Определение № 202 от 15.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1111/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Д. Х., чрез процесуален пълномощник, против решение № 405 от 30.12.2019 г., постановено по в. т. д. № 428/2019 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 171 от 26.03.2019 г. по т. д. № 250/2018 г. по описа на Старозагорския окръжен съд в обжалваната от касатора осъдителна част, а именно - да заплати на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД сумата 44 305.21 лв., представляваща изплатено от Фонда обезщетение за неимуществени и имуществени вреди на пострадал при ПТП, на основание чл.288 ал.12 КЗ /отм./, ведно с лихви и разноски, съответно уточнени. В касационната жалба се сочи, че решението е незаконосъобразно и необосновано. Моли се за неговата отмяна като неправилно, с присъждане на сторените по делото разноски. На първо място се правят оплаквания, че въззивният съд не се е произнесъл по своевременно направеното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането на Фонда по регресния иск, с оглед момента на настъпване на деликта – 31.07.2013 г. Поддържа се, че давността не се подновява в случай на суброгация и е изтекла към момента на предявяване на иска. На следващо място се твърди необоснованост на извода на съда, че Фондът е поканил ответника да заплати процесните суми, предвид разликата в поканата между цифром и словом претендираното вземане. Оспорва се и приетото от състава на АС - Пловдив, че ответникът дължи заплащането на лихви, изтекли вследствие на гражданския спор между Фонда и пострадалия. Искането за допускане на касационно обжалване е на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК, бланкетно посочено. Изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК приповтаря оплакванията в касационната жалба. Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, с писмен отговор с срока по чл.287 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на жабата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните и материалите по делото, констатира следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в срока по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалвания съдебен акт, съставът на въззивния съд от фактическа страна е приел, че на 31.07.2013 г. по вина на настоящия касатор е причинено ПТП, при което е пострадал возещият се на задната седалка на управлявания от ответника мотоциклет Т. А. М.. В резултат от уврежданията, М. е претърпял болки и страдания и е направил разходи, свързани с лечението и възстановяването от травмите - счупване на дясната бедрена кост и счупване на дясната раменна кост. Деянието е извършено в пияно състояние и извършителят е избягал от местопроизшествието, видно от споразумение от 11.12.2013 г. по н.о.х.д. № 490/2013 г. на РС – Чирпан. По делото липсват данни за наличие на сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, поради което е била ангажирана отговорността на Фонда. Последният е заплатил на пострадалия М. присъдените с решението на първата инстанция суми в общ размер от 44 305.27 лв., от които - 22 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, 1923.20 лв. - обезщетение за имуществени вреди, заплатени по щета № 210052/20.03.2014 г., като плащането е извършено с преводно нареждане от 10.06.2014 г. Заплатени са допълнително 18 000 лв., представляващи главница и 2 382.07 лв. – лихви, присъдени с решение от 22.05.2015 г. по гр. д. № 10349/2014 г. на Софийски градски съд, като плащането е извършено окончателно на 26.10.2015 г., въз основа на издадените два изпълнителни листа - от 05.10.2015 г. и от 27.08.2015 г. След изплащане на обезщетенията, ГАРАНЦИОНЕН ФОНД е изпратил регресна покана № 383/23.07.2018 г., връчена на 26.07.2018 г. на бащата на ответника, и е предявил иска си по чл.288 ал.12 КЗ /отм./. От правна страна въззивният съд е изложил, че според изричната разпоредба на чл.288 ал.12 КЗ /отм./, Фондът встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното и разходите по ал.8, след изплащане на обезщетението по ал.1 и 2. Оттогава възниква и правото на иск за установяване и реализиране на регресното притезание срещу причинителя на увреждането. След като по делото е безспорно установено, че обезщетенията на пострадалото лице са изплатени на 10.06.2014 г. и на 26.10.2015 г., а искът срещу делинквента е предявен на 31.08.2018 г. - преди изтичане на 5-годишния давностен срок по чл.110 ЗЗД, то възражението за погасяване на вземането по давност е неоснователно. За неоснователно е счетено и поддържаното във въззивната жалба становище, че ответникът не дължи присъдените с решение от 22.05.2015 г. по гр. д. № 10349/2014 г. по описа на Софийски градски съд лихви за забава върху допълнителното обезщетение за вреди в размер на 18 000 лв. Съдът е намерил, че тъй като това решение е постановено с участието на И. Д. Х. като трето лице - помагач на страната на ответника, в случая действа правилото на чл. 233 ГПК, а задължението на ответника за заплащане на направените от Фонда в първоинстанционното производство разноски произтича от разпоредбата на чл.78 ал.1 ГПК. На последно място съдът е приел, че допуснатата в регресната покана грешка в цифровото и словесно изписване на търсената сума е ирелевантна за заявеното в подкрепа на възражението за недължимост на разноските основание. Неотносим е и отговорът на ответника на същата покана, с искане за уточняване размера на търсената сума, тъй като той е изпратен след изтичане на едномесечния срок за плащане. Посочено е, че доколкото ищецът е платил на увреденото лице обезщетение за претърпените неимуществени вреди, ответникът го дължи по предявения регресен иск и без да е бил поканен предварително за това. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на горното решение до касационен контрол. При обжалването му не са формулирани правни въпроси, обусловили решаващата правна воля на въззивния съд за изхода от спора, като представеното от касатора изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдържа само основания за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК, посочени в жалбата. Касационният съд няма правомощия сам да формулира правни въпроси в хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК – същите следва да са зададени от касатора, а съдът може само да ги уточни /преформулира/. В този смисъл са задължителните указания, дадени в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. относно приложението на чл.280 ал.1 ГПК, според които липсата на правни въпроси по смисъла на цитираната разпоредба е достатъчна, за да се откаже достъп до касация. Поради неудовлетворяване на общия селективен критерий за допускане на исканото касационно обжалване, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение