Определение № 3496 от 10.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1432/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 44 от 18.02.2024 г. по в. гр. д. № 540/2024 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 307 от 12.07.2024 г. по гр. д. № 164/2024 г. на Окръжен съд Велико Търново в обжалваната от касатора част, а именно, за осъждането му основание чл. 511, ал. 1, т. 2, вр. ал. 3 КЗ да заплати на И. И. В. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия дядо – Д. П. Т., настъпила в резултат на ПТП, осъществено на 13.11.2022 г. по вина на Ш. К., турски гражданин с валидна международна застраховка „Гражданска отговорност“, система „Зелена карта“, в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.10.2023 г. до окончателното й изплащане. Решението се обжалва с доводи, че е неправилно, поради допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени съображения се моли за неговата отмяна и за отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски за въззивната и касационната инстанция. Оплакванията са срещу приетото от съда, че ищецът е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение, като лице извън кръга на посочените в ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г., вкл. поради неправилна преценка на свидетелските показания и на установените от тях факти, които не доказват нито наличието на житейска ситуация, водеща до особена и необичайно дълбока близост между починалия и неговия внук; нито че ищецът търпи вреди, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната роднинска връзка. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси, формулирани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. „При какви предпоставки се присъжда обезщетение за неимуществени вреди от причинена чрез деликт смърт на други лица, извън кръга на най-близките на починалия по смисъла на ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г.?“; 2. „Задължен ли е съдът да формира крайните си изводи на установени по делото факти?“; 3. „Може ли съдът да приеме за доказани факти, за които страната, чиято е тежестта на доказване, не е провела пълно и главно доказване?”. По първия въпрос се твърди противоречие с Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, а по останалите – с Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, с кратък писмен отговор оспорва искането за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По спора относно легитимацията на ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди, съставът на въззивния съд, след обсъждане и съвкупна преценка на събраните гласни доказателства и въз основа на указанията, дадени с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, е приел, че между починалия Д. Т. и неговия единствен внук е съществувала особено дълбока връзка, основана на изключителна духовна и емоционална близост, последица от която е завишената степен на търпените болки и страдания от страна на ищеца, оправдаваща получаването на обезщетение. От разпита на свидетелите съдът е приел за установено, че ищецът е тренирал карате при дядо си, а впоследствие е станал и помощник - треньор на клуба, като двамата заедно са били изключително отдадени на спорта, на децата и на техните успехи. Тази общественополезна дейност е сближавала ищеца с дядо му, той е възприел от него мотивацията, любовта към спорта, примера му как да работи с децата, да им помага, да ги развива. Свидетелите, чиито показания като безпристрастни, обективни, същевременно придобити от преки и непосредствени впечатления съдът е кредитирал, също са отдадени на клуба и на спорта и като част от тази общност често са присъствали в залата и са възприели отношенията между ищеца и дядо му, тяхната близост, взаимопомощ и духовна връзка. Оплакването във въззивната жалба, че свидетелите нямат достатъчно впечатления от отношенията между ищеца и неговия дядо е счетено за неоснователно. Каратето е заемало значителна част от живота на двамата, те са посвещавали на него и на децата времето си, усилията си, това ги е сплотявало и обединявало, като след преместването на ищеца да учи в [населено място], а впоследствие – да работи в [населено място], това не му е попречило да продължи да общува, да помага, да съпреживява постиженията на дядо си и на неговите състезатели, както и при всяка възможност физически да присъства на тренировки, на състезания и да подкрепя участниците в този процес. Създаването и укрепването на тази общност, продължило в годините от най-ниска възраст за ищеца до смъртта на Д. Т., в който процес двамата активно са участвали и са си разпределяли задълженията, представлява житейска ситуация, обстоятелства, придаващи на отношенията между дядо и внук характеристиката на изключителност, надхвърлящи обичайните за българското семейство, като между тях е имало изградена особено близка, трайна, дълбока емоционална и духовна връзка. Към момента на загубата на дядо си ищецът е бил на 29 години и въпреки обстоятелството, че е устроил самостоятелния си живот в друго населено място, тази загуба се е отразила в степен, надхвърляща по интензитет и времетраенето обичайните болки и страдания. Това е установено отново от свидетелските показания, от които е видно, че ищецът е преустановил всякакви контакти с децата, с родителите от клуба, не желае да се занимава повече с това и да подпомага състезателите. Т. е. налице е съществена, рязка и трайна промяна в социално - битов план, като преустановяването на дейностите, откъсването от контактите и хората, до този момент заемали значителна част от живота на ищеца, сочат на дистанциране от всичко, свързано с дядо му, което му напомня за него, и е показателно за степента и дълбочината на засягане на психо-емоционалната му сфера. Продължаващата липса на комуникация и нежелание на ищеца да се върне към спорта и предишния си начин на живот са белег на трайност и продължителност в преодоляването на скръбта, поради което въззивният съдебен състав е приел, че страданията на ищеца от смъртта на неговия дядо надхвърлят обичайните при подобна ситуация и е справедливо същите да бъдат обезщетени. Съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение намира, че не се доказва приложното поле на касационното обжалване, по следните съображения: За да се произнесе по спорния между страните въпрос относно легитимацията на ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди от смърт, причинена от деликт, поради това, че е лице, извън кръга на посочените в ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г., въззивният съд е съобразил изцяло указанията на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, въз основа на които е приел, че правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди – значителни по степен и време морални болки и страдания от загубата на близкия човек; От гледна точка на чл. 52 ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките; Възможността за обезщетяване на други лица, освен кръга на изброените в ППВС 4/1961 г. и ППВС 5/1969 г., следва да се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди; Предвид традициите на българското общество връзките между братята, или между баби/дядовци и внуци, се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Когато привързаността им е толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. С оглед изложените в обжалваното решение мотиви настоящият съдебен състав счита, че по обуславящия правната воля на въззивния съд първи правен въпрос от формулираните в изложението по чл. 284, ал. 1 ГПК не е налице твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС, а единствено несъгласие с приетото от решаващия съдебен състав, че по делото са установени необичайни и извънредни житейски обстоятелства, даващи основание да се приложи изключението за обезщетяване на неимуществени вреди от смърт, претърпени от близък родственик, извън кръга на лицата по ППВС 4/1961 г. и ППВС 5/1969 г., което е изцяло относимо към правилността на обжалвания съдебен акт. Съгласно уакзанията на Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК, обосноваността и законосъобразността на въззивното решение стоят извън предмета на производството по селектиране на касационните жалби на посоченото по-горе основание. Останалите въпроси също не са разрешени в отклонение от цитираната от касатора практика на ВКС, а именно - Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК, което касае правомощията на въззивната инстанция, респ. не е относимо към принципно поставените въпроси – дали съдът следва да формира крайните си изводи въз основа на установените факти и дали съдът може да приеме за доказани факти при липса на главно и пълно доказване. Освен това от съдържанието на обжалваното решение е видно, че същото е постановено именно при отчитане на всички събрани доказателства и установените въз основа на тях правно релевантни факти и при съобразяване на тежестта на доказване по чл. 154, ал. 1 ГПК. Касаторът не се е позовал на практика по чл. 290 ГПК във връзка с формулираните от него материалноправни и процесуалноправни въпроси, а с посочената от него не се доказва допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид изложеното, искането на НББАЗ за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се преценява като неоснователно. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение