Определение № 50374 от 27.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2548/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. Г. Г., представляван от адв. Д. Н. и адв. С. П., срещу разпореждане № 343/27.04.2022 г. по в. гр. д. № 8/2022 г. на Варненски апелативен съд, I състав. Частната жалба е редовна и процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения: С обжалвания съдебен акт Варненският апелативен съд е върнал на основание чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК подадената от Г. касационна жалба против решение № 38/15.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 8/2022 г., в частите му, с които са отхвърлени предявените от касатора против Д. А. Д. искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 1250 лв. (частичен иск от цялостната претенция за 18 600 лв.) и с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1250 лв. (частичен иск от цялостната претенция за 69 000 лв.), поради процесуална недопустимост на жалбата в посочените части на основание чл. 280, ал. 3, ал. 1 ГПК. Обстоятелството, че тези искове за предявени като частични е прието за ирелевантно при преценката за достъп до касация с оглед на цената на иска. С цитираното решение 38/15.03.2022 г. е отменено първоинстанционното решение № 1542/15.10.2021 г. по гр. д. № 827/2021 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, в частите му, с които Д. А. Д. е осъден да заплати на ищеца сумата от 13 400 лв., представляваща остатък от дължима главница по договор за заем от 14.12.2016 г., с падеж 01.03.2017 г., целият на стойност 58 000 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 30.03.2021 г., до окончателното ѝ изплащане на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД; сумата от 1250 лв. - частичен иск от 18 600 лв., която ищецът е предоставил на ответника без правно основание и представляваща разликата над договорената като заем от 21.12.2016 г. сума от 16 100 лв. и предоставените 34 700 лв. с банкови преводи от 28.12.2016 г., 06.01.2017 г., 10.01.2017 г. и 18.05.2017 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 30.03.2021 г., до окончателното ѝ изплащане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД; сумата от 1250 лв. - частичен иск от 69 000 лв., представляваща главница по договор за заем от 21.12.2016 г. с падеж 15.03.2017 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 30.03.2021 г., до окончателното ѝ изплащане, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, като вместо това тези искове са отьвърлени. Разпореждането на апелативния съд е законосъобразно. Цената на всеки от предявените частични искове в размер на 1250 лв. съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, тоест е под 5000 лв., поради което на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, касационната жалба срещу въззивното решение в частта по тези искове е недопустима, както правилно е приел въззивният съд при администрирането на касационната жалба. Обстоятелството, че спорните вземания са част от по-големи цялостни претенции, надвишаващи 5 000 лв., няма отношение към преценката на допустимостта на касационното обжалване към момента на подаване на касационната жалба, тъй като при частичния иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното право и по този предмет се формира сила на пресъдено нещо. В този смисъл – т. 3 от ТР № 3/2016 по т. д. № 3/2016 на ОСГТК на ВКС, определение № 14/13.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4651/2019 г. на ВКС, III г. о.; определение № 419/27.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2075/2020 г. на ВКС, III г. о.; определение № 16/15.01.2014 г. по ч. гр. д. № 7462/2013 г. на ВКС, II г. о. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,