Определение № 2705 от 01.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1559/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК. Р. Н. Р. обжалва Определение № 997/25.03.2026 г. по в.ч.гр.д. № 726/2026 г. на АС-София за потвърждаване на Определение № 1547/14.04.2025 г. на СГС, с което сезираният съд е приел, че е международно компетентен да разгледа парични искове за вземания от неоснователно обогатяване, предявени от дружество, регистрирано в държава извън Европейския съюз (ЕС). Частният касатор поддържа, че при обосноваване на българската компетентност въззивният съд погрешно се е позовал на КМЧП, вместо да приложи чл. 7, пар. 2 или чл. 25, пар. 1 от Регламент № 1215/2012 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (Регламента). Според касатора неприлагането на относими към спора императивни норми е довело до очевидна неправилност на обжалвания акт като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът – чуждестранно дружество „ЮНИВЪРСЪЛ ТУРС КОРПОРЕЙШЪН“ ЕООД, намира, че обжалваното определение е правилно и че не следва да се допуска касационно обжалване. Излага съображения по същество. Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК вр. чл. 28, ал. 3 КМЧП съдебен акт. Следователно е допустима. Учреденото в Съединените американски щати (САЩ) търговско дружество с фирма „ЮНИВЪРСЪЛ ТУРС КОРПОРЕЙШЪН“ е предявило срещу Н. Р., действащ като едноличен търговец, парични осъдителни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1, евентуално – чл. 59 ЗЗД, и чл. 86 ЗЗД за връщане на получена без основание сума, евентуално – на сумата, с която ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, ведно с обезщетение за забава. Частният касатор е универсален правоприемник на починалия в хода на процеса Р.. Ответникът е заявил възражение за липса на международна компетентност на сезирания български съд, позовавайки се на уговорена подсъдност на спора пред съд в САЩ съгласно сключен между страните договор за заем, съставляващ и основание за получаване на процесната сума. Първоинстанционният съд е отхвърлил отвода за некомпетентност. Приел е, че исковете се основават на извъндоговорен източник и че доколкото ищецът е регистриран извън територията на ЕС, компетентността за разглеждането им се определя от общото правило на чл. 4, ал. 1, т. 1 КМЧП. Отрекъл е релевантността на уговорката за съд, съдържаща се в договора за заем, тъй като последният не е източник на процесните вземания. Въззивният съд е достигнал до идентичен извод, отчитайки международния елемент в отношенията (ищецът и ответникът имат регистрация и седалище в различни държави), липсата на приложим международен договор акт или двустранен договор между САЩ и Република България, който да изключва приложението на общите правила на КМЧП съгласно чл. 3 от Кодекса, и основанието на исковете, заявено от ищеца – неоснователно обогатяване. Така е приел, че компетентен да разгледа спора, вкл. по обуславящия въпрос относно валидността на заема, е съдът по адреса на ответника съгласно чл. 4, ал. 1, т. 1 и чл. 38 КМЧП. При изложените факти не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако актът е неправилен в резултат от нарушение на императивна разпоредба или на логиката, установимо без анализ на данните и доказателствата. В случая частният касатор навежда оплакване, че съдът е изградил извода си на неприложим към спора закон (КМЧП) вместо на приложимия нормативен акт – Регламент № 1215/2012. Това нарушение действително е видимо от мотивите на обжалваното определение: съгласно чл. 3, ал. 1 КМЧП приложението на Кодекса е субсидиарно и се изключва, когато уредбата на отношенията с международен елемент е предмет на друг закон, а такъв (в смисъл на нормативен акт, част от вътрешното право на страната) е Регламент № 1215/2012; по общото правило на чл. 4 Регламентът е приложим при определяне на международната компетентност, когато ответникът е с местоживеене в държава-членка, независимо от местоживеенето (седалището, адреса или основното място на стопанска дейност) на ищеца – в друга държава-членка или в държава извън ЕС; съгласно чл. 6 от Регламента националното международно частно право на съответната държава членка се прилага (извън изключенията в посочената разпоредба), когато ответникът, а не ищецът, няма местоживеене в държава-членка; местоживеенето на ищеца е релевантно само в изрично уредените хипотези (напр. чл. 18, пар. 1 от Регламента). Неприлагането на Регламента обаче не е довело до неправилност на акта (втори елемент от основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК), тъй като спорът не попада в изключение от неговото общо правило (чл. 4), според което компетентен в случая е българският съд. Сочените от касатора разпоредби на чл. 7 и чл. 25 от Регламента не могат да привържат международното отношение с правораздавателен орган в САЩ, защото според буквалния им текст те определят за компетентен съд отново в държава-членка. Но същите биха били и предметно неприложими – процесното вземане произтича от неоснователно обогатяване, а не от деликт по смисъла на чл. 7, пар. 2, а договорно учредената компетентност касае единствено разглеждането на спорове за вземания, произтичащи пряко от договора за заем, каквито не са процесните. По тези аргументи не следва да се допуска касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,