Определение № 5210 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5/2025 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. В. Д., чрез адв. Г. Г. против въззивно решение № 436/14.08.2024 г., постановено по гр.д.№ 387/2024 г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е потвърдено решение № 185/09.01.2020 г., постановено по гр.д. № 173/2013 г. по описа на РС – Разлог. С последното е прогласено обезсилване по право на основание чл. 349, ал.6 ГПК на влязлото в сила решение № 4471 от 13.07.2016 г. по гр.д. № 173/2013 г. на РС-Разлог, в частта с която е възложен на основание чл. 349, ал.2 ГПК на В. В. Д. поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес, [улица], с площ 504 кв.м., ведно с построената в него стопанска сграда с идентификатор *** с площ 29 кв.м. и жилищна сграда с идентификатор ***, с площ 181 кв.м. с обща пазарна цена 357436 лв. и В. В. Д. е осъден да плати на останалите съделители следните суми: на Й. А. Д. – сумата 238290,72 лв., на А. В. Л. – сумата 59572,68 лв., на Й. В. Д. – сумата 14893,17 лв., на В. В. Д. - сумата 14893,17 лв. и на М. В. Д. - сумата 14893,17 лв., всички суми, дължими ведно със законната лихва. Имота е изнесен на публична продан, като е посочено при какви квоти да се разпредели реализираната цена между съделителите. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 104, ал.2 ЗЗД и задължителната съдебната практика - ТР 1/9.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, относно това, че изявлението за прихващане е заявено своевременно в процеса и ТР № 2/2020 г. по т.д.№ 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, относно това, че погасителния ефект на по-малкото от двете насрещни вземания настъпва с обратна сила от момента, когато е било възможно прихващането, тъй като двете насрещни вземания са ликвидни и изискуеми. Твърди, че в шестмесечния срок са били налице предпоставките за прихващане и съдът следвало да съобрази настъпилият ефект на погасяване на вземането му към молителите, като вземе предвид и цесията, сключена с част от съделителите, при което негово вземане към молителите е по-малко от тяхното към него. Затова е заявено оплакване и за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на доказателствата и за необоснованост на решението. Позовава се и на това, че молителите не са се противопоставили на изявлението за прихващане и дори е имало преговори за спогодба, за сключването на която делото е отлагано няколко пъти, но такава не е сключена. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. По първите два въпроса се твърди противоречие с цитираната съдебна практика, а евентуално се навежда и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по всички формулирани въпроси: 1.Съставлява ли съществено процесуално нарушение неправилното установяване и обсъждане на доводите на страна в процеса? 2.Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, като отговори на оплакванията във въззивната жалба за допуснати в този смисъл процесуани нарушения? 3.Допустимо ли е извършване на компенсация между задълженията на страните в производството по чл. 349, ал.5 ГПК? 4.При направено възражение за прихващане в производство по чл. 349, ал.5 ГПК с безспорно установено вземане следва ли съдът да го разгледа и уважи? 5.Следва ли съдът да зачита правното действие на изявлението, когато правото на прихващане е осъществено в процеса, тъй като чл. 298, ал.3 ГПК не разграничава двете хипотези? 6.Допустимо ли е извършване на прихващане от съделител, в чийто дял е поставен имота в образувано съдебно производство по чл. 349, ал.6 ГПК, с искане за прихващане с дължими суми от другия съделител или съделители по решението за възлагане на имота, както и със задължение на съделител или съделители, възникнало, изискуемо и ликвидно на друго правно основание? Ответниците по касация В. В. Д. и М. В. Д. оспорват допускането до касация, защото по първите въпроси решението не е постановено в противоречие със съдебната практика, а останалите се твърди, че са неотносими, защото съдът е приел, че е заявено в процеса възражение за прихващане, но, че то не е направено в преклузивния шестмесечен срок. Затова по същество считат, че решението е законосъобразно. Останалите съделители не вземат становище. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено: С решение № 4471/13.7.2016 г. по гр.д. № 173 / 2013 г. на РС-Разлог е възложен на основание чл. 349, ал. 2 ГПК в дял на В. В. Д. поземлен имот с идентификатор № *** с адрес, [улица], с площ 504 кв.м., ведно с построената в него стопанска сграда с идентификатор *** с площ 29 кв.м. и жилищна сграда с идентификатор ***, с площ 181 кв.м. с обща пазарна цена 357436 лв. С решението е осъден В. В. Д. да плати на останалите съделители следните суми: на Й. А. Д. – сумата 238290,72 лв., на А. В. Р. – сумата 59572,68 лв., на Й. В. Д. – сумата 14893,17 лв., на В. В. Д. - сумата 14893,17 лв. и на М. В. Д. - сумата 14893,17 лв. Всички суми са дължими ведно със законната лихва. Решението е влязло в сила на 25.4.2017 г., т.е. шестмесечният срок по чл. 349, ал.5 ГПК е изтекъл на 25.10.2017 г. и до тази дата не са плащани суми. Молба за обезсилване на решението на основание чл. 349, ал.6 ГПК е подадена от В. В. Д. и М. В. Д.. В съдебно заседание на 20.02.2019 г., пълномощник на В. Д. е оспорил молбата, като е заявил, че задължението му към молителите за сумата от общо 338598, 59 лв. е погасено чрез прихващане с тяхно насрещно задължение към него до този размер, като е представено удостоверение изх. № 02277/20.2.2019 г. на ЧСИ Б. Велинов, от което е видно, че по образуваното изп.д. 33/2017 г. В. В. Д. и М. В. Д. дължат на В. Д. суми в размери, както следва: на 13 824 лв.; на 2650 лв.; на 1985 лв.; на 6 550 лв.,; на 5 286 лв; на 15 875 лв., ведно със законова лихва от 10.9.2015 г., която лихва към момента на издаване на удостоверението е в размер на 5567,30 лв.; на сумата от 13 015, 54 лв., ведно със законна лихва от 11.6.2014 г., която до момента е в размер на 6 216, 41 лв.; и на сума в размер на 1722 лв. Установено е че вземанията на останалите двама кредитори - П. Р. и Й. Д. са цедирани на В. Д. с договор за цесия от 27.1.2017 г., за което ищците са изрично уведомени. РС приел молбата за обезсилване за основателна, защото изявлението за прихващане е направено след изтичане на шестмесечния срок и независимо от обратното действие на прихващането, предвидено в чл. 104, ал.2 ЗЗД. Приел е, че поради неплащане В. Д. не е придобил собствеността, и е възстановена висящността на делбеното производство. Въззивният съд е приел, че липсва плащане в шестмесечния срок, изтекъл на 25.10.2017 г. Изявлението за прихващане е елемент от фактическия състав на този погасителен способ и щом не е осъществен изцяло в рамките на преклузивния 6-месечен срок, а почти две години по-късно, не е настъпил погасителния ефект за вземането на молителите. Съобразил е, че законово установната последица при неплащане е настъпилото по право обезсилване, което не може да бъде заличено с обратна сила с извършеното в последствие изявление за прихващане, като е допълнил, че дори плащането на дължимите суми след изтичане на срока не може да заличи последиците на неизпълнението. За неоснователно е прието позоваването на В. Д. на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД, визиращ обратното действие на прихващането. Затова е потвърдено решението на РС. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Към казуса е относимо приетото в мотивите по т.10 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС. То е постановено по отменения ГПК, но е приложимо и към действащия ГПК предвид аналогичната уредба в чл. чл. 288, ал. 2 или ал. 3 и ал.7 ГПК (отм.), в редакция след влизането в сила на 19.07.1999 г. на ЗИДГПК (ДВ, бр. 64 от 1999 г.) и нормите на чл. 349, ал.2, ал.3 и ал. 5 и ал.6 от действащия ГПК. При тази нормативна уредба, на обезсилване по право подлежат решенията по възлагане по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК (отм.), постановени след влизането в сила на 19.07.1999 г. на ЗИДГПК (ДВ, бр. 64 от 1999 г.), респективно чл. 349, ал.2 и ал.3 ГПК. Конститутивният вещноправен ефект, т.е. придобиването на собствеността настъпва при реализиране на отлагателното условие - плащане на парично уравнение, ведно с лихвите в рамките на 6-месечния срок от датата на влизане в сила на възлагателното решение. В тълкувателният акт обаче изрично е посочено, че погасяването на вземането за уравнение на дял може да стане и чрез друго надлежно изпълнение чрез общите способи на ЗЗД: прихващане - доколкото компенсаторният ефект настъпва в рамките на 6-месечния срок от влизане в сила на възлагателното решение; новация; опрощаване; сливане и др. погасителни способи. Следователно задължителната съдебна практика не изключва прихващането като способ за погасяване на вземането за уравнение на дял „доколкото компенсаторния ефект настъпва в рамките на 6-месечния срок от влизане в сила на възлагателното решение“ Тъй като нито съдебната практика, нито възивния съд в мотивите е изключил възможността чрез прихващане да се погаси вземане за уравнение на дял при възлагане по чл. 349, ал.2 ГПК, въпроси № 3 и 4 са неотносими. Въдно от изложеното относно мотивите на вззивното решение, съдът е уважил молбата за прогласяване на обезсилването с правни аргументи, за които е без значение договора за цесия и обсъждане наличието на насрещни вземания. Поради това по първите два въпроса не се допуска касационно обжалване и на двете наведени основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по обобщен и преформулиран въпрос от останалите два въпроса, както следва: Погасява ли се задължение за уравнение на дял от съсобствен недвижим имот, допуснат до делба, при възлагане на същия по чл. 349, ал.2 ГПК, ако в шестмесечния срок са налице всички предпоставки за прихващане – съществуват насрещни, ликвидни и изискуеми парични вземания, по-малкото от които покрива стойността на сумата за уравнение на дела и законната лихва, но изявлението за възлагане е направено след изтичане на шестмесечния срок по чл. 349, ал.5 ГПК? Обжалването следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, тъй като съдебна практика не разглежда този въпрос, а само възможността чрез прихващане да се погаси вземането за уравнение, като се съобрази, дали ретроактивния компенсаторен ефект на прихващането, установен в нормата на чл. 104, ал.2 ЗЗД настъпва в шестмесечния срок и разясненията че в производството по искането за обезсилване по чл. 349, ал.6 ГПК се установяват фактите относно това дали е погасено в срок задължението за уравнение на дела и за прилагане на правните последици, предвидени в закона. До постановяване на изричен диспозитив за обезсилване, ако са налице предпоставките за това, в правния мир съществува влязло в сила решение, което се ползва със силата на пресъдено нещо и има действие по отношение на всички по арг. чл. 220 ГПК. /виж мотивите по т. 10 и т.11 от ТР № 1 от 19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 301 от 21.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1040/2008 г., I г. о. и Решение № 60294 от 22.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 970/2021 г., III г. о./ Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение