергия, произведена от възобновяем енергиен източник /ВЕИ/ за срок от 20 години /до 15.06.2032г./ Със същия е договорена преференциална цена за изкупуване от 567.41лв. без ДДС за МВтч. Считано от 24.07.2020г., по силата на §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ, обн. ДВ бр.56/2015г., тази цена е намалена на 106.14лв. за МВтч. Въззивният съд е приел, че така извършеното намаление не е в противоречие с чл.107 и чл.108 ДФЕС и с Директиви 2009/28/ЕО и 2009/72/ЕО, както и чл.17 ХОПЕС по следните съображения: 1. Промените, въведени с §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ са оспорени пред Конституционния съд, който с решение № 5 от 11.05.2017г. по к.д.№ 12/2016г. е приел, че не е налице противоречие с чл.4, ал.1 от Конституцията поради нарушаване на принципа на правната сигурност, чрез допуснатото обратно действие. Прието е, че промените въздействат върху юридически факти, настъпили до влизане в сила на закона, но които не са завършили действието си и при правоотношения, които се развиват при регулиран пазар. Средствата, избрани от законодателя за постигане на целта на законодателя /защита на обществения интерес при регулиране на енергийния пазар/ са разумни и подходящи, доколкото преференциалните цени не отпадат с ретроактивен ефект, а само се намаляват, при гарантиран срок на договорите и изкупуването, така че да се осигури възвращаемост на инвестициите и разумна печалба в срока на договора. При това се гарантира принципа за равни условия за стопанска дейност на всички икономически активни субекти, установен в чл.19, ал.2 от Конституцията. Стопанските субекти по §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ действат в регулиран сегмент на пазара и именно с оспорената промяна се постига постепенното им извеждане на свободния пазар, което е крачка към постигане на националната и общностна цел за реален конкурентен бизнес в електроенергийния сектор на ЕС, 2. Доколкото промяната на §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ касае „бъдещ доход“, последиците й не могат да бъдат определени като „собственост“, защото не притежава белезите на сигурно вземане. Това е така, защото в договора от 15.06.2012г., на който се позовава ищеца, изрично са предвидени обстоятелства, които по естеството си влияят на преференциалната цена и допускат промяна в отношенията между страните, 3. Неоправдано е очакването за недопускането на промяна в действащата законодателна рамка за дълъг период /20 години/, в динамичен преход към отварящ се към конкуренция електроенергиен пазар на национално ниво и изграждане на вътрешен енергиен пазар на ЕС, 4. Правилото на §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ не води до промяна на съществени елементи от заварения договор за изкупуване на електроенергия от ВИ /предмет и срок на договора, наличие на преференциална цена/, а касае само режима на ценообразуване. Следователно, не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата, доколкото не е налице нарушение на правото на ЕС. Дори и да се счете, че такова е налице, то не е съществено по смисъла на установената съдебна практика, защото не е налице хипотеза на явно несъобразяване на практиката на Съда в съответната област. Няма и причинно-следствена връзка между твърдяното нарушение и претендираните вреди под формата на пропуснати ползи, доколкото настъпването на последните не е доказано да е сигурно и предвидимо. Пропуснатата полза представлява реална вреда, а не хипотетична. Съгласно установената съдебна практика – сигурна възможност за увеличаване на имуществото ще е налице когато на база доказани, обективни факти и при обичайно развитие на нещата, при отчитане на особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна. В настоящия случай такава няма, защото пазарът се регулира от КЕВР с оглед обществения интерес и именно този интерес е с приоритет пред частния. Касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, по чл.280, ал.1 т.1 ГПК и по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. Въпросите, които поставя във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК са: 1. Допустимо ли е от гледна точна на чл.4, § 3 ДЕС, държавата да изменя с нормативен акт действаща преференциална цена по вече сключен договор за закупуване на електроенергия от ВЕИ, когато тази цена е била определящ фактор за инвестиционно решение и е свързана с европейски финансиране?, 2. Допускат ли чл.3 и чл.4 от Директива 2009/28/ЕО последваща законодателна намеса, която изменя съществено преференциалните условия за изкупуване на електроенергия от ВЕИ при вече сключени дългосрочни договори, основани на първоначалните национални мерки по транспониране на директивата?, 3. Следва ли принципът за правна сигурност да се тълкува в смисъл, че не допуска законодателно преуреждане на вече възникнали правоотношения, когато това засяга неблагоприятно оправданите правни очаквания и икономическите интереси на инвеститори, които са действали при стабилна нормативна рамка“, 4. Длъжен ли е националния съд да извърши самостоятелна преценка дали преференциалната цена за изкупуване на електроенергия представлява държавна помощ по смисъла на чл.107, §1 ДФЕС, когато липсва решение на ЕК или открита процедура за нейното изследване?, 5. Представлява ли „имущество“, по смисъла на чл.17, ;1 ХОПЕС вземането за цена на произведена електроенергия, когато то произтича от действащ договор и нормативно определен режим на изкупуване? и 6. Допускат ли разпоредбите на ХОПЕС, тълкувани във връзка с чл.3 и чл.4 от Директива 2009/28/ЕО, съществуването на норма като §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ, предвиждаща различен режим на подпомагане и различени преференциални цени за изкупуване на електроенергия от възобновяеми фотоволтаични източници спрямо стопански субекти, осъществяващи еднородна икономическа дейност, при еднакви или съпоставими условия и намиращи се в аналогична фактическа и правна ситуация? Касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1 т.1 ГПК по поставените въпроси, касаещи задължението на въззвиния съд да определи предмета на спора, да обсъди ангажираните по делото доказателства и всички правно релевантни факти, като постанови акта си, съблюдавайки правната и житейска логика, достоверност по вътрешно убеждение. Обосновава основанието за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК с твърдението си за неправилност за изведения извод, че приемането на §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ не е в противоречие с основни принципи на правото на ЕС, за което излага доводите си. Срещу така подадената от касационна жалба е постъпил отговор от Народното събрание, чрез процесуалния представител юрисконсулт Г., с която се оспорва наличието на посочените специални основания за допустимост и счита постановения акт за правилен. Позовава се на решение на СЕС по съединени дела С-798/18 и С -799/18 с оглед сходството между приложимата правна уредба на Италия и България, съгласно т.28 от което - държавите членки разполагат със свобода на преценка относно мерките, които считат за подходящи за постигането на задължителни общи национални мерки, рамките на която компетентност е и приетата норма на §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ. Съгласно т.42 от същото решение – когато предпазлив и съобразителен икономически оператор е в състояние да предвиди приемането на мярката, която може да засегне неговите интереси /какъвто е настоящия случай/, той не може да се позове на принципа на оправданите правни очаквания. Освен това икономическите оператори не могат да очакват запазване на съществуващо правно положение, което зависи от преценката на националните органи. Съгласно т.54 – правото на операторите на фотоволтаични инсталации да се ползват без промяна от насърчения за целия срок на действие на споразуменията не е придобито правно положение и не се обхванато от защита, предвидена в чл.17 ХОПЕС. Срещу така подадената от касационна жалба е постъпил отговор и от Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез процесуалния му представител Т., с която също се оспорва наличието на посочените от касатора специални основания за допустимост. Позовава се както на решението на Конституционния съд по к.д.№ 12/2016г., така и на доклади на Европейската комисия /СОМ/2013/0175 и СОМ/2013/7243/, съгласно които – запазването на високите цени на изкупуване на енергията от ВИ при бързо поевтиняване на технологиите за енергия от ВИ и съществено нарасналият обем на този вид енергия, натоварват неадекватно крайните потребители/битови и индустриални/ и води до деформиране на пазара на електроенергия с негативни последици за инвестиции и трансгранична търговия. Цитира и идентична на постановения въззивен акт, вече установена съдебна практика по приложението на §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ – напр. гр.д.№ 1957/2023г.и гр.д.№ 1408/2023г.,двете на ІІІ г.о. ВКС Изложени са пространни мотиви, касаещи съществото на спора. Съобразявайки изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касаторите въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото повечето от поставените въпроси не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, а за всички - не е налице нито от посочените специални основания за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, при наличие на установена съдебна практика, която се споделя от състава. Поставените от касатора въпроси с № № 1, 3 и 4 не са от значение за изхода на спора, защото не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, поради което не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, обяснени в т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Нормата на чл.4, § 3 ДЕС урежда принципа на лоялното сътрудничество, съгласно който „Съюзът и държавите-членки /ДЧ/ при пълно взаимно зачитане си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите“, като ДЧ взимат всички специални и общи мерки, необходими за изпълнение на задълженията, произтичащи от договорите и съдействат на Съюза за изпълнение на неговите задачи. При така формулираната обща разпоредба – от нейна гледна точка /както е поставен първия въпрос/ не е възможно да се извършва преценка за допустимост, а още по-малко е възможна такава преценка при поставени във въпроса условия, които не са приети за решаващи от въззивния съд /че преференциалната цена е била определящ фактор за инвестиционно решение и е свързана с европейски финансиране/. В случая решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иска са свързани с липса на две от изискуемите се предпоставки за уважаване на иска по чл.2в ЗОДОВ, а именно – наличие на съществено нарушение на правото на ЕС и причинна връзка. Същите мотиви за ирелевантност важат и за третият и четвъртият поставени от касатора въпроси. С третият въпрос касаторът желае принципът за правна сигурност да се тълкува в смисъл, че не допуска законодателно преуреждане на вече възникнали правоотношения, когато това засяга неблагоприятно оправданите правни очаквания и икономическите интереси на инвеститори, които са действали при стабилна нормативна рамка при положение, че в решаващите си мотиви съдът не е изхождал от посочените обстоятелства, а от факта, че се касае за договор, касаещ пазарен сектор, който се регулира от КЕВР с оглед обществения интерес, за който – въз основана изложени мотиви на постановено решение на Конституционния съд и на решение на СЕС е прието, че е с приоритет пред частния. Четвъртият поставен от касатора въпрос касае проверка /за наличие на държавна помощ по смисъла на чл.107, §1 ДФЕС без решение на ЕК или открита процедура /, каквато нито първата, нито въззивната инстанции са коментирали. За вторият и шестият от поставените въпроси, не е налице посоченото от касатора специално основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК /съгласно дадените разяснения с т.4 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/, защото по него има постановена задължителна практика на СЕС, която е съобразена от въззивния съд. Идентичен на този въпрос беше отправен до СЕС от Софийски районен съд по гр. д. № 21304/2016 г. и по повод на така отправеното запитване беше образувано дело C-366/2019. Именно защото СЕС прецени, че по този въпрос вече е дал отговор на 15.04.2021г. в свое решение по съединени дела С-798/18 и С -799/18, отправи питане до СРС дали поддържа искането си и след като последният отговори отрицателно, образуваното дело беше заличено от регистъра. С решението си по съединени дела С-798/18 и С-799/18, Съдът на ЕС прие, че националният съд трябва да извърши съответните проверки, като вземе предвид всички релевантни обстоятелства по главното производство, но също така да съобрази, че чл. 3, пар. 3, б. „а“ от Директива 2009/28/ЕО и чл. 16 и чл. 17 от ХОПЕС във връзка с принципите на правната сигурност и защита на оправданите правни очаквания трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда намаляване или отлагане на плащането на насърчения за енергията, произведена от слънчеви фотоволтаични инсталации, предоставени по-рано с административни решения и потвърдени ad hoc споразумения, сключени между операторите на тези инсталации и публично дружество, когато тази правна уредба се отнася до вече предвидени, но все още недължими насърчения. В мотивите на решението се приема, че държавите разполагат с право на преценка относно мерките, които считат за подходящи да приложат, за да постигнат задължителните общи национални цели, определени в чл. 3, § 1 и 2 от Директивата във връзка с Приложение I към нея. Това означава, че те са свободни да приемат, изменят или отменят схеми за подпомагане, стига тези цели да са изпълнени. Икономическите оператори не могат да възлагат оправдани правни очаквания за запазване на съществуващо положение, което може да бъде променяно от националните органи в рамките на тяхното право на преценка /вж.в този смисъл определение от 11.07.2022г. по гр.д.№ 520/2020г.на ІІІ г.о./ Именно – такъв е бил и подходът на въззивния съд, който след като е направил необходимите проверки, е извел крайния си извод, чиято правилност не подлежи на проверка от касационната инстанция в производството по допустимост. С Въпрос № 5 касаторът оспорва правилността на изводите на въззивния съд относно обстоятелството дали вземането за цена на произведена електроенергия съставлява „имущество“, по смисъла на чл.17, ал.1 ХОПЕС. Доколкото – отговорът изисква обсъждане на ангажираните по делото доказателства, същият не може да бъде предмет на обсъждане в производството по допустимост /вж.т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Не следва да се допуска касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК с оглед поставените от касатора въпроси, които са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика. Видно от гореизложените мотиви, съдът е изпълнил задължението си да обсъди всички ангажираните доказателства, като е посочил кои от фактите намира за установени и кои – не, подвел е установената фактическа обстановка към приложимата правна норма, както и е изследвал възраженията и доводите на страните и е изложил съображенията си. Решаващите му доводи са за липса на установено „достатъчно съществено нарушение“ на правото на ЕС. Съгласно практиката на СЕС такова ще е налице при предприети действия, които са при явно несъобразяване с относимата практика на СЕС /вж. решение от 30.09.2003г. по дело С-224/01, решение от 12.12.2006г. по дело С -446/04, решение от 25.11.2010г.по дело С -429/09 и много други/, а в конкретният случай е прието, че действията на държавата са в съответствие с установената с решение по съединени дела С-798/18 и С-799/18 практика. Преюдициалното тълкувателно заключение на СЕС се ползва със задължителна сила на тълкувано нещо, която обхваща както мотивите, така и диспозива. Силата на тълкуваното се изразява в това, че забранява на съдилищата да се отклоняват от постановеното и да го заместват със свое тълкуване, различно от даденото от СЕС. Силата на тълкувано нещо е не само по отношение на съда, отправил запитването, но и по отношение на всички други национални юрисдикции в страните-членки, а така също и по отношение на всички органи и власти, включително и законодателната. Постановените от СЕС тълкувателни решения не създават нови права и задължения, а изясняват значението на съществуващи норми. Затова тяхното действие във времето не е от момента на постановяване на преюдициалното заключение, а е от момента на влизане в сила на нормата /в случая на Регламент 1889/2005г.на ЕП и Съвета/. При липса на установена предпоставка, изискуема за присъждане на обезщетение за допуснато нарушение на ПЕС, искът не може да бъде уважен. Не е налице и последното посочено от касатора специално основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. Същото изисква обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието му, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. В своята практика касационната инстанция е извела, че такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, или решаване на делото въз основа на норма, която не представлява част от обективното право, или при драстично нарушаване правилата на формалната логика, или основополагащи процесуални принципи. Такива пороци на съдебен акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящия съдебен състав. Доводите на касатора всъщност представляват оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, което представлява основание за касиране на въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но след направен извод за необходимост от извършване на контрол за неговата законосъобразност. В случая твърдението за необходимост от директен достъп до такъв контрол не е надлежно обоснована. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение