Определение № 1872 от 16.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 115/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Б. Т., представлявана от назначения от съда особен представител адв.С. Г., срещу решение №375/16.07.2024 г. по гр.д.№571/24 г. на Благоевградски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение №82/13.02.24г. по гр.д.№2220/22 г. на Районен съд Благоевград, в частта, с която е признато за установено, че в полза на „Банка ДСК“ АД съществуват следните парични вземания срещу касаторката, произтичащи от Договор за банков кредит от 26.03.2018г., за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№1216/22 г. на БлРС: 18 406,55 лв. главница и 3842,67 лв. договорна лихва за периода 26.05.19 г. - 22.05.22 г., както и в частта, с която касаторката е осъдена да заплати сумата 497,69 лв. разноски за заповедното производство. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност, поради допуснати нарушения на процесуалните правила, материална незаконосъобразност и необоснованост. Твърди се,че съдът неправилно е приел,че предявените от банката искове са основателни. Поддържа се,че предсрочната изискуемост на кредита не е била надлежно обявена на кредитополучателката, съгласно предвиденото в общите условия на банката, и поради това не са били налице основания за издаване на заповед за изпълнение, а претенциите по чл.422 ал.1 ГПК се явяват преждевременно 1 предявени; че не може да се приеме,че изискуемостта е обявена с подаването на исковата молба; че в съдържанието на самото уведомление за предсрочна изискуемост не се сочи размера на задълженията. По тези съображения се прави искане за отмяна на решението на БлОС и отхвърляне на предявените срещу М. Т. искове. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката счита,че при постановяването на решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /решенията по гр.д.№5796/14г. на ІV г.о. на ВКС и по т.д.№2602/14г. на ІІ т.о. на ВКС и определение по т.д.№2609/15г. на І т.о. на ВКС/ по въпросите: 1.При посочен адрес за кореспонденция следва ли отправянето от страна на кредитор изявление за предсрочна изискуемост да бъде и до този адрес или следва да е до постоянния такъв на длъжника? и 2.При позоваване на обявена предсрочната изискуемост чрез връчване на длъжника на препис от исковата молба по чл.422 ал.1 ГПК следва ли съдът да разгледа установителен иск или следва да разгледа осъдителен такъв /предявен при условията на евентуалност/? Наред с това касаторката счита,че разрешаването на така поставените въпроси от касационната инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с оглед наличието на противоречива практика на съдилищата /основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК/. В депозиран в законоустановения срок писмен отговор ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“АД е оспорил наличието на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Претендира направените за производството разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, въззивният съд, намирайки за безспорни 2 обстоятелствата по сключването на договора за кредит между страните и съдържанието му, е намерил /противно на приетото от първата инстанция/, че обявяването на вземанията по кредита за предсрочно изискуеми не е достигнало до длъжницата преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като не й е връчено на адреса, който е посочила в договора за кредит,а е била търсена на постоянния й адрес. Въпреки това е приел,че предсрочната изискуемост й е обявена с връчването на екземпляр от исковата молба, в приложение към която е и писменото уведомление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, при все че и в самата искова молба се съдържа такова изявление. Като се е позовал на установена практика на ВКС по чл.290 ГПК, съдът е посочил,че уговорките в договора, които определят основния му предмет, не са индивидуално уговорени, но същевременно не могат да бъдат преценени като неравноправни, тъй като ясно и разбираемо установяват обхвата на поетите задължения. Тъй като липсват доказателства за погасяването на главницата по договора, съдът е приел,че сумата по нея е дължима. Намерил е,че уговорката за промяна на договорната лихва е нищожна, поради което е приложим първоначално уговорения лихвен процент, по който същата е изчислена и установена с решението на първата инстанция. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. 3 Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Нито един от формулираните в изложението на касаторката въпроси, не осъществява общото изискване за допускане на контрол по същество на обжалваното въззивно решение по чл.280 ал.1 ГПК. Първият от тях не е свързан с извод на въззивния съд за настъпила преди подаването на исковата молба предсрочна изискуемост на задълженията, а и е принципно неотносим, доколкото съставът е възприел поддържаната от касаторката теза,че уведомлението изобщо не й е връчено на който и да било известен неин адрес преди подаването на исковата молба, а,че предсрочната изискуемост е настъпила с връчването на самата искова молба и приложенията към нея. Вторият от въпросите /въпреки непрецизната му формулировка/ се свежда до това дали при наличие на позоваване на обявена с исковата молба предсрочна изискуемост съдът е следвало да отхвърли главния установителен и да разгледа и евентуалния осъдителен иск, вместо да уважи първия при твърдените и установени обстоятелства за обявена с исковата молба предсрочна изискуемост. Така поставен, въпросът е по правилността на обжалвания съдебен акт и поради това не обосновава общото основание за достъп. Липсата на поставен правен въпрос, кореспондиращ с изводите на въззивната инстанция, които са обусловили и крайния резултат по спора, е достатъчно основание за отказ касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество, без да се извършва преценка за наличието на допълнителните предпоставки за достъп, в сочените от касаторката хипотези на чл.280 ал.1 т.т.1 и 3 ГПК. 4 Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба се дължат направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение, предвид осъществената пред касационната инстанция процесуална защита на банката от юрисконсулт. Въззивният съд е определил възнаграждение за особения представител, подал касационната жалба от името на касаторката, адв. Г. в размер на 2000 лв. С молба банката е възразила срещу така определения размер с доводи за прекомерност, което възражение въззивният съд не е уважил и я е задължил повторно да го внесе по сметката на ВКС. С изпълнението на това задължение банката е поискала от ВКС да преразгледа така определения размер на възнаграждение, като го намали. Настоящият състав на ВКС намира, че молбата на ответника по касационната жалба е основателна. При обжалваем пред касационната инстанция материален интерес от 22 747 лв. така определеното възнаграждение възлиза на 9% от него. Срещу това възнаграждение е извършено единствено процесуално действие по подаване на касационна жалба с изложение към нея, която е разгледана в закрито заседание, като с настоящото определение производството приключва, без да достигне втората си фаза. Поради това възнаграждението за адвоката-особен представител следва да бъде намалено до 800 лв., като в останалата му част до 2000 лв. внесеният депозит подлежи на връщане на „Банка ДСК“АД. Касаторката следва да бъде осъдена да заплати на банката сумата 800 лв., както и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд