Определение № 1845 от 26.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 317/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно Акционерно Дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], чрез процесуалния представител юрисконсулт К. И., срещу решение № 200/22.06.2022 г. по в. гр. д. № 20213001000668 по описа за 2021 г. на Варненския апелативен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 260025/26.02.2021 г. по т. д. № 260/2019 г. на Добричкия окръжен съд, касаторът е осъден на основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати на К. И. К. обезщетение за претърпени неимуществени вреди следствие на смъртта на сестра му Б. Д. И., починала при ПТП на 03.11.2018 г., за разликата над 2500 лв. до присъдената сума от 21 000 лв., ведно със законна лихва за забава от 03.04.2019 г. до окончателното изплащане на задължението и са присъдени разноски по делото. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани въпроси, за които се твърди, че са от обуславящо значение за изхода на спора като по отношение на тях се поддържа наличието на допълнителните основания за допускане на касационното обжалване, предвидени в чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. Тези въпроси са следните: 1. Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на близък съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на дадена личност като размера на неговите доходи приживе, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос в резултат от смъртта му при ПТП; 2. Следва ли да се отчете 50 % и повече съпричиняване на вредите от страна на загиналата при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано - при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата - непоставяне на обезопасителен колан в нарушение на чл. 137а ЗДВП от страна на пострадалата, което нарушение пряко и непосредствено е довело до смъртта й; 3. Обвързан ли е съдът от установения лимит на отговорност в КЗ до 5 000 лв. за по-широкия кръг роднини или има свобода да определя и по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди в полза на бабата и дядото на загиналата; От значение ли е за размера на обезщетението на лице от по-далечния кръг наличието на по-близки по степен роднини - майка, баща, брат, които също са предявили по съдебен ред своите претенции; Съществува ли противоречие между разпоредбата на параграф 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г.) във връзка с чл. 393а, ал.4 КЗ и приложимото европейско законодателство и съдебна практика; Идентични ли са понятията лимит на отговорност и застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност “ на автомобилистите; 4. Следва ли лицата, принадлежащи към т. нар. „широк кръг“ роднини, да доказват по делото претърпени изключителни вреди, надвишаващи по степен и интензитет обичайните такива, които се търпят в подобна ситуация в съответствие с изискванията на ТР№ 1/2016 г., като задължителна предпоставка за присъждане на обезщетение в тяхна полза. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба К. И. К., представляван от законния си представител И. С. И., чрез процесуалния представител адвокат Р. М. САК, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, намира следното: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че на 03.11.2018 г. на път 11-29 от републиканската пътна мрежа, свързващ [населено място] и [населено място], на 700м. преди [населено място], при управление на л.а. “Мазда“ с рег. [рег.номер на МПС], Д. Р. М. нарушила правилата за движение по пътищата като по непредпазливост причинила смъртта на Б. Д. И.. Установено е, че пострадалата е сестра на ищеца, че гражданската отговорност на водача на автомобила е застрахована при ответника, както и че са налице всички елементи от фактическия състав за ангажиране отговорността на същия за заплащане на застрахователно обезщетение на ищеца за понесените от него морални болки и страдания от загубата на сестра му. Посочено е, че съгласно заключението на СПЕ травмата на ищеца не е отшумяла, активира се на моменти и води до негативни емоционални преживявания; налице са интензивни смущаващи спомени, сякаш събитието се повтаря отново, психологически дистрес при излагане на външни и вътрешни стимули, които символизират или наподобяват с нещо травматичното събитие; това предизвиква у ищеца уплаха, неспособност да изпитва щастие и любов, повишена бдителност, нарушения на концентрацията на вниманието и смущения на съня; наблюдават се емоционални преживявания от тревожно депресивния регистър. Констатирано е от събраните гласни доказателства, че починалата и ищецът имали помежду си изградена много силна връзка - тя се е грижела за своя брат преимуществено още от бебе, водела го винаги със себе си по разходки, на училище, на детската площадка, в парка и на екскурзии; купувала му играчки, дрешки, гледали филми заедно; когато си счупил ръката, тя влязла като придружител в болницата, защото майка им била болна по същото време; преимуществено тя водела и вземала К. от училище; след катастрофата К. станал мълчалив и затворен и много се променил като преди бил жизнерадостно дете и играел усмихнат с приятелите си, а след смъртта на сестра си развалил успеха си в училище, сънувал кошмари, бил неспокоен; и до сега продължавал да е затворен, обезверен, често плачел; вече не посещавал извънкласни мероприятия, тъй като и средствата за това не стигали. Посочено е, че в доклада на социалната институция се потвърждава наличието на дълбока емоционална привързаност между К. и загиналата му сестра, която е полагала грижи за него от най-ранната му възраст, негативните последици в живота на детето от тази загуба, продължаващата у него тъга при спомена за нея и нежеланието му да води разговор, напомнящ му за Б.. Съдът е приел, че справедливия размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 30 000 лв. като е съобразил младата възраст на ищеца, доказаната по делото дълбока емоционална и трайна връзка с пострадалата, внезапността на загубата, промяната в психическото състояние на ищеца в резултат на тази загуба, негативното й отражение в личния и социалния му живот, продължителността на негативните емоции, както и степента му на възстановяване. Съобразил е икономическата конюнктура в страна през 2018 г., размера на МРЗ от 510лв., прага на социалните плащания и лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди, установени в действащите през съответните периоди Наредби за задължителното застраховане. Приел е за неоснователно възражението на застрахователя, че обезщетението в този случай не може да надвишава въведения от законодателя лимит от 5 000лв., тъй като разпоредбата на пар. 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) противоречи на правото на ЕС, тъй като предвижда по-малка сума от посочените в чл. 1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“. Изложени са съображения, че в чл. 9, ал. 1 на Директивата са предвидени минимални суми: в случай на телесно увреждане — минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени вреди—1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите. Съгласно Решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С - 277/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Augstakas tiesas Senats (Латвия) с акт от 16 май 2012 г., постъпил в Съда на 1 юни 2012 г., член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5, не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства, да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5. Прието е, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат, обуславящо приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД – в хипотезата, когато пострадалият не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата. Посочено е, че загиналата Б. е пътувала в автомобила без поставен предпазен колан като медицинският експерт е категоричен, че ако пострадалата е била с поставен предпазен колан, въпреки високата скорост на движение на автомобила, непосредствено преди удара в дървото, би се стигнало до получаване на травматични увреждания, но леталният изход не би настъпил. Посочено е, че доколкото законът и съдебната практика дават превес на отговорността на водача на МПС при настъпило ПТП и неговото виновно поведение, размерът на съпричиняването е определен на 30 %. Настоящият състав на ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на критериите, по които се определя конкретния размер на обезщетението по справедливост, въззивният съд е изложил подробни съображения, които напълно съответстват, на дадените задължителни указания относно изясняването и прилагането на принципа на справедливост в ППВС 4/68 при определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е посочил кои факти и обстоятелства приема за установени от събраните по делото доказателства, след което е посочил кои от тези факти и обстоятелства имат съществено значение за определяне размера на дължимото обезщетение. При това следва да се отбележи, че детайлен анализ на всяко едно от тези обстоятелства или само на някои от тях е необходим само ако е налице оспорване значението на конкретни обстоятелства за определяне на обезщетението, а в случая подобно оспорване не е налице. Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване и по втория, поставен в изложението правен въпрос. Трайно и последователно ВКС приема в своята практика, че съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина; принос е налице, когато с противоправното си поведение пострадалият обективно способства за настъпване на този резултат или за увеличаване обема на вредоносните последици; необходимо е приносът да е конкретен и доказан, а не предполагаем; при определяне степента на съпричиняване следва да бъде установен действителният обем, в който пострадалото лице и делинквентът са допринесли за настъпването на произшествието, при отчитане и на обстоятелството, че отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по-голяма от тази на останалите участници в движението. С тази практика на ВКС въззивният съд се е съобразил. По отношение на третия формулиран в изложението въпрос, приетото в решаващите мотиви на въззивния съд изцяло съответства на практиката на ВКС – Решение № 50086 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1252/2021 г. на ВКС, ІІ т.о. Неоснователно е искането на ответника за съобразяване на размера на обезщетението за неимуществени вреди с предвиденото в § 96, ал. 1 ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2108 г. / ограничение от 5000 лева. Тази сума е по-малка от посочените в чл. 1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“, чийто чл. 9, ал. 1 предвижда следните минимални суми: в случай на телесно увреждане минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени вреди 1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите. Разпоредбите на посочената директива са транспонирани във вътрешното ни право в чл. 492 КЗ, съгласно който задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите се сключва за следните минимални застрахователни суми (лимит на отговорност): 1. за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт - 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица; 2. за вреди на имущество (вещи) - 2 100 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на увредените лица. Съгласно Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Augstвkвs tiesas Senвts (Л.), член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5, не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5. В решението се пояснява, че държавите членки трябва да упражняват своята компетентност при спазване на правото на Съюза и разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяване при произшествия при използването на моторни превозни средства, не могат да лишат посочените в решението директиви ( Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, Втора директива 85/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 година за сближаване на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките "Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства и Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май 1990 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства ) от тяхното полезно действие. Посочено е, че ако националните законодатели бяха свободни, когато счетат за нужно, да определят в националното право за всяка отделна категория установени вреди максимални гарантирани суми, по-малки от минималните гарантирани суми по чл. 1, пар. 2 от Втора директива, посочените минимални гарантирани суми, и следователно този член, биха били лишени от тяхното полезно действие. Решенията на ЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в страните членки, в т. ч. за всички съдилища и учреждения в РБългария, които са длъжни да съобразят даденото тълкуване на правото на ЕС в мотивите и диспозитива на преюдициалното заключение, както е предвидено и в чл. 633 ГПК. Съдът е длъжен при прилагане на относимата норма от българския закон да я тълкува по начин, който да осигури постигането на целите на посочените директиви съобразно даденото от СЕС задължително тълкуване. Доколкото с § 96, ал. 1 ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2108 г./ дължимото обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ се ограничава само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5, съгласно даденото от СЕС тълкуване тази разпоредба противоречи на правото на ЕС и поради това не следва да се прилага при разглеждане на произтичащи от задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ претенции за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие. Не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение и по последния поставен в изложението въпрос. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/5.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г ., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г ., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. В този смисъл е и постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 17/16.03.2021 г. по т. д. № 291/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение 45/10.05.2021 г. по т. д. № 370/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 60070/29.06.2021 г. по т. д. № 904/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 33/12.04.2022 г. по т. д. № 377/2021 г. на ВКС, I т. о. и други. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение. Обсъдил е събраните доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и неговата сестра, загинала при процесното ПТП. Съобразил е въздействието и негативните промени, които е оказала внезапната загуба върху поведението на ищеца, начина му на живот и отношенията с околните. Съдът е взел предвид, че поради постоянното общуване между починалата и нейния брат и нейното значимо участие в неговото отглеждане и възпитание, между тях е съществувала голяма духовна близост и толкова силна привързаност, че смъртта на сестрата е причинила на ищеца морални страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за тази родствена връзка. В настоящия случай липсва и основание за допускане на касационно обжалване и по соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти съм приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. С оглед изхода на спора и направеното искане на адвокат Д. Д., пълномощник на ответника по касация, следва да и се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 735 лв. на основание чл. 38 ЗА. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение