Определение № 226 от 23.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1129/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „И.-2020“ ЕООД, [населено място] против решение № 47 от 19.02.2024 г. по в. т. д. № 540/2022 г. на Варненски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 242 от 20.06.2022 г. по т. д. № 1110/2020 г. на Варненски окръжен съд в обжалваната негова част, е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу „Хотелско мениджърска компания“ ЕООД, [населено място] иск с правно основание чл. 266, ал. 1, вр. чл. 99 ЗЗД за заплащане на сумата 230 619.79 лв., представляваща прехвърлено с договор за цесия от 01.06.2020 г. от „Аква Терм“ ООД в полза на „И.-2020“ ЕООД негово вземане от „Хотелско мениджърска компания“ ЕООД за неплатено възнаграждение за СМР по договор от 02.01.2019г. (2018 г.). Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и явно немотивирано. Изразява несъгласие с извода, че не е титуляр на процесното вземане за възнаграждение за изпълнени от праводателя му „Аква Терм“ ЕООД строително-монтажни работи по договор от 2019 г. с „Хотелско мениджърска компания“ ЕООД, предвид сключеното между страните по този договор споразумение от 01.06.2020 г., с което отношенията между тях са уредени окончателно и същите нямат задължения помежду си. Според него, съдът неоснователно е приел, че споразумението има достоверна дата, без да придаде необходимото значение на редица осъществили се конкретно посочени факти, взети в тяхната съвкупност. В касационната жалба са развити подробни съображения и срещу второто самостоятелно основание за отхвърляне на претенцията – поради разваляне на договора за цесия от страна на цедента „Аква Терм“ ЕООД, извършено в хода на процеса. Касаторът счита, че решаващият състав не е съобразил, че същият е неизправна страна по договора за цесия и не е приложил правилото на чл. 96, ал. 1 ЗЗД, според което, ако кредиторът изпадне в забава, длъжникът се освобождава занапред от последиците на своята забава. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, мотивирана с твърдението, че въззивното решение е явно необосновано, тъй като в частта му, касаеща споразумението от 01.06.2020 г., то е постановено при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, а в частта му за разваляне на договора за цесия – при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл. Във връзка с така заявеното основание касаторът поставя и конкретни въпроси: „ 1. Може ли да се приеме, че частен свидетелстващ документ е съставен на датата, на която е заверен препис, когато редица други обстоятелства, намиращи се в кумулативна наличност, сочат, че документът е антидатиран; Може ли да се приеме, че антидатираната заверка на подписа, която не удостоверява достоверността на датата, съставлява „друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото съставяне на документа“, когато има струпване на факти и обстоятелства, всяко от които само по себе си може да бъде пренебрегнато, но като налични в кумулативна даденост сочат към замяна на регистровия номер и датата с друг заверен за вярност документ; 2. При условие на кредиторова забава, която освобождава длъжника от изпълнение съгласно чл. 96, ал. 1 ЗЗД занапред за срока на забавата, има ли право кредиторът да кани длъжника да изпълни и да развали договора вследствие на неизпълнение; Настъпило ли е разваляне на договора след поканата от страна на неизправния кредитор“. Ответникът по касация – „Хотелско мениджърска компания“ ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна по съображения в депозирания писмен отговор от 21.05.2024 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че: Между „Аква терм“ ЕООД (праводател на ищеца „И.-2020“ ЕООД) и ответника „Хотелско мениджърска компания“ ЕООД е сключен договор, съдържащ съществените елементи на договор за изработка по смисъла на чл. 258 и сл. ЗЗД, по силата на който последният е възложил изпълнението на СМР за обект - хотел „Вистамар“, к. к. „Златни пясъци“; Дължимата престация от изпълнителя „Аква терм“ ЕООД е осъществена през 2019 г.; На 01.06.2020 г. е сключено споразумение, с което страните по договора за изработка са приели, че към датата на сключването му възложителят „Хотелско мениджърска компания“ ЕООД дължи на изпълнителя възнаграждение в размер на 61 519.84 лв., както и връщане на задържани гаранционни суми в размер на 55 356.98 лв., или общо 116 876.83 лв., а изпълнителят „Аква Терм“ ЕООД дължи обезщетение за констатирани дефекти на обща стойност 228 073.42 лв., както и връщане на неусвоен аванс в размер на 109 000 лв., или общо 337 073.42 лв., като са постигнали съгласие, че изпълнителят ще възстанови неусвоения аванс в срок до 31.12.2020 г., а останалите техни насрещни задължения са погасени чрез прихващане; На 18.06.2020 г. е сключен договор за цесия, с който „Аква Терм“ ЕООД е прехвърлил на ищеца „И.-2020“ ЕООД вземането си, произтичащо от договора за изработка с ответника „Хотелско мениджърска компания“ ЕООД, в размер на 350 000 лева. За да отмени първоинстанционното решение в осъдителната му част и да отхвърли предявения от „И.-2020“ ЕООД срещу „Хотелско мениджърска компания“ ЕООД иск, въззивният съд е приел, че ищецът не се легитимира като носител на прехвърленото му с договора за цесия вземане, доколкото неговият праводател „Аква терм“ ЕООД не е разполагал с изискуеми вземания срещу „Хотелско мениджърска компания“ ЕООД за извършените през 2019 г. СМР. Този извод е обоснован с предхождащото договора за цесия споразумение от 01.06.2020 г., преценено като спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, с което страните са уредили окончателно всички отношения помежду си чрез взаимни отстъпки, като изпълнителят се е отказал от бъдещи претенции срещу възложителя. Решаващият състав не е споделил становището на първостепенния съд за недостоверна дата на споразумението. Счел е, че извършеното на 01.06.2020 г. нотариално удостоверяване на представения по делото препис, снет от оригинала на споразумението, съставлява „друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото съставяне на документа" по смисъла на чл. 181 ГПК и доказва достоверността на датата му. Като недоказано е приел оспорването от страна на ищеца на официалното удостоверяване от нотариуса с твърдения, че на 01.06.2020 год. е заверен различен документ, представен от Г. Ф. (изпълнителен директор на „Хотелско мениджърска компания“ ЕООД), мотивирайки се с данните от представеното по делото извлечение от общия регистър на нотариус Б. В. и приложения към него препис от споразумението от 01.06.2020 г., съхраняван по реда на Наредба № 32 от 29.01.1997 г. за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори. Като недостатъчни да обосноват извод за неистинност на нотариалното удостоверяване е преценил факта, че събраната такса в нотариалното производство не отговаря на нормативно установената, както и обстоятелството, че в сметката/фактура за платец на същата е вписан не ответникът „Хотелско мениджърска компания“ ЕООД, а друго дружество „Глобстар Ко Лимитед“ ЕООД, чийто представител е Г. Ф.. В тази връзка е посочил, че доколкото нотариалното удостоверяване на препис може да се инициира от всяко лице, то от личността на заявителя или вносителя на таксата не може да се съди за съдържанието на заверения документ. Не е споделил и неправният довод, че е житейски нелогично извършването на нотариална заверка на препис вместо заверка на подписи или дата, както и довода, че в депозираната от ответника частна жалба от 23.09.2020 г. срещу определението за допускане на обезпечение на иска същият не се е позовавал на споразумението от 01.06.2020 г. Съдебният състав е преценил като неоснователно също оспорването и на валидността на споразумението. Според него, твърденията, че управителката на „Аква Терм“ ЕООД не е била осведомена за дружествените дела, че не е била компетентна и че не е посещавала обекта, са твърдения за неположена дължима грижа от органен представител, която обаче не опорочава сключения договор, а е основание за ангажиране на отговорността му по чл. 145 ТЗ във вътрешните отношения между него и дружеството. За недоказано е преценил също твърдението на ищеца, че споразумението е сключено при измама или заплаха и че е сключено от управителката в състояние на наркотично опиянение и неадекватност. Освен поради преобразуващото действие на споразумението, въззивният съд е приел, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран по предявения иск и с оглед настъпилия в хода на процеса, съобразен съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, нов факт – разваляне на договора за цесия поради забава в плащането на дължимата цена от 50 000 лв., извършено от цедента „Аква терм“ ЕООД с уведомление до цесионера „И. – 2020“ ООД, връчено му на 28.06.2023 г. Като неоснователно решаващият състав е счел възражението на ищеца за насрещна забава на цедента. Изразил е становището, че забавата на страните не е пречка да упражнят правото по чл. 87 ЗЗД за разваляне на договора, доколкото всяка страна е както длъжник по неизпълненото от нея задължение, така и кредитор на неизпълненото от другата страна насрещно задължение; при неизправност и на двете страни договорът следва да се счита развален в обща вреда и полза от първото изявление за разваляне; наличието на двустранно неизпълнение на договора има само тази последица при развалянето му, че никоя от страните по него не може да иска от другата обезщетение за неизпълнението й. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не е налице единственото поддържано от касатора основание за това – очевидна неправилност на въззивното решение. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана само при вече допуснат касационен контрол. В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с повторение на развитите в самата касационна жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение, обобщени в поставените от него въпроси, които оплаквания обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“. От мотивите към обжалвания акт не може да се прецени дали при установяване на релевантните за спора факти и при формиране на решаващите си изводи относно достоверността на датата на споразумението от 01.06.2020 г. и относно прекратяването на договора за цесия въззивният съд е допуснал твърдените от касатора нарушения на закона и на логическите правила. Констатирането на пороците, с които е обоснована очевидната неправилност, е възможно само след извършване на проверка по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК на обосноваността и законосъобразността на въззивното решение, а необходимостта от такава проверка е несъвместима с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК