Определение № 60444 от 27.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1983/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Касационният жалбоподател Г. Г. С. чрез адв. Х. Р. К. обжалва решение № 136 от 09.07.2020 г. по в.т.д. 136/20 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен иска му срещу ЗД „Бул инс“ АД с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на неимуществени вреди, претърпени болки и страдания, настъпили в пътно-транспортно произшествие за разликата над 70 000 лв до 130 000 лв.

Излага съображения за нарушение на материалния закон, конкретно на нормата на чл. 52 от ЗЗД, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Счита, че не са оценени всички средни и леки телесни повреди, довели до силни и продължителни болки и страдания. Следвало да се направи преценка, съответно на нормата на чл. 52 от ЗЗД, като се приложат критериите за определяне на обезщетението по справедливост. Следвало да се оценят всички белези по глава, тяло, видими от разстояние, които влияели на начина, по който се възприема, както и начинът, по който обществото го възприема, което предвид младата му възраст водело до занижено самочувствие. Ищецът продължавал да посещава офталмолог, тъй като имал увреден зрителен нерв, като към настоящия момент зрението му било влошено. Виждал като през мрежа, което налагало носене на очила. Освен това имали психически преживявания, отразили се на неговото емоционално състояние. Нямал пълно възстановяване.

Твърди наличие на съществено процесуално нарушение, основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК – не били обсъдени всички доказателства по отделно и в тяхната съвкупност.

Решението било необосновано – основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. Не били съобразени данните по делото. Не били оценени всички травми.

Моли да се отмени решението за разликата над присъдения размер от 70 000 лв и вместо него да се присъди обезщетение в размер на 130 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите, които следва да се съобразят при определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни увреждания, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени в ППВС 4/68 г., следва ли съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка и значението на всяко едно от тях спрямо справедливото обезщетение, а не само да бъдат изброени уврежданията? Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в нарушение на ППВС 4/68 г., с което обосновава наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

2. Следва ли при определяне справедлив размер на обезщетението съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси в страната? Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимита без реално да се обсъди размера и значението му? Счита, че е налице допълнителното основание, предвидено в чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, като въззивният съд бил се произнесъл в противоречие с решение № 83 от 6.7.2009 г. по т.д. 795/08 г, 2 ТО, решение № 1 от 26.3.2012 г. по т.д. 299/11 г. 2 ТО, решение № 157/11 г., 1 ТО на ВКС.

3. Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетение в много по-нисък размер от определените такива за аналогични случаи при лимит многократно по-малък от процесния? Счита, че е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по посочения въпрос, въззивният съд бил се произнесъл в противоречие с решение № 94 от 23.10.2019 г. по т.д. 2711/2018 г., 1 ТО, решение № 93 от 29.6.2017 г. по гр.д. 60 355/16 г. 1 ГО, решение № 298 от 19.12.2018 г. по т.д. 2732/17 г. 2 ТО на ВКС, в които за аналогични случаи и при много по-ниски нива на застрахователните лимити съдилищата били определяли по-висок размер на обезщетение.

Обосновава наличие и на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Счита, че постановяване на решение по посочените въпроси, щяло да изясни нормата на чл. 52 от ЗЗД и по-конкретно критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение.

Ответникът ЗД „Бул инс“ АД не е подал отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Съобщение с препис от решението е връчен на касационния жалбоподател на 14.07.2020 г. Касационната жалба е подадена на 14.08.2020 г. по пощата. Следователно е спазен срокът, предвиден в чл. 283 от ГПК.

Въззивният съд е приел, че ЗД „Бул инс“ АД, е легитимиран да отговаря по предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, на основание сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на водача на лекия автомобил, при управлението на който, е извършил противоправно деяние, причинило пътно-транспортно произшестиве, с което на Г. С. са причинени имуществени и неимуществени вреди. Произшествието се е състояло на 04.07.2018 г. в [населено място], обл. Разград. Въззивният съд е приел, че пострадалият ищец към момента на произшествието е бил на 20 години, като е претърпял тежка комплексна травма, свързана с продължителни и силни болки и страдания. Въззивният съд от представените писмени документи и заключение на вещо лице е установил, че след катастрофата пострадалият е бил в тежко състояние, приет в Отделение по анестезиология и интензивно лечение с множество увреждания, травматичен шок, съчетана травма на глава, гърди, корем, крайници, фрактура на черепа/фронтално, фрактура на фронтален синус в ляво, фрактура на лъчева кост на ръката дясно, малък фронтален епидурален хематом, ляво, мозъчно сътресение, разкъсно-контузна рана на лицето. Поставена му била гипсова лонгета и при изписването е отчетен персистиращ периорбитален оток и хематом на лявото око. Имал е закрито счупване на свода на черепа, лекувано медикаментозно. При изписването му от болница след периода 06-19.7.2018 г., е посочено задоволително общо състояние. Оздравителният период е бил от 6 месеца до 1 година. Останали са според вещото лице затруднения в концентрацията, проблеми със съня, периодично главоболие, особено при умствено и физическо натоварване. Освен това е прието, че има белег върху челната половина и други белези – пигментирани и депигментирани, които са резултат от дълбоки охлузвания и разкъсно-контузни рани. Установено е посттравматично стресово разстройство – диагноза, установена от психиатър. Оздравителният процес продължавал и не можело да се определи дали ще има пълно възстановяване. По отношение на засягане на окото е прието, че има засягане, има поставена диагноза суспектна глаукома, която не е окончателна. Оптичната корекция не била довела до подобряване, а пострадалият виждал петна. Няма заключение на вещо лице, но е възприето становището, изразено в открито съдебно заседание, че е налице неблагоприятна прогноза. Поради това е прието, че към момента на установяване на вредите, настъпили са само тези, свързани с трайни оплаквания на зрението. Така съобразявайки всички тези обстоятелства въззивният съд е приел, че 70 000 лв е обезщетение, което се следва за репариране на причинените неимуществени вреди в случая. Отречено е наличието на съпричиняване. Преценено е, че с оглед настъпилото събитие, начина на настъпване, раните, преживените болки и страдания, стойността на обезщетението, способно да обезщети вредите съгласно справедливостта е в размер на 70 000 лв. Въззивният съд е посочил, че размерът от 70 000 лв на обезщетението, което е справедливо да получи пострадалият, е в съотвтествие с действащите към момента на увреждането нива на застрахователно покритие съобразно чл. 492, т. 1 от КЗ.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение се извършва служебно само на основанията, посочени в чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 от ГПК. Когато е налице вероятност съдебното решение да е нищожно или недопустимо. В настоящия случай, не се установява наличието на посочените основания. Налице са били всички предпоставки за произнасяне на въззивния съд по съществото на спора.

Допускането на касационно обжалване се извършва само когато касаторът е обосновал основание за допускане касационно обжалване, съгласно предвиденото в чл. 280, ал. 1 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

В настоящия случай по първия и третия правни въпроси, поставени въпроси от касатора, е налице обосноваване на общо основание за допускане касационно обжалване. Въпросът за определяне на обезщетение, на основание чл. 52 от ЗЗД, е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обосновал изхода на спора. Но в даденото от въззивния съд разрешение няма противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, както и трайната практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД. В настоящия случай, въззивният съд е отчел всички критерии, които обективно представляват основание за формиране паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди. Поради това не е налице допълнително соченото основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че отговорността на застрахователя е функционална на отговорността на деликвента, чиято отговорност е застрахована, както и че са установени всички елементи от фактическия състав, предвидени в нормата на чл. 432, ал. 1 от КЗ. За да определи конкретния размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид начина, по който е настъпило произшествието, конкретните увреждания, наличието на съчетана травма, с травматичен шок, както и всички конкретни увреждания, установени от представените медицински епикризи, заключения, становището на вещото лице и свидетелските показания. С оглед заключението на вещото лице и установените чрез свидетелски показания факти, е установено увреждане на очния нерв, като е прието, че не е напълно възстановено състоянието на пострадалия и продължава да има оплаквания. Оценена е негативната психологическа промяна от преживените увреждания и продължаващите последици от уврежданията. Промяната в социалното поведение и характера на увредения. Преценен е срокът на интензивно лечение, оздравителния период, както и неотшумелите затруднения и здравословни оплаквания, продължаващото стресово разстройство и ненастъпилото пълно възстановяване. Преценено е наличието на останали белези и петна по лицето, които влияят негативно на самочувствие на пострадалия. Акцентирано е и на продължаващите и неотшумели проблеми със зрението. Преценено с оглед експертизата и свидетелските показания, че има персистиращи, трайни оплаквания в зрението. Определянето на обезщетение, на основание чл. 52 от ЗЗД и при наличието на отговорност на застрахователя, е в съответствие с тълкуването на нормата в ППВС 4/68 г. Изцяло е съобразена задължителната практика на ВКС, съгласно която определянето на обезщетението по справедливост се извършва при преценка на обективно съществуващите обстоятелства, които са обсъдени от въззивния съд в конкретиня случай. Посочените от касатора решения, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, доколкото са постановени по казуси, относно обезщетение за неимуществени вреди от увреждания, които не са сходни с разгледаните от въззивния съд в настоящия случай обстоятелства, както относно настъпване на произшествието, така и относно претърпените болки и страдания от причинените увреждания.

По отношение на втория въпрос, настоящият съдебен състав намира, че отново макар и касаторът да е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване, то не е налице допълнително соченото основание, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Както в цитираните от касатора решения на ВКС, така и в служебно известната практика на ВКС, може да се направи извод, че съдът не следва формално да е приложил критериите на чл. 52 от ЗЗД, включително критерия за определяне на справедливия размер на обезщетенията, съобразно икономическата обстановка в страната, израз, на която са и нивата на застрахователни лимити. В конкретния случай липсва нарушение на правилото, разяснено в трайната практика. Въззивният съд е съобразил датата на настъпване на увреждането, както и степента на икономическо развитие, за да определи точния паричен еквивалент на обезщетението, способстващо да репарира вредите на пострадалия. По отношение на поставения въпрос за определяне паричния еквивалент на следващото се обезщетение, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е съобразил икономическото състояние в страната, израз, на което са нивата на застрахователно покритие. Определянето на паричния еквивалент, е достатъчно ясен израз на неформалния подход на въззивния съд. Разрешението, дадено от въззивния съд съответства на трайната практика на ВКС, изразена в решение по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г., 2 ТО на ВКС, решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на 2 ТО на ВКС, съгласно която и при преценка обезщетението за неимуществени вреди от претърпените болки и страдания от телесни увреждания, лимитите на застрахователно покритие, следва да се съобразят, за да се определи паричният еквивалент на следващото се обезщетение. В случая въззивният съд не се е отклонил от разрешението в трайната практика на ВКС.

Така посоченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на трите формулирани правни въпроса, настоящият съдебен състав намира, че не е налице. Наличието на задължителна практика на ВС и на ВКС, изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В случая правният въпрос, разрешен в обжалваното въззивно решение ще е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, и за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика, по точното прилагане на закона или да бъде осъвременена неправилно създадена практика. Но в случая, такава обосновка не е налице. С оглед наличието на задължителна и трайна практика на ВС и ВКС, не може да се приложи соченото касатора допълнително основание.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение