Определение № 50599 от 16.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2626/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Мега -2020” ООД, [населено място], срещу решение №260822/18.06.2021г. по в.т.д.№3174/2020г. на Пловдивски окръжен съд, ВО, 5 състав. С него е потвърдено решение №260265/03.09.2020г. по гр.д.№15802/2018г. на Пловдивски районен съд, XII гр.с., с което е признато за установено, че „Мега -2020” ООД, [населено място], дължи на „Софийски имоти“ ЕАД, [населено място], следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело №10650/2018г. на Пловдивски районен съд, ХVІІ гр. състав: 21 298, 30 лв. – главница, включваща 20 426,40 лв. - обезщетение за ползване на имот „Велописта“ пл. №21 кад. лист 431 в местност „Б. градина“ в [населено място], за период от м. декември 2017г. до м. май 2018г. и 871,90 лв. - такса „битови отпадъци“ за имота за четвърто тримесечие на 2017г. и първо тримесечие на 2018г, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението – 28.06.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 24,41 лв. - обезщетение за забава в плащането на таксата „БО“ от 03.01.2018г до 27.06.2018г. и 508,27 лв. - лихва върху обезщетението за ползване за период от 06.01.2018г. до 27.06.2018г., както и е осъдено дружеството да заплати на „Софийски имоти“ ЕАД, сумата от 1537, 06 лв. - разноски за двете производства. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно поради нарушение на материалния закон. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд, вместо да извърши пълна и задълбочена проверка на оплакванията му против решението на Пловдивски районен съд, е приел коренно различна фактическа обстановка по казуса, без да изложи собствени мотиви и да извърши задълбочен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, поради което е постановил необоснован и неправилен съдебен акт. Счита, че и двете съдебни инстанции не са тълкували и отразили правилно последиците и съдържанието на споразумение рег. №Д-03-001/11.01.2017г. Излага доводи, че при наличието на срочен договор за наем, какъвто се явява процесният, автоматичното му прекратяване става единствено по взаимно съгласие на страните, а едностранното прекратяване на договора е невъзможно, тъй като по този начин се обезсмисля същността му, а и такава възможност в закона е предвидена единствено и само при безсрочните договори. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Приложима ли е разпоредбата на чл.236 ал.1 от ЗЗД и в случай, че договорът за наем е прекратен едностранно от наемодателя?; 2/При невръчено и при непотърсено уведомление за едностранно прекратяване на срочен договор, счита ли се договорът за наем прекратен едностранно, без до другата страна да е достигнало това уведомление? 3/ Съществува ли разлика при последиците при едностранно прекратяване на срочен договор от едната страна и при разваляне на срочен договор от едната страна по него, както и какво следва да бъде приложението на чл.20 а, ал.2 от ЗЗД за всеки отделен случай? Поддържа, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с приетото в решение №135/15.07.2011г. по гр.д.№645/2010г. на ВКС на РБ, IV г.о. и решение №42/11.05.2015г. по т.д.№1357/2013г. на ВКС на РБ, I т.о. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба „Софийски имоти“ ЕАД, поддържа, че не са налице посочените в жалбата основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Пловдивски окръжен съд решение, както и че решението е законосъобразно и правилно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от събраните по него доказателства, че между „Софийски имоти“ ЕАД и „Мега – 2000“ ООД е било сключено Споразумение от 01.12.2014г., имащо характер на договор за наем, по силата на което срещу месечна парична сума от 4 404,40 лв. /с начислен 0,1 % инфлационен индекс/ било предоставено на „Мега – 2000“ ООД ползването на недвижим имот „Велописта“ пл. №21, кад. лист 431 в местност „Б. градина“ в [населено място], включително и находящата се върху същия едноетажна масивна сграда от 42 кв. м. и едноетажна дървена постройка от 20 кв. м. Споразумението било сключено за срок до започване на мероприятията по реализация на предвижданията по влязъл в сила ПУП –план за парк и градина на м. парк “Борисовата градина“ или до провеждане на конкурс за избор на наемател на имота /чл.3/. Впоследствие по силата на Споразумение от 11.01.2017г. между „Софийски имоти“ ЕАД, „Мега - 2000“ ООД и „Мега - 2020“ ООД, което влиза в сила считано от 03.01.2017г., последното дружество встъпило в правата и задълженията на „Мега - 2000“ ООД по споразумението от 01.12.2014г. Въззивният съд е установил, че поради неизпълнение на задълженията за заплащане в срок на суми, дължими на осн. чл.12 от Споразумение от 01.12.2014г., с отправено предизвестие от „Софийски имоти“ ЕАД до „Мега - 2020“ ООД било прекратено правоотношението между страните. Съдът е приел, че такова прекратяване на договора е допустимо, доколкото страните сами са уговорили със Споразумение от 01.12.2014г. клауза за прекратяване /чл.8/, при която „Мега - 2000“ ООД /респ. по- късно встъпилото дружество „Мега – 2020“ ООД/ се задължава при прекратяване на договора да върне имота, в 14- дневен срок, с двустранно подписан протокол. С оглед на това е приел за неоснователен довода на ответното дружество, че в нарушение на закона „Софийски имоти“ ЕАД вместо процедура по разваляне на договора е предприело прекратяване на договора с едномесечно предизвестие, което е достигнало до наемателя. От събраните по делото доказателства е установил, че до м.май 2018г. ответникът „Мега – 2020“ ООД не е изпълнил задължението си да освободи имота и дължи обезщетение в размера, определен от заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Приел е за правилни изводите на районния съд, че „Мега – 2020“ ООД следва да заплати на „Софийски имоти“ ЕАД и дължимата сума за ТБО за процесния период, тъй като това задължение е уговорено изрично в чл.4 ал.3 от Споразумението от 01.12.2014г., респ. потвърдено и с чл.8 от Споразумение от 11.01.2017г. Счел е за неоснователно възражението на „Мега – 2020“ ООД за прихващане със сумата 4 400 лв., внесена от „Мега – 2000“ ООД, за която по силата на Споразумение от 11.01.2017г. между „Софийски имоти“ ЕАД, „Мега - 2000“ ООД и „Мега -2020“ ООД е било уговорено да служи като гаранция за точно изпълнение на задълженията на „Мега – 2020“ ООД. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът по т.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК не съответства на изложените от въззивния съд мотиви, поради което не отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. Въззивният съд не е обсъждал хипотезата на трансформиране на срочен договор за наем в безсрочен по реда на чл.236 ал.1 от ЗЗД, а предпоставките за пораждане на вземане за обезщетение за наемодателя при продължаване на ползването на имота въпреки неговото противопоставяне, установени в чл.236 ал.2 от ЗЗД. Същите съображения се отнасят и до втория въпрос в изложението, който не съответства на фактическите констатации във въззивното решение, обусловили извода за основателност на предявения иск. Въззивният съд не е намерил за неправилни констатациите на първоинстанционния съд, че отправеното от ищеца до ответното дружество изявление за едностранно прекратяване на правоотношението, регламентирано от споразумение от 01.12.2014г. и споразумение от 11.01.2017г., е връчено редовно с писмо №СИ-03-498/28.09.2017г. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на доказателствата, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по третия поставен от касатора въпрос, Същият е свързан с оплакванията на касатора, че в настоящия случай не се касае за едностранно прекратяване на срочен договор за наем, а въведените твърдения в исковата молба сочат на търсена защита като при разваляне на договора поради неизпълнение. При преценката на основанията за прекратяване на облигационното правоотношение между страните, въззивният съд е обсъждал въведените в исковата молба фактически твърдения на ищеца – прекратяване с едномесечно писмено предизвестие поради неизпълнение на финансови задължения от страна на наемателя. Анализирайки писмените доказателства, представени по делото в подкрепа на твърденията на ищеца, въззивният съд е констатирал, че в чл.12 от сключеното на 01.12.2014г. споразумение между „Софийски имоти“ ЕАД и „Мега -2000“ ООД неизпълнението в срок на задължението на ползвателя на имота за заплащане на суми по споразумението е предвидено като основание за едностранното му предсрочно прекратяване. По този начин въззивният съд не е излязъл извън очертания с исковата молба предмет на спора и изцяло е съобразил практиката на ВКС, формирана с цитираното от касатора решение №42/11.05.2015г. по т.д.№1357/2013г. на ВКС на РБ, I т.о., както и със служебно известните на настоящия състав решение №86 от 10.05.2016г. по т.д.№595/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №110 от 21.07.2016г. по т.д.№1226/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. В решение №42/11.05.2015г. по т.д.№1357/2013г. на ВКС на РБ, I т.о., е разяснено, че п рекратяване на двустранни договори се извършва по взаимно съгласие на страните, на основанията, установени в закона или тези, предвидени в договора, при условие, че последните не противоречат на императивните норми или на добрите нрави. Основанията за прекратяване на договора са фактите, с настъпването на които се преустановява действието му. Преценката за основанието, на което е прекратен договора, се прави във всеки отделен случай въз основа на доказване на наведените обстоятелства, от осъществяването на които се твърди, че са настъпили правните последици на прекратяване на договора. В този смисъл е и решение №86/10.05.2016г. по т.д.№595/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., в което е прието, че нормата на чл.87 ал.1 от ЗЗД е диспозитивна и страните могат да уговорят правото на разваляне да бъде упражнено без предупреждение, независимо от отсъствието на предпоставките по чл.87 ал.2 от ЗЗД. С решение №110 от 21.07.2016 г. по т.д.№1226/2015 г. на ВКС, ТК, І т.о., е прието, че развалянето и прекратяването на договора за наем има действие за в бъдеще, като прекратяването на договор за наем без определен срок, може да се осъществи с едномесечно предизвестие, а когато договорът за наем е с определен срок, наемното правоотношение се прекратява с изтичане на срока, но в рамките на предоставената договорна свобода /чл.9 от ЗЗД/ страните могат да включат клауза за едностранното прекратяване и преди изтичане на срока по волята на която и да е от страните или на една определена от тях. Изследвайки съдържанието на клаузите на представените споразумения, за да прецени дали страните са уговорили право на едностранно прекратяване на договора от страна на „Софийски имоти“ ЕАД и предпоставките за възникването на това право, и преценявайки дали тези предпоставки са се осъществили, въззивният съд не се е отклонил от разрешенията в постоянната практика на ВКС. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол - „очевидна неправилност”. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като касационният жалбоподател не е изложил доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Пловдивски окръжен съд въззивно решение. На ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд