Определение № 4968 от 31.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1610/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото – Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, комисията), подадена чрез процесуалния й пълномощник гл. инспектор М. Г. срещу решение № 218/23.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 303/2024 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 26009/28.03.2024 г. по гр. дело № 364/2020 г. на Силистренския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от комисията-жалбоподател срещу П. Г. В. и Р. В. В., иск за отнемане в полза на държавата – от двамата ответници В., на следното (подробно описано) имущество: 1/2 идеална част от недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. С., а именно – урегулиран поземлен имот (УПИ) ... в кв. ..., ведно с построените в него жилищна сграда, селскостопанска постройка и навес, и поземлен имот с идентификатор № ...., ведно с построената в него сграда с идентификатор № .....; два леки автомобила – „....“ с peг. [рег.номер на МПС] и „Б. ....“ с peг. [рег.номер на МПС]; сумата 29 500 лв., представляваща пазарната стойност към датата на отчуждаване на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], а именно – поземлен имот с идентификатор № ....., ведно с построената в него еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № ......; сумата 2 000 лв., представляваща пазарната стойност към датата на отчуждаване на лек автомобил „Б. ....“ с peг. [рег.номер на МПС]; сумата 1 050 лв., представляваща непреобразувани вноски по разплащателна сметка в лева в „Банка Д.“ ЕАД, прехвърлена от „Е.“ АД, с титуляр ответницата В.; сумата 8 000 лв., представляваща вноски от трети лица по същата разплащателна сметка; сумата 4 300 лв., представляваща пазарната стойност към датата на отчуждаване на лек автомобил „форд транзит“ с peг. [рег.номер на МПС]; както и за отнемане от ответника П. В. на сумата 5 000 лв., представляваща възстановена парична гаранция от СНС по разплащателна сметка в лева в „Ц.“ АД, с титуляр същия ответник; в тежест на комисията-касатор са възложени държавните такси и разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Насрещната страна – ответниците П. и Р. В. не са подали отговори на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на комисията-касатор, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) допустимо ли е отъждествяването на придобитото и налично в края на периода имущество с понятието „значително несъответствие“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ; и 2) следва ли в случаите на установено налично имущество в края на проверявания период под 150 000 лв. да се изследват доходите, приходите или източниците на финансиране, както и обичайните и извънредни разходи, за да се определи нетният доход и установи наличието на „значително несъответствие“, за да се направи обосновано предположение, че имуществото е незаконно придобито и да са налице изискуемите от специалния закон предпоставки за гражданска конфискация. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В тази връзка поддържа, че съдебната практика на ВКС по втория въпрос била неправилна, тъй като била мотивирана от неправилно възприемане на разрешенията, дадени с тълкувателно решение (ТР) № 4/2021 от 18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС, както и че противоречала на целите на закона, поради което според касатора следвало да бъде променена. В изложението се сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В тази връзка касаторът по същество поддържа съображенията си по двата правни въпроса и касационните си оплаквания по чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК за нарушение на материалния закон, като се позовава и на определение № 50228/08.06.2023 г. по гр. д. № 3094/2022 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и определение № 4810/24.10.2024 г. по гр. д. № 704/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. За да отхвърли предявения по делото иск, въззивният съд се е позовал на т. 1 от ТР № 4/2021 от 18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която, не представляват „имущество“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗПКОНПИ и не участват при определяне размера на несъответствието, съобразно нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ, получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период. Въз основа приетото по делото заключение на съдебно-икономическата експертиза (СИЕ), апелативният съд е приел за установено, че общият размер на имуществото на ответниците за проверявания период възлиза на 46 441 лв., в която сума са включени закупените недвижими имоти на обща стойност 18 731 лв. и придобитите моторни превозни средства (МПС) на обща стойност 27 710 лв. Съдът е изтъкнал, че в TP № 4/2021 от 18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че стойността на т. нар. „значително несъответствие“ е специално законово понятие, означаващо превишаване с най-малко 150 000 лв. стойността на имуществото над общата стойност на нетния доход за проверявания период, от което следва, че когато стойността на самото имущество по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗОНПИ не надвишава 150 000 лв., както е в случая, не би могло да се формира значително несъответствие по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, независимо от размера на нетните доходи по смисъла на § 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ – в тази връзка съдът се е позовал и на решение № 50130/03.01.2024 г. по гр. д. № 5134/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Възприемайки тази практика на ВКС, въззивният съд е приел, че при установен общ размер на придобитото от ответниците имущество за проверявания период от 46 441 лв., не е налице значително несъответствие между него и нетния им доход, поради което е намерил предявеният иск за неоснователен. При така приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, по наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Трайно установената практика практика на ВКС приема, че в случаите, когато стойността на наличното имущество по § 1, т. 4 от ДР на ЗОНПИ, респективно и увеличението на имуществото в края на проверявания период спрямо неговото начало не надвишава 150 000 лв., то няма как да се формира значително несъответствие по смисъла § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ – независимо от размера на нетните доходи по смисъла на § 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ. В тази връзка е разяснено, че съгласно легалната дефиниция, установена с § 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ, „нетни доходи“ са доходи, приходи или източници на финансиране, намалени с размера на извършените обичайни и извънредни разходи от проверяваното лице и членовете на семейството му. Следователно, нетният доход, по смисъла на тази разпоредба, е превишението на общия размер на приходите (т. нар. „брутен доход“) над общия размер на разходите през проверявания период, т.е. – оставащите свободни, разполагаеми средства, които могат да са нулева, но не и отрицателна величина. Разяснено е също, че такава евентуална разлика с отрицателен знак, получена при изваждането на размера на извършените обичайни и извънредни разходи, от установените доходи, приходи или източници на финансиране, ще е доказателство за неизяснен източник на средства за съществуването на проверяваното лице и семейството му, но не представлява обогатяване, което да е налично, респ. да е „имущество“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗОНПИ. С оглед това е прието и че когато общият размер на разходите надвишава общия (брутния) размер на приходите през проверявания период, тази отрицателна величина няма как да се добави към стойността на наличното имущество, за да бъде определен размер на несъответствието, тъй като това би означавало добавяне на разходи към имуществото и би било в нарушение и на трите дефинитивни норми на § 1, т.т. 3, 4 и 8 от ДР на ЗОНПИ, както и в противоречие с приетото в мотивите към ТР № 4/2021 от 18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС, че стойността на т. нар. „значително несъответствие“ е специално законово понятие, означаващо превишаване c най-малко 150 000 лв. стойността на имуществото (не и на сбора на разходите) над общата стойност на нетния доход за проверявания период. В този смисъл са решение № 50130/03.01.2024 г. по гр. д. № 5134/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 50007/02.12.2024 г. по гр. д. № 4429/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 546/02.10.2025 г. по гр. д. № 3604/2024 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 732/12.12.2024 г. по гр. д. № 2652/2023 г. на III-то гр. отд. на ВКС, като в последното горните изводи са основани и на разясненията в мотивите към ТР № 4/2021 от 18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС, че имуществото, което подлежи на отнемане, и значителното несъответствие между притежаваните активи и придобитото от законен източник, са неразривно свързани и не могат да бъдат разделяни с цел да се достигне до предвидената в закона разлика, обосноваваща отнемането. В решение № 50116/03.04.2024 г. по гр. д. № 3698/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 147/16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 191/15.02.2021 г. по гр. д. № 4768/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 263/18.12.2020 г. по гр. д. № 1293/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС също е прието, че след като стойността на наличното имущество в края на проверявания период е под 150 000 лв., то това е достатъчно за извода, че не е налице значително несъответствие, поради което не са налице предвидените в закона предпоставки за отнемане на имуществото. Видно от горното, по втория поставен от касатора правен въпрос е налице трайно установена и непротиворечива практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, като актуалната такава (решение № 50130/03.01.2024 г. по гр. д. № 5134/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 546/02.10.2025 г. по гр. д. № 3604/2024 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 732/12.12.2024 г. по гр. д. № 2652/2023 г. на III-то гр. отд. на ВКС) изрично основава възприетото в нея разрешение на въпроса на част от разясненията, дадени в мотивите към ТР № 4/2021 от 18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС. Този отговор на въпроса ясно и еднозначно следва и от цялостната логика на мотивите към тълкувателния акт, които са със задължителен характер. Следователно, съображенията на комисията-жалбоподател, че тази практика на ВКС била неправилна и следвало да бъде променена поради неправилно възприемане на разрешенията, дадени с ТР № 4/2021 от 18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС, са напълно несъстоятелни, респ. – не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е възприел същото разрешение на втория правен въпрос, като и изрично се е позовал на част от посочената по-горе практика на ВКС, поради което не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос – т. 2 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка следва да се отбележи и че сочените в касационната жалба и изложението към нея определение № 50228/08.06.2023 г. по гр. д. № 3094/2022 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и определение № 4810/24.10.2024 г. по гр. д. № 704/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, като постановени по реда на чл. 288 от ГПК, не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 2/2010 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС. Нито в мотивите към обжалваното въззивно решение, нито в цитираната по-горе практика на ВКС се съдържа извод за „отъждествяване“ (тъждество) на понятието „имущество“ по § 1, т. 4 от ДР на ЗОНПИ с понятието „значително несъответствие“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, каквато е постановката на първия правен въпрос, формулиран от касатора. Решаващото съображение на въззивния съд, възприето като разрешение и в практиката на ВКС, – че в случаите, когато стойността на самото имущество по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗОНПИ не надвишава 150 000 лв., не би могло да се формира значително несъответствие по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, независимо от размера на нетните доходи по смисъла на § 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ, не означава тъждество („отъждествяване“) на първите две понятия („имущество“ и „значително несъответствие“), а е логически извод от систематичното тълкуване на трите посочени дефинитивни разпоредби от закона, в духа на задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 4/2021 от 18.05.2023 г. на ОСГК. Следователно първият правен въпрос, поставен от жалбоподателя, не осъществява както общата, така и особената предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и сочената от страна на жалбоподателя очевидна неправилност на въззивното решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта – без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Такъв особено тежък и очевиден порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явно грубо несъответствие с логическите правила и закономерности. В случая обжалваното въззивно решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок, а напротив – както стана ясно, същото е постановено в пълно съответствие с константната и задължителната практика на ВКС, цитирана по-горе. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице основание и по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ, касаторът-ищец КОНПИ дължи и следва да бъде осъдена да заплати в полза на съдебната власт – по сметката на ВКС, дължимата държавна такса за касационното производство, в размер 30 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение