Определение № 178 от 29.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 378/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 285 от 28.07.2021г. по гр. д. № 1196/2021г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260260/27.01.2021г. по гр.д. № 20923/2019г. на Пловдивски районен съд за признаване за установено по отношение на П. П. М. и С. П. С., че В. Б. С. притежава 1/2 ид.ч.от правото на собственост върху недвижим имот - апартамент № 4/13, находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, вх. Б, в жилищен блок № *,[жк], със застроена площ от 85,35 кв.м., ведно с прилежащо избено помещение № 4 с полезна площ от 5,19 кв.м., който апартамент представлява самостоятелен обект с идентификатор ***** по действащата КК и КР на [населено място] въз основа на покупко-продажба по нотариален акт № 180/02.06.2000г., том II, рег.№ 3105, нот.д. № 362/2000г. Касационната жалба е подадена от П. П. М., чрез пълномощник адв. Т. Н.. Поддържа се, че решението е недопустимо и неправилно. Като основание за допускане на касационно обжалване са посочени хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1/ допустим ли е иск по чл. 21, ал. 1 СК от 1985г./отм./, предявен от бивш съпруг, за признаване на изключителна собственост на придобит по време на брака недвижим имот, ако бившите съпрузи са уредили имуществените си отношения със споразумение по чл. 101, ал. 1 СК от 1985г./отм./, в което са посочили, че придобитият по време на брака недвижим имот остава в обикновена съсобственост помежду им, без да определят размера на дяловете; 2/ длъжен ли е съдът в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес да определи действителната правна квалификация на предявения иск и да се произнесе по всички посочени от ищеца основания за придобитото право на собственост на имота, твърдени от него в обстоятелствената част на исковата молба; 3/ при възникнало облигационно отношение между бивши съпрузи по отношение предоставено ползване на единия от тях на семейно жилище, тече ли в полза на ползвателя придобивна давност, противопоставима на съпругът-съсобственик и негови наследници; държател или владелец на имота е ползвателят на семейното жилище, предоставено му по силата на съдебно решение; 4/ обичайното ползване на семейно жилище, предоставено със съдебно решение за развод и заплащането на местния данък за него представляват ли демонстриране на явно намерение за своене на вещта и от кой момент. Твърди се, че разрешаването на тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС при разглеждане на подобни казуси, посочени от касаторите. Ответникът В. Б. С., чрез адв. И. Ж. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция. Ответникът С. П. С. изразява становище, че обжалваното решение е правилно, касационната жалба - неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Пловдивският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение за признаване за установено по отношение на П. П. М. и С. П. С., че В. Б. С. притежава 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху процесния апартамент в [населено място], като е споделил изцяло направените изводи на първата инстанция и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите й. За да приеме иска за основателен, съдът е установил от събраните по делото доказателства следната фактическа обстановка: С нотариален акт № 180 от 21.06.2000г. ищцата В. Б. С., докато е била в брак с П. С. С., е закупила процесния недвижим имот, като в нотариалния акт е отразено, че цената на имота е платена от нейните родители. В писмена декларация от 21.06.2000г., с нотариална заверка на подписа, съпругът П. С. е потвърдил, че сумата за закупуване на апартамента е изплатена изцяло от на родителите на ищцата - П. Д. И. и Б. В. И.. Бракът между ищцата В. Б. С. и П. С. С. е прекратен през 2008г. като в одобреното от съда споразумение по чл. 101 СК/отм./ е посочено, че семейното жилище - апартамент в [населено място], на [улица] ет.2 е придобито в режим на СИО по време на брака и остава в обикновена съсобственост между съпрузите. П. С. С. е починал през 2019г. и негови наследници са децата му, родени от брака с ищцата, а именно С. С. и П. М. - ответници по иска. Ответникът С. С. е признал иска. Ответницата П. М. е оспорила иска с твърдения, че баща й има принос в придобиване на апартамента, подписаната от него декларация е привидна и че при развода е уговорено апартаментът да остане в обикновена съсобственост. Първоинстанционният съд е приел, че споразумението по чл.100 СК /отм./ в частта му, в която ищцата и бившия й съпруг приемат апартамента за съпружеска имуществена общност, не е обвързващо за съда, тъй като бракоразводният съд не е изследвал собствеността върху жилището, което е било семейното такова. Освен това, споразумението не представлява изявление на П. С. пред държавен орган, така че не може да че послужи за индиция, че волята му, оформена в декларацията от 21.06.2000г., е привидна. Споразумението не съдържа изрично изявление на бившия съпруг с чии средства е закупен апартамента, както и не удостоверява обстоятелството, че П. С. се е възприемал като собственик на спорния имот. В тази връзка съдът е посочил, че кредитира показанията на свидетелите на ищцата, които са логични и последователни, а не кредитира тези на ответницата - на нейния съпруг и свекърва, които нямат преки впечатления относно закупуването на апартамента. Тези показания, в частта им, че бащата на ответниците е считал апартамента за своя собственост и го е ползвал лично, не кореспондират с данните по делото, че в жилището е живяла ответницата докато със съпруга й са си купили свое жилище. Последното, според съда, представляват търпими действия от страна на ищцата, които не водят до отблъскване на владението й, независимо че не живее в жилището. Индиция за собственическото отношение на ищцата са приходните квитанции за заплащан данък за жилището в периода 2011г. - 2019г., докато ответницата П. М. е заплащала данък след смъртта на баща си. Същевременно, по делото няма доказателства П. С. да е декларирал данъчно 1/2 ид.ч.от имота и да е заплащал данък за него. Въз основа на това съдът е направил извод, че процесният апартамент е изключителна собственост на ищцата, макар и закупен по време на брака й, но със средства на нейните родители. След като бившият съпруг П. С. не е притежавал право на собственост върху жилището, то и неговите наследници не наследяват права в него. При преценка на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав, приема следното: Следва да се допусне касационно обжалване на решението за преценка на неговата допустимост и във връзка с поставения първи въпрос, който е обуславящ изхода на делото и е разрешен в противоречие с мотивите на Тълкувателно решение № 3/2015 г. на ОСГК на ВКС и с Решение № 74 от 29.05.2019г. по гр.д. № 5842/2015г. на І г.о. Прието е в тълкувателния акт, че в частта относно имуществените отношения между съпрузите споразумението цели доброволно уреждане на имуществените последици от развода с цел избягване на възможни бъдещи спорове по повод собствеността върху придобитото през време на брака имущество; в рамките на свободата на договаряне съпрузите имат правото да уредят материално правните последици във връзка с придобитите по време на брака вещи и права върху вещи, като е възможно да уговорят нещо различно от следващото се по закон; доколкото съдържа взаимни отстъпки, споразумението е с характер на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД и поражда вещно-прехвърлително действие от момента на влизане в сила на решението за развод (т. 8 от ППВС № 5/ 15.03.1978 г.). Като продължение на тези съображения в приложеното от касатора Решение № 74 от 29.05.2019г. по гр.д. № 5842/2015г. на І г.о. е прието, че при наличие на споразумение по чл.99, ал.3 от СК от 1985 г./отм./, в което страните са посочили, че придобитите по време на брака имоти остават в обикновена съсобственост, без да е определен размерът на дяловете, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество, но е недопустим иск по чл.21, ал.1 от СК от 1985 г. /отм./ за установяване на пълна трансформация на лично имущество. Останалите поставени правни въпроси не обосновават достъп до касационен контрол. Вторият въпрос /длъжен ли е съдът в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес да определи действителната правна квалификация на предявения иск и да се произнесе по всички посочени от ищеца основания за придобитото право на собственост на имота, твърдени от него в обстоятелствената част на исковата молба/ почива на несъответстващата на делото теза, че са предявени два отделни иска - по чл. 108 ЗС и по чл. 21 СК и че съдът не се е произнесъл по иска по чл. 108 ЗС. Видно от исковата молба и уточненията й предявеният иск е установителен иск за собственост, основан на пълна трансформация на лично имущество при покупката или евентуално на придобивна давност. Ревандикационен иск по чл. 108 ЗС не е предявен. Третият и четвъртият от правните въпроси касаят евентуално поддържаното основание за собственост - придобивна давност, което съдът не е разгледал, тъй като е уважил иска на първото въведено основание. Поради това тези въпроси не са разрешени в обжалвания акт, при което липсва общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. Жалбоподателката следва да внесе държавна такса в размер на 62 лв. за разглеждане на касационната жалба. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.