Определение № 60339 от 07.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1994/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. Г. срещу решение №1090/02.06.2020г. по гр.д.№1610/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, първи състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 06.02.2017г. по гр.д.№9585/2015г. на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, 9 състав, предявеният от А. Д. Г. срещу ЗД „Бул Инс” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 22.04.2015г., е отхвърлен за разликата над сумата 24 000 лв. до пълния предявен размер от 40 000 лева. В касационната жалба се сочи, че решението на САС в обжалваната му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и поради необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд не е оценил в достатъчна степен всички обстоятелства, обуславящи вредите – обема, характера и тежестта на претърпените от касатора телесни увреждания, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, физическите и психическите последици за него, обществено – икономическата обстановка в страната към момента на увреждането. Твърди, че е претърпял изключително тежка черепно – мозъчна и гръбначна травма, като фрактурите на шийните му прешлени не са отшумели и затрудняват движението на врата. Счита за неправилен и извода на съда за наличие на съпричиняване, като поддържа, че не е доказано по категоричен начин, че той не е използвал предпазен колан. Моли да се отмени обжалвания акт и ответникът да бъде осъден да заплати пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди. Претендира и присъждане на разноски. Ответникът ЗК „Бул Инс” АД и третото лице – помагач Л. С. Т. поддържат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, а също и че касационната жалба е неоснователна. Третото лице - помагач на страната на ответника Р. Г. Л. не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие процесното ПТП възлиза на 30 000 лв. Съобразил е вида на претърпените от него травми – мозъчно сътресение без пълна загуба на съзнание, навяхване на врата, контузия и подкожен хематом в лявата челно – теменна област на главата; фрактура на задната дъга на първи шиен прешлен и на зъбовидния израстък на втори шиен прешлен, фрактури без дислокация на дъгите на С5 и С6 вдясно; отчел е продължителния период на възстановяване от гръбначната травма – 18 - 24 месеца, като през 3-4 от тях болките са били интензивни, остатъчните умерени ограничения на движенията на врата, особено при странични завъртания, както и благоприятната прогноза за в бъдеще. Съобразил е също и обществено – икономическите условия в страната и съответните нива на застрахователно покритие към момента на настъпване на вредите. Отделно, решаващият състав е изложил съображения, че първоинстанционният съд не е следвало да отчита принос на пострадалия, изразяващ се в това, че е приел да пътува с водач, употребил алкохол, доколкото такова възражение не е въведено своевременно от ответника. Приел е за установено наличие на съпричиняване в размер на 20%, изразяващо се в пътуване без предпазен колан. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи като обуславящ материалноправния въпрос относно приложението на въведения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя. Обосновава допустимостта на касационното обжалване и с твърдението, че с атакуваното решение съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД. И по двата въпроса се позовава на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/23.12.1968г. и в решение №27/15.04.2015г. по т.д.№457/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Налице е позоваване и на чл.280, ал.1, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.226, ал.1 от КЗ (отм.), но не се доказва наличието на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, както и възрастта на пострадалия. В случая, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил вида и тежестта на претърпените от ищеца контузии, продължителността на периода на възстановяване, остатъчните ограничения в движенията на ищеца. Преценил е и обществено – икономическите условия в страната и съответните застрахователни лимити към датата на настъпване на произшествието, с което е съобразил постоянната практика на ВКС, по смисъла на която при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да отчита, наред с всички други обстоятелства, и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Не е налице основание за допускане на касационен контрол и във връзка с доводите на касатора относно неправилното намаляване на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди поради съпричиняване на вредоносния резултат. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В случая, в представеното от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, а е преповторил съображенията в касационната жалба във връзка с оплакванията за неправилно приложение на разпоредбата на чл.51 ал.2 от ЗЗД от въззивния съд. Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съставлява самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол на атакувания акт, без да се разглеждат сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Дори и да се приеме, с оглед цитираната в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК практика на ВКС, че касаторът поставя като обуславящ изхода на спора въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.52 ал.1 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, то не са налице сочените от него основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. По този въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора №27/15.04.2015г. по т.д.№457/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №169/02.10.2013г. по т.д. №1643/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №16/04.02.2014г. по т.д. №1858/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №92/24.07.2013г. по т.д. №540/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които се приема, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 от ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по – малък обем. Съгласно решение №97/06.07.2009г. по т.д. №745/2008г. на ВКС, II т.о., решение №33/04.04.2012г. по т.д. №172/2011г. на ВКС, II т.о., решение №96/15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, I т.о., решение №39/16.07.2010г. по т.д.№551/2009г. на ВКС, II т.о., решение №43/15.04.2009г. по т.д. №648/2008г. на ВКС, II т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. В случая, изводите на въззивния съд за съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия не са обусловени от предположения за действия, които евентуално са го поставили в риск. Решаващият съд, позовавайки се на приетите по делото заключения на автотехническата и съдебно – медицинската експертизи е приел, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпилото ПТП. Изложил е съображения, че не кредитира показанията на свидетелката А. А. за липса на предпазен колан на задната седалка на процесния автомобил, тъй като показанията й се опровергават от данните в автотехническата експертиза. Твърденията за необоснованост на изводите на въззивния съд за поведение на пострадалия, с което да е съпричинил увреждането, представляват оплаквания за неправилност на решението, които не могат да бъдат разглеждани в производството по чл.288 от ГПК. Предвид изложеното не е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, с оглед постановяването на въззивното решение в съответствие с постоянната практика на ВКС. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд