Определение № 2606 от 19.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2836/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 233/19.04.2023 г. по ч.гр.д. № 159/2023 г. във втората му част, с която Апелативен съд – Варна, потвърждавайки определение № 260003/02.03.2023 г. по гр.д. № 154/2020 г. на Окръжен съд-Разград, е оставил без уважение молбите от С. Ш. З., С. Х. С. и С. С. Ш. за освобождаване от държавни такси и разноски в производството по исковете по чл. 153 от Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (ЗПКОНПИ), предявени от Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ) като процесуален субституент на държавата за отнемане на имущество на стойност 1 050 397.23 лв. Определението се обжалва от С. Ш. З., С. Х. С. и С. С. Ш. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (първият – процесуално-правен, а останалите – материално-правни: 1. Длъжен ли е съдът по чл. 83, ал. 2 ГПК да се произнесе по всички обстоятелства, които са от значение за правото на страната на освобождаване от държавни такси и разноски? 2. Длъжен ли е съдът по чл. 83, ал. 2 ГПК да съпостави материалното й състояние не само според определеното й конкретно задължение за разноски, а с оглед на това доколко може да се натовари с плащането на таксите и разноските по конкретното гражданско дело? 3. За правото по чл. 83, ал. 2 ГПК относимо ли е обстоятелството, че страната притежава движими вещи на значителна стойност, с които може да се разпореди? 4. Длъжен ли е съдът по чл. 83, ал. 2 ГПК да обсъди разходите, които са необходими за ежедневието на страната? и 5. Длъжен ли е съдът с произнасянето си по молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК да осигури ефективно осъществяване на правото на страната на достъп до съд? Касаторите считат въпросите включени в предмета на обжалване и твърдят, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, установена с Определение № 10/10.01.2019 г. по ч.гр.д. № 432/2018 г. III-то ГО, Определение № 12/14.01.2016 г. по гр.д. № 5163/2015 г. II ГО, Определение № 17/14.01.2020 г. по ч.гр.д. № 4891/2019 г. IV-то ГО и Определение № 23/13.01.2023 г. по ч.гр.д. № 5/2023 г. I-во ТО, както и в противоречие с указанията, дадени в т. 12 ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС. По същество се оплакват, че определението е неправилно поради нарушение по чл. 83, ал. 2 ГПК. От ответника по частната жалба КПКНОПИ в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор. С определението въззивният съд е отрекъл правото по чл. 83, ал. 2 ГПК на жалбоподателите-ответници по предявените искове по чл. 153 ЗПКОНПИ. Мотивирал се е с това, че живеят в общо домакинство, притежават имущество на обща стойност 200 190 лв. - обзавеждането на имота, в който живеят, като движимите вещи не са обект на обезпечителни мерки по специалния закон, не са от първа необходимост и с тях жалбоподателите могат свободно да се разпоредят, за да платят сумата 3 371 лв. – част от депозита за вещо лице, възложен в тяхна тежест. Въззивният съд е концентрирал преценката си за съществуването на правото по чл. 83, ал. 2 ГПК само върху тези съдебни разноски. Мотивирал се е с това, че към етапа, до който първоинстанционното производство е достигнало, не се очакват други разноски, а държавните такси съдът определя с решението в зависимост от крайния изход на спора (чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ). Тези мотиви на въззивния съд не противоречат, а съответстват на установената практика на Върховния касационен съд, според която правото по чл. 83, ал. 2 ГПК проявява социалната функция на Българската държава (преамбюла на Основния закон) и има за цел да осигури достъп до съд и на физическото лице, чието материално състояние изключва или значително затруднява възможността да понесе държавните такси и съдебните разноски за воденето на конкретното гражданско дело (определение № 479/14.12.2020 г. по ч.гр.д. № 319/2020 г. IV-то ГО, определение № 23/13.01.2023 г. по ч.гр.д. № 5/2023 г. I-во ТО, на което касаторите се позовават, и много други). Това означава, че правото по чл. 83, ал. 2 ГПК не възниква за физическо лице-ответник по иск за отнемане на имущество в полза на държавата, което разполага с активи на значителна стойност (за сумата 200 190 лв.), с които може свободно да се разпореди, доколкото те не са обект на обезпечителни мерки, наложени по специалния закон, и стойността им е достатъчна, за да понесе не само конкретно задължение за разноски (за сумата 3 371 лв.), но и да се натовари с другите разноски и с държавните такси, макар съдът да определя таксите по тези съдебни производства с решението в зависимост от крайния изход на спора (чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ). Следователно обжалваното определение съответства и на нормативното тълкуване с т. 12 ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС. В своята практика Върховният касационен съд също така приема, че правото по чл. 83, ал. 2 ГПК не възниква, когато ответникът по иска за отнемане на имущество в полза на държавата разполага с активи, върху които са наложени обезпечителни мерки, но които могат да бъдат освободени от обезпечение при установена нужда от необходимите средства за заплащането на разноските и таксите в съдебното производство по специалния закон (чл. 119 ЗПКОНПИ, който се прилага и за неприключилите производства по отменения Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (§ 5, ал. 2 ПЗР ЗПКОНПИ), и чл. 23, ал. 4 ЗОПДИППД (отм.), по реда на който се приключват неприключилите дела по закона) – така например Определение № 194/25.04.2018 г. по ч.гр.д. № 422/2018 г. ІV-то ГО, Определение № 856/18.11.2014 г. по ч.гр.д. № 6531/2014 г. ІV-то ГО, Определение № 50/17.02.2021 г. по гр.д. № 2460/2020 г. III-то ГО. Върху други активи на жалбоподателите-ответници по исковете по чл. 153 ЗПКОНПИ, различни от обзавеждането на недвижимия имот, в който живеят, са наложени обезпечителни мерки по специалния закон. Така установената практика допълнително налага извод, че определението й съответства, а по повдигнатите материално-правни въпроси не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тя не е налице и по повдигнатия процесуално-правен въпрос (№ 1). Макар въпросът да е включен в предмета на обжалване, въззивният съд е отрекъл правото по чл. 83, ал. 2 ГПК, основавайки се на релевантен факт – притежаване на активи на значителна стойност, с които жалбоподателите могат да се разпоредят, за да понесат разноските и държавните такси по гражданското дело. При тези мотиви, съдът