Определение № 384 от 27.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 896/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. И. Б. и А. Б. И. срещу въззивното решение на Окръжен съд-Монтана, постановено на 17.11.2016г. по в.гр.д.№250/2016г. О. И. Б. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което предявеният от нея срещу А. Б. И. по реда на чл.108 ЗС иск за признаване правото на собственост и предаване владението на таванско помещение с площ от 80кв.м., представляващо прилежаща част към самостоятелен обект в сграда с идентификатор 48489.29.214.1.1 по КККР на [населено място] с административен адрес: [населено място], [улица], ет.2 е отхвърлен за разликата над ¼ идеална част или за ¾ идеални части от имота. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по разрешените от въззивния съд въпроси: 1.Представлява ли обща част по предназначение подпокривно пространство в сграда, притежавана в режим на етажна собственост, което има нужната височина, пространство, обем, до което има нормален достъп от стълба и в което могат при спазване на съответните законови изисквания да се изградят отделни обекти или сервизни помещения към обектите от долните етажи; допустимо ли е подпокривното пространство, което е обща част на сградата, да бъде обект на прехвърлителни сделки и съдебна делба, както и да се придобива по давностно владение, докато не бъде променено предназначението му; допустимо ли е отделните етажни собственици да извършват разпоредителни сделки със своята идеална част от подпокривното пространство; 2.Възможно ли е да се придобие на основание давностно владение правото на собственост върху обект, представляващ принадлежност към жилище в сграда в режим на етажна собственост, от лице, което не е собственик на жилище или друг самостоятелен обект в същата сграда; 3.Фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, но които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй като почиват на близки приятелски или други лични отношения, представляват ли държане по смисъла на чл.68 ЗС. Касаторът О. И. Б. поддържа също така, че въззивният съд се е произнесъл и по въпрос, имащ значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно дали компетентността на съда по обуславящите въпроси съгласно чл.17 ГПК обхваща и правомощието му да се произнесе по действителността на договор, от съществуването на който зависи изцяло или отчасти изходът на делото и допустимо ли е съдът да се произнася по този въпрос, след като не е направено възражение от ответника в този смисъл, и не представлява ли това нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, въведен с чл.6 ГПК. Необходимостта от допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос касаторът свързва с обстоятелството, че въззивният съд е приел, че извършената доброволна делба между Б. И. А. и наследниците на А. И. А. през 2012г. е нищожна поради неучастието на О. Н. като един от съсобствениците на таванския етаж, каквото възражение не е правено от ответника. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по така подадената касационна жалба А. Б. И. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. А. Б. И. обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд, по предявения по реда на чл.108 ЗС от О. И. Б. ревандикационен иск, е осъден да й предаде владението върху ¼ идеална част от процесното таванско помещение. В изложението към подадената касационна жалба поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: 1.По въпроса следва ли съдът да отхвърли предявения иск, когато липсва обект на правото на собственост, който да съответства на претенцията на ищеца; 2.По въпроса дали при изграждане на своите фактически и правни изводи съдът е ограничен от събраните по делото доказателства и в частност допустимо ли е да приеме за доказан даден факт без да са събрани доказателства за него; 3.По въпроса длъжен ли е съдът да посочи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Касаторът А. Б. И. поддържа също така, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК по въпросите: 1.Този, който държи ключовете от имота упражнява ли владение, годно да го направи собственик при изтичане на предвидения в закона срок и в частност държането на ключовете от обособените в имота стаи представлява ли такова владение върху целия имот; 2.Спокойно ли е онова владение, което не се осъществява с насилие и не се оспорва с насилие, респективно предявяването на извънсъдебни претенции и подаването на жалби до прокуратурата смущава ли установеното от владелеца владение; 3.Длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си по предмета на спора да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани пред двете инстанции доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и доказателства, а други не приема, и необсъждането представлява ли съществено процесуално нарушение. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК О. И. Б. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по подадената от А. Б. И. жалба, по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. И двете касационни жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване настоящият състав приема следното: О. И. Б. твърди, че е съсобственик на поземлен имот с идентификатор 48489.29.214 по КККР на [населено място], от който имот притежава 1195/1494 идеални части, както и изключителен собственик на находящия се в този имот самостоятелен обект в сграда с идентификатор 48489.29.214.1.1 по КККР на [населено място], [улица], етаж 2 с площ по документ от 80кв.м., както и на прилежащ таван от 80.00кв.м. с предназначение: жилище, апартамент, както и на подобренията в южната част на имота, представляващи стопански постройки №4 и №5, които е придобила по договор за покупко-продажба, сключен на 11.06.2012г. Поддържа, че ответникът оспорва правата й върху таванското помещение, считайки себе си за собственик въз основа на прехвърлителна сделка от 16.11.2012г., от която дата е установил и владение върху това помещение, възползвайки се от временното й отсъствие. Предявява иск за признаване правото й на собственост върху таванско помещение с площ от 80.00кв.м., представляващо прилежаща част към самостоятелен обект в сградата и на основание чл.108 ЗС А. Б. И. бъде осъден да предаде владението върху този имот. С обжалваното решение така предявеният иск е приет за основателен за ¼ идеална част от имота. Прието е за безспорно, че страните са племенница и чичо – ответникът по иска А. Б. И. е брат на бащата на ишцата О. И. Б., като праводателят на ищцата Б. И. А. е неин дядо и баща на ответника, а праводателят на ответника О. П. Н. е майка на ответника, баба на ищцата и бивша съпруга на Б. И. А., чийто брак е прекратен през 1994г. Прието е, че през 1969г. И. А., баща на Б. И. А., е придобил по договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане /н.а.№60,т.IV, д.583/1969г./ парцел Х в кв.12 от 883кв.м. и парцел IX в кв.12 от 624кв.м. по плана на кв.М. К. на [населено място], в последния от които построил със свои средства масивна жилищна сграда, като с н.а.№84, т.VII, д.1282/1975г. родителите дарили на сина си Б. И. А. парцел Х в кв.12, а през 1983г. с две сделки /дарения/ с н.а.№194, т.II, д.345/1983г. и н.а.№195, т.II, д.№346/1983г. дарили на синовете си Б. И. А. и А. И. А. по ½ идеална част от парцел IX в кв.12, заедно с по ½ ид.част от жилищната сграда и по ½ ид.част от стопанската постройка в същия имот, а на Б. И. А. и цялата лятна кухня в целия парцел, вследствие на което е възникнала обикновена съсобственост между надарените – братята Б. И. А. и А. И. А. с права по ½ ид.част от жилищната сграда със съществуващите към този момент приземен етаж и два жилищни етажа и върху парцел IX в кв.12. За безспорно е прието, че към този момент жилищната сграда е била с изградени приземен етаж и два жилищни етажа, като с договор, който не е нотариално заверен, между дарителя И. А. Д. и надарените Б. и А. И. е извършено разпределение на ползването на жилищната сграда и парцела, в който е посочено, че Б. А. има правото да надстрои и трети етаж на жилищната сграда. За безспорно е прието също така, че през 1985-1987г. Б. И. А. е надстроил жилищната сграда с тавански етаж, като това надстрояване е извършено без учредено в негова полза право на строеж по предвидения в чл.56 З. ред, поради което построеното по правилата на чл.92 ЗС е станало съсобствено между съсобствениците на терена – А. И. А. и Б. И. А. – по ½ ид.част, като частта на последния е станала СИО, тъй като строителството е изпълнено по време на брака му с О. Н., а след прекратяването на брака през 1994г. СИО се е трансформирала в обикновена съсобственост между Б. А. и О. Н. при права по ¼ ид.част от този етаж за всеки един от тях. Изложени са съображения, че макар да е незаконно построен /без архитектурен проект и разрешително за строеж/, таванският етаж е годен самостоятелен обект на собственост – изграден в груб строеж, с необходимата височина и самостоятелен достъп до него с вход откъм вътрешното стълбище. Прието е, че през 1994г. е одобрен нов регулационен план на кв.М. К. и парцели IX и Х са включени в УПИ III от кв.12, след което с издадено от главния архитект на [община] удостоверение №86/24.10.2011г. е признат статут на търпим строеж по смисъла на ЗУТ на жилищната сграда с тавански етаж. Взето е предвид обстоятелството, че на 11.06.2012г. е извършена доброволна делба между Б. И. А. /праводател на ищцата/ и наследниците на починалия през 2008г. негов брат А. И. А., като Б. А. е получил в дял 1195/1494 ид.части от съсобствения ПИ с идентификатор 48489.29.214 /по предходен план парцел III в кв.12/, ведно със самостоятелен обект в построената в имота сграда – етаж втори с площ от 80 кв.м., както и прилежащ таван от 80 кв.м., с предназначение-жилище, апартамент и всички трайни подобрения в южната част от имота и на същата дата с н.а.№139/2012г. е продал на О. И. Б. получените по делбата в негов дял имоти, вкл. прилежащия таван. Прието е, че доколкото О. Н. като съсобственик на таванския етаж, не е участвала в делбата, то същата е нищожна и към момента на извършване на продажбата Б. А. не е притежавал повече от ¼ ид.част от процесния обект на собственост и не е могъл да прехвърли повече права отколкото притежава. По отношение на правата на ответника А. Б. И. е прието, че е придобил по сключен на 16.12.2012г. с О. П. Н. договор за покупко-продажба /н.а.№75, том V, рег.№4026, д.№349/2012г./ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 484889.29.214.1.2-етаж трети, заедно с таванското помещение на сградата като прилежаща част към самостоятелния обект, с площ от 80кв.м., като при съставянето на нотариалния акт праводателката се е легитимирала като собственик с констативен нотариален акт за собственост по давностно владение №74, т.V, рег.№4024, д.№348/2012г. Прието е, че по делото не е установено О. Н. да е придобила собствените на Б. А. идеални части от таванския етаж, тъй като принципно е невъзможно придобиването по давност на частта, притежавана от съпруг по време на брак /чл.115, ал.1 ,буква“в“ ЗЗД/, а не е установено и от 1994г. до 2005г. да е упражнявала фактическа власт върху чуждите идеални части, тъй като не е доказано да е обективирала спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Прието е, че в този период таванският етаж е ползван от всички в къщата, с общ достъп, без врата /показанията на разпитаните по делото св.Е.Е. и В.М./, като едва през 2005г., когато е поставена врата на таванския етаж, заключена от О. Н. и ответника А. И., са предприети действия по обективиране на намерение за своене, но от този момент до 2012г. не е изтекъл необходимият срок по чл.79, ал.1 ЗС за придобиване на имота по давностно владение. Тези констатации са направени въз основа на показанията на св.И.И., който е заявил, че на таванския етаж имало изградени две стаи, едната от които била заключена от О., която държала там багаж още от 1988г., като тези помещения сега са захранени с ток от ответника А. И., направена е баня при ремонта на покрива, извършен от О., както и на св.Б.Б. от 1998г. таванският етаж е ползван единствено от О., която живеела при А. И. на третия етаж, а след развода си с Б. А. е живяла в [населено място], където работила, а от 2004-2005г. работи в Италия и си идва за по един месец в отпуск; преди ремонта и направата на нов покрив на жилищната сграда през 2005г. на таванския етаж имало две стаи, в които О. държала свой багаж и били заключени от нея, а сега в таванския етаж има изградени две стаи, бокс, коридор и баня с тоалетна, заемащи цялото подпокривно пространство, отгоре с плоча, направена при извършения от О. ремонт през 2005г. Изложени са също и съображения, че владението не е било и необезпокоявано, тъй като ищцата О. И. Б. и нейният праводател Б. А. са подавали оплаквания в този период, което обстоятелство е признато от пълномощника на ответника в съдебно заседание, а заключването на две стаи и съхраняването на вещи в тях до 2005г. е прието, че само по себе си не може да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено владение, след като не е върху цялата вещ и в същия период другите съсобственици са имали достъп до имота. Въз основа на заключението на изслушаната по делото СТЕ е прието, че в жилищната сграда съществува таванско помещение, което представлява обособена част от тавански етаж, със самостоятелен вход откъм стълбищната клетка, обслужваща двата жилищни етажа в сградата, състоящо се от коридор, две стаи, кухненски бокс и баня-тоалетна, със светла височина 2.36м, със застроена площ от 53.60кв.м., представляващо самостоятелно жилище по изискванията на ЗУТ, което не е прилежаща част към нито един от жилищните етажи, захранено е с ток и вода от жилището на ответника А. И., като за строителството на таванския етаж и преустройството няма одобрени строителни книжа; издадено е удостоверение за търпимост на цялата жилищна сграда, но за обособената част от тавана няма издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация. Прието е, че над тази част има подпокривно пространство. Основното съображение на въззивния съд да приеме, че О. И. Б. притежава само ¼ идеална част от спорния имот е основано на извода му за недействителност на сключения на 11.06.2012г. договор за доброволна делба. И доколкото никоя от спорещите страни не е поддържала твърдение за подобна недействителност в хода на производството, следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като поставеният от О. И. Б. въпрос бъде уточнен с оглед правомощията на касационната инстанция /т.1 на ТР 1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ както следва – за правомощията на съда при спор за собственост да извърши преценка за приложимостта на разпоредбата на чл.75, ал.2 ЗН по отношение на договор за доброволна делба. Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като в посоченото в отговора на А. Б. И. решение №384/02.11.2011г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№1450/2010г. подобна хипотеза не е била разглеждана – в това решение е прието, че съдът е длъжен да провери действителността на договора за доброволна делба и служебно от гледна точка на формалните основания за нищожност – форма и предмет. Установената с разпоредбата на чл.75, ал.2 ЗН недействителност е основана на изискването за участие в делбата на всички съсобственици, което не е обвързано с изискването за форма на договора, нито с изискванията досежно неговия предмет, което налага да се извърши тълкуване на правомощията на съда в тази специфична хипотеза. При произнасянето по въпроса за действителността на договора за доброволна делба, сключен на 11.06.2012г. следва да бъде извършена преценка дали О. Н. е имала качеството съсобственик по отношение на процесния имот и в това й качество се твърди, че е установила фактическа власт върху този имот или тя е трето за съсобствеността лице. И доколкото основното съображение на въззивния съд да приеме, че О. Н. не е придобила по давност правото на собственост върху таванския етаж е липсата на доказателства да е противопоставила намерение за своене на останалите съсобственици на този имот, според настоящия състав постановеното от въззивния съд решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване както в частта, с която предявеният от О. И. Б. иск е уважен за ¼ ид.част от имота, така и в частта, с която искът е отхвърлен за ¾ ид.част по поставения от касатора А. Б. И. въпрос длъжен ли е съдът да посочи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка – фактът, че О. Н. държи ключовете от две от обособените в таванския етаж стаи не е взет предвид от въззивния съд при извършването на преценка налице ли е противопоставяне на намерение за своене. Останалите въпроси, които поставя касатора А. Б. И. са относими към преценката на вида и характера на извършените от неговия праводател О. Н. действия по упражняване на фактическа власт върху процесния имот и по тях настоящият състав ще се произнесе при разглеждането на жалбата по същество. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по останалите въпроси, поставени от касатора О. И. Б., доколкото, така както са поставени, те не могат да се приемат за обуславящи крайния изход на правния спор. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение