Определение № 200 от 25.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1190/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Р. П. П., чрез адв.И.Л. срещу решение №116 от 10.01.2020г. по в.гр.д.№1877 от 2019г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №5905 от 17.09.2018г. на Софийски градски съд, І ГО, 10 състав по гр.д. №2685/2016г. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Р. П. П. срещу С. А. П., И. Г. П. и Ц. Г. П. установителни искове с правно основание чл.422 ГПК за съществуване на вземане на основание чл.535 ТЗ, вр. чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.44 ЗЗД за сумата от 150 000 евро, представляваща задължение по запис на заповед от 15.04.2013г., издаден от Г. П. П. – наследодател на ответниците, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 23.11.2015г. по ч.гр.д. №68264/2015г. на СРС, 24 състав. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно- постановено в нарушение на задължителната съдебна практика, поради което следва да се отмени. Касаторът поддържа, че въззивният съд е отхвърлил иска въз основа на опорено заключение на съдебно-почеркова експертиза, изготвено в противоречие с възприетата методика и прилаганите методи на изследване в графологията. Излага и доводи за необоснованост на обжалвания съдебен акт, както и за допуснати от съда процесуални нарушения. Заявява, че изводите на съда предхождат мотивите и не е съобразено искането за спиране на производството поради наличие на преюдициално дело- досъдебно производство. Моли да бъде уважен иска, като претендира и присъждане на съдебни разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществените правни въпроси, обусловили изхода на спора, като в първата част от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /раздел I, т.I.1.-т.I.4. / няма формулирани въпроси, а са наведени множество оплаквания за допуснати процесуални нарушения и нарушения на материалния закон и необоснованост. В раздел II са поставени правни въпроси: „1. Следва ли съдът да допусне повторно заключение, ако представеното пред съда не е ясно и еднозначно във формираните изводи, а е с условности?; 2. При наведени твърдения и оспорвания, подкрепени с цитати от констативно-съобразителната част от заключението, за нарушена методика и неправилно приложени методи на изследването съдът следва ли да съобрази същите и да уважи искането на станата за назначаване на повторна експертиза?; 3. Представлява ли процесуално нарушение, ако съдът основава решението си изцяло на заключение на вещи лица, които при устното представяне на заключението пред съда са заявили „ползвали сме материали от досъдебното производство и сме се запознали с направеното от колегите“? Изявлението на вещите лица индиция ли е за предубеденост при изготвяне на заключението?; 4. Представлява ли процесуално нарушение немотивираният отказ на съда за спиране на граждански процес при пълно съвпадение на предмета на гражданското дело с това по висящо наказателно дело, представени доказателства и сочени предпоставки по чл.229, ал.1, т.4 ГПК?; 5. Противоречи ли на указанията на ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно мотивите на съда, ако същите са предхождани от изводите на съда? Последователността мотиви- изводи на съда е нарушена и в обратна последователност?“. Твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие сък задължителната практика, обективирана в ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК и определения- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответниците С. А. П., И. Г. П. и Ц. Г. П. оспорват касационната жалба, като излагат доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК искове за установяване съществуването на вземане на основание чл.535 ТЗ, вр. чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.44 ЗЗД за сумата от 150 000 евро- задължение по запис на заповед от 15.04.2013г., издаден от Г. П. П. – наследодател на ответниците, въззивният съд приема, че записът на заповед не е автентичен. Като анализира подробно заключенията на единичната и тройната съдебно-почеркови експертизи, съдът приема за установено, че подписът и имената на издателя в ценната книга не са положени от наследодателя на ответниците. Въззивната инстанция обсъжда констатациите на вещото лице по единичната експертиза, което след анализ на обема от различаващи и относително съвпадащи признаци, тяхното проявление и относителна значимост, при даден приоритет на качествените показатели, стига до извод, че подписът за издател в процесния запис на заповед, както и ръкописният текст с имената, изпълнен след подписа не са изпълнени от сочения като издател Г. П., а е налице имитация. Съобразени са изводите на вещото лице, че в записа на заповед се наблюдава красиво изписване в резултат на завишен зрителен контрол за движението на пишещия до степен, че при изписването на буквите и безбуквените елементи се установяват признаци, които свидетелстват за забавения темп на изписването, т.е. има много характерни признаци на старание на наподобяване, които не биха могли да се дължат на скованост, както и констатацията, че в случая не е налице т.нар. автоподлог – когато лицето променя конфигурацията на подписа си или го прави по-разширен, с повече буквени или безбуквени елементи, или го прави по-съкратен, но съхранявайки признаците, характерни за него. Въззивният съд задълбочено обсъжда заключението на повторната тройна съдебно-почеркова експертиза и приема, че подписът и имената в записа на заповед не са изпълнени от лицето, изпълнило и ръкописните текстове и подписи в описаните сравнителни образци от обособената първа група- заявление за издаване на документи за самоличност на български граждани от 14.12.2005г.; заявление за издаване на документ за самоличност на български граждани от 2010г.; нотариални актове от периода 2006г.-2009г.; договор за финансов лизинг на ППС от 03.06.08 г. и прилежащите към него документи /приложение към договор за финансов лизинг на пътно превозно средство; погасителен план; декларация по ЗМИП; заявление за вписване на договор за лизинг; искане за лизинг; приемо-предавателен протокол към лизингов договор и запис на заповед от 03.06.08 г./; акт за сключен граждански брак № 3142 от 28.05.2013г.; преобладаваща част от ръкописни текстове, изписани в кожен тефтер, червен цвят и в кожен тефтер, черен цвят; подписи, положени в част от медицинската документация, съхранявана в МБАЛ „Токуда“ ЕАД. Съдът съобразява изводите на вещите лица, че лицето, положило подписите и ръкописните текстове в първата група образци, описани по-горе, е различно от лицата, положили подписи и ръкописни текстове във втората и третата група образци- двете оспорени пълномощни с упълномощено лице Р. П. и отделни части от двата тефтера, както и заявеното от тях в съдебно заседание, че първата група документи са тези, в които подписът е без съмнение на едно и също лице. Въззивният съдебен състав намира за неоснователни оплакванията за противоречие на заключенията с методиката за извършване на съдебно-почеркови експертизи, тъй като в първата група образци вещите лица са отнесли заявления за издаване на документи за самоличност от 14.12.2005г. и 2010г., които предвид действащите към съответния момент разпоредби на Закона за българските лични документи и Правилника за издаване на българските документи за самоличност следва да се приемат за положени лично от лицето- заявител пред компетентното длъжностно лице, което им придава качеството „свободни образци“, подписани с най-висока степен на сигурност от Г. П. лично. Решаващият съдебен състав счита, че наред с тях в първата група образци, които според СПЕ безспорно са изпълнение от едно и също лице, което не е издателят на записа на заповед, са включени и няколко на брой нотариални актове с подписи на купувач, положени пред нотариус, който в кръга на възложените му функции проверява самоличността на явилите се пред него лица /чл.578, ал.4 ГПК/, които изписват името си и полагат подписа си пред нотариуса, а ако актът вече е подписан, изписват пълното си име и потвърждават своите подписи /чл.579, ал.1 ГПК/. В тази група е включен и подписът, положен в акт за сключен граждански брак №3142 от 28.05.2013г., който също е свободен образец, тъй като е съставен без връзка с оспорения документ и е близък по време на съставяне до него. Решаващият съдебен състав възприема изводите на тройната експертиза, която потвърждава заключението на първоначалната, че е изключена възможността да се касае за т.нар. „автоподлог“ /автоимитация – собственоръчно изменение на подписа от автора му, с цел промяна на почерка и начина на подписване. Намира за неоснователни и оплакванията, че вещите лица не са съобразили здравословното състояние на починалия, тъй като и единичната, и тройната експертиза при изготвяне на заключенията са съобразили здравословното състояние на издателя на изследвания документ в деня на съставянето му, т.е. че е приет в болница поради травма на гръбначния стълб, че поради усложнения след лечение на дискова херния е имал пареза на долните крайници, че е имал леки смущения в координацията. Намира за неоснователни и оплакванията, че всеки човек с богат социален и икономически живот има два подписа – кратък и дълъг, като излага аргументи, че дори да се приемат разсъжденията на въззивника, то в записа на заповед подписът би трябвало да е усложнен вариант, което е в подкрепа на извода, че тържественият подпис в документите, приети за безспорно изхождащи от починалия и подписът в записа на заповед не са на едно и също лице. Въззивният съд, с оглед изложеното и при съпоставяне и с останалите доказателства по делото, вкл. събраните гласни доказателства, стига до краен извод, че заключенията на двете експертизи не противоречат на правилата на науката и опита и следва да бъдат кредитирани. От съвкупната преценка на свидетелските показания съдът приема за доказано, че ищцата и наследодателят на ответниците са живели заедно на посочения адрес повече от седем години преди смъртта му, че всички деца на починалия Г. П. са се познавали, както и че към месец април 2013г. той е бил адекватен и разумен, което се потвърждава и от заключението на съдебно-медицинската експертиза. Съдът приема също така, че никой от свидетелите не е видял П. да подписва запис на заповед на 15.04.2013г. нито в дома му, нито в МБАЛ „Токуда“, като няма и никакво друго доказателства, което да разколебава изводите на вещите лица по двете изслушани съдебно-графологични експертизи. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на първите три поставени от касатора правни въпроси, свързани със задълженията на съда да допусне повторна експертиза, не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите не са коректно поставени, тъй като в първия въпрос се съдържа твърдение, че представеното пред съда заключение „не е ясно и еднозначно във формираните изводи, а е с условности“, а в третия въпрос – че съдът основава решението си „изцяло на заключение на вещи лица, които при устното представяне на заключението пред съда са заявили „ползвали сме материали от досъдебното производство и сме се запознали с направеното от колегите“. По начина, по който са формулирани въпросите съдържат оценка на доказателства, квалификация на процесуални действия, вкл. неточни твърдения за изявления на вещите лица /в о.с.з. на 20.06.2018г. в.л.Г. заявява единствено, че с някои от изследваните образци- сравнителен материал са се запознали от досъдебното производство/, което изключва определянето им като правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се отбележи, че след оспорване от страна на ищцата на заключението на единичната съдебно-почеркова експертиза първоинстанционният съд е допуснал повторна съдебно-почеркова експертиза, като я е разширил в тройна. Въззивният съд е изложил логични и последователни мотиви, като подробно е анализирал заключенията на двете съдебно-почеркови експертизи и е констатирал, че не си противоречат, а изводите на вещите лица са научно обосновани, категорични и без никакви условности. Несъгласието на касатора със заключенията на двете експертизи /т.е. с изводите на четири вещи лица/, не е основание за допускане на решението до касационен контрол. Четвъртият въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е поставен коректно- съдържа твърдение, че въззивният съд е оставил без уважение искане на въззивника за спиране на производството без мотиви, а видно от определение от 04.06.2019г. съдът е оставил без уважение искането, тъй като няма данни за висящо наказателно дело, което да е основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК. От друга страна въпросът обективира в себе си твърдение за допуснато процесуално нарушение, което може да бъде основание за отмяна на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК, но не и основание за допускане до касационен контрол. Петият въпрос не е прецизно формулиран, свързан е с оплакване в касационната жалба относно структурата на мотивите на съдебното решение, като твърдението, че „изводите на съда предхождат мотивите“ е неясно. Съдържанието на съдебното решение е законово определено /чл.236, ал.1 ГПК/, като в чл.236, ал.2 ГПК е предвидено, че към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи. В този смисъл твърдението, че изводите предхождат мотивите е правен нонсенс. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, материална незаконосъобразност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице основание за спиране на настоящото производство по реда на чл.229, ал.1, т.4 ГПК поради наличие на висящо наказателно дело срещу ищцата Р. П. П., тъй като касационното производство в неговата първа фаза не е производство по съществото на спора и не подлежи на спиране поради наличие на преюдициални спорове. С оглед изхода на спора ответникът по касационната жалба има право на разноски за касационното производство, които съдът определя в размер на 9 500 лева адв.възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд