Определение № 50057 от 10.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 116/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания /ЗК/ „Уника“ АД със седалище в гр. София, подадена чрез юрисконсулт В. М., срещу въззивно решение № 154 от 27.10.2021 г., постановено по в. т. д. № 537/2021 г. на Апелативен съд - П.. С посоченото решение е потвърдено решение № 260095 от 02.03.2021 г. по т. д. № 649/2018 г. на Окръжен съд - Пловдив в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която дружеството - касатор е осъдено на основание чл.226, ал. 1 от КЗ (отм.) вр. § 22 ПЗР на КЗ да заплати на С. А. А. обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 04.12.2013 г. смърт на неговия брат И. А. А. в размер на сумата 75 000 лв. (при определено обезщетение от 80 000 лв., от които 5 000 лв. са заплатени доброволно от ЗК „Уника“ АД на 27.03.2019 г.), ведно със законната лихва от 04.12.2013 г. до окончателното плащане, и на И. М. Д. сумата 60 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на внука й И. А. А., ведно със законната лихва от 04.12.2013 г. до окончателното плащане. Решенията са постановени при участие на „ЗД Евроинс“ АД в качеството на трето лице помагач на ЗК „Уника“ АД. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост и нарушения на материалния закон. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е отклонил от задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС като е присъдил обезщетения на ищците, без да са доказани конкретни обстоятелства, обуславящи изключителност на родствената връзка между всеки от тях и починалия, както и на понесените по повод на неговата смърт болки и страдания. Навежда оплаквания, че обезщетенията, които е осъден да плати на ищците, са завишени прекомерно, като размерите им не са съобразени със социално - икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите и с лимита от 5 000 лв., предвиден с приложимата към спора разпоредба на § 96 ПЗР към ЗИД на КЗ в сила от 07.12.2018 г. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по отношение на следните въпроси, за които се твърди, че са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд и са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение №1/21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.XI.1969 г. на Пленума на ВС: „ 1. Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 от ЗЗД с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение; 2. Попада ли оказването на помощ чрез финансова, морална и друга подкрепа по повод споделянето на грижата за родител в определението за „особено близка, трайна и дълбока житейска и емоционална връзка“; 3. Доколко съдът, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази обществено икономическите и социални условия в страната към момента на настъпване на увредата, както и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е аргументирано със съображения, че решаващата воля на въззивния съд е обусловена от следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „ 1. Намира ли приложение § 96, ал. 3 ПЗР на ЗИД КЗ/ДВ бр. 101/2018г/, вр. с ал. 2, вр. с ал. 1 и чл. 493а, ал. 4 от КЗ, с който се определя обезщетение в размер до 5 000 лева, за застрахователни договори и събития настъпили при действието на отменения Кодекс за застраховането; 2. Урежда ли процесуалната норма на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 г./, вр. с ал. 2, вр. с ал. 1 и чл. 493а, ал. 4 от КЗ, с обратна сила заварените до влизане в сила чл. 493а от КЗ случаи, касаещи предявени искове за неимуществени вреди от лицата по чл. 493а, ал. 4, за периода 21.06.2018 г. - 07.12.2018 г., както и за периода от 07.12.2018 г. до влизане в сила на наредбата по чл. 493а, ал. 2 КЗ; 3. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия, и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата;“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор на жалбата от ответниците по касация С. А. А. и И. М. Д. - двамата от [населено място]. Подпомагащата страна „ЗД Евроинс“ АД със седалище в [населено място] изразява становище за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за основателност на подадената от ЗК „Уника“ АД касационна жалба по съображения, изложени в отговор по чл.287, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната от ЗК „Уника“ АД осъдителна част, Апелативен съд - П. е приел, че ищците С. А. А. и И. М. Д. са активно материалноправно легитимирани по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС да получат обезщетение в определените от първоинстанционния съд размери за неимуществените вреди, които са претърпели по повод смъртта на И. А. - брат на С. А. и внук на И. Д., причинена при ПТП на 04.12.2013 г. от водач със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ЗК „Уника“ АД. Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните в производството пред първата инстанция свидетели Д. А. - майка на ищеца С. А. и на починалия И. А., съответно дъщеря на ищцата И. Д., и М. С.. Свидетелката Д. А. е обяснила, че поради заболяване на нейния съпруг семейството й се преместило да живее в [населено място] в жилището на майка й И. и до смъртта на И. всички живеели заедно в едно домакинство; Поради това, че тя работела на две места, грижите по отглеждането на децата били поети изцяло от бабата И.; Синовете й И. и С., които имали само две години разлика във възрастта, били неразделни от деца, живеели в една стая, учили заедно, всеки бил опора на другия; Заболяването на бащата и свързаните с това житейски трудности сплотили силно децата, дори те започнали да работят от 16 - годишна възраст, едновременно с обучението в училище, за да подпомагат семейството; В периода на инцидента по-големият брат С. подготвял сватбата си със своята дългогодишна приятелка и възнамерявал И. да бъде негов кум, а по-късно и кръстник на детето му; Внезапната и нелепа смърт на И. се отразила изключително тежко на С., той се сринал психически, преминал на антидепресанти, отложил сватбата си, не можел да приеме загубата на любимия си брат; Бабата И., която отгледала И. от бебе и била много привързана към него, също понесла много тежко смъртта на внука си, затворила се в себе си, отслабнала драстично, загубила желание за живот. Свидетелката М. С., която поради дългогодишната си близост със семейството на ищците е имала непосредствени впечатления за отношенията между двамата братя, а също и между тях и баба им И., е депозирала показания, които се припокриват изцяло с показанията на свидетелката А.. Като е съобразил, че показанията на двете свидетелки са еднопосочни, въззивният съд е преценил, че няма причина да не кредитира показанията на свидетелката Д. А. по съображения за заинтересованост, тъй като подобен подход би попречил на разкриването на обективната истина по делото. След самостоятелна преценка на свидетелските показания въззивният съд е направил извод, че ищците са доказали предпоставките, при които имат право да получат обезщетения за моралните болки и страдания, които са претърпели по повод внезапната смърт на техния родственик, загубил живота си в нелапа катастрофа само на 22 години. Въззивният съд се е произнесъл, че признаването на право на обезщетение в полза на двамата ищци е в пълно съответствие с Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като в хода на делото са установени по категоричен начин създадената между всеки от ищците и загиналия член на семейството им особено силна и трайна взаимна близост и привързаност, както и действително претърпените от ищците неимуществени вреди с характеристика, отговаряща на посочената в тълкувателното решение. При разрешаване на спора за размера на дължимите обезщетения въззивният съд е изходил от констатацията, че договорът за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, от който произтича пасивната легитимация на ЗК „Уника“ АД, е сключен на 15.11.2013 г. и че до влизане в сила на Кодекса на застраховането от 2016 г. в него не е уговорено „друго“ по смисъла на § 22 ПЗР на КЗ. С оглед на това съдът е приел, че отношенията между страните във връзка с обезщетяване на вредите, причинени от застрахования водач при произшествието на 04.12.2013 г., се уреждат от разпоредбите на Част ІV от отменения Кодекс на застраховането (§ 22 ПЗР на КЗ), като за тях са неприложими разпоредбите на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИДКЗ, обн. ДВ бр. 101/2018 г. В съответствие с така възприетото разрешение въззивният съд е преценил, че обезщетенията следва да се определят по справедливост, съгласно чл.52 ЗЗД, без съобразяване на въведените с § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИДКЗ ограничения. След като е взел предвид фактите по делото, релевантни за принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, а също и икономическото положение в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента на настъпване на произшествието ПТП,въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд, че справедливите обезщетения са в размер на 80 000 лв. - за ищеца С. А., и на 60 000 лв. - за ищцата И. Д., и е потвърдил първоинстанционното решение, с което ответникът ЗК „Уника“ АД е осъден да заплати дължимите обезщетения на двамата ищци, отчитайки извършеното от ответника доброволно плащане на част от обезщетението в размер на 5 0000 лв. на ищеца С. А.. Във въззивното производство ответникът ЗК „Уника“ АД е поддържал противопоставеното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на вредите от пострадалия И. А., но въззивният съд е преценил възражението като неоснователно. Изложил е съображения, че произшествието е настъпило по изключителна вина на застрахования от ЗК „Уника“ АД водач, който е управлявал лек автомобил с концентрация на алкохол в кръвта 0.66 промила, без в хода на делото да са събрани доказателства, че пътуващият в автомобила И. А. е знаел за употребата на алкохол. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - П. въззивно решение. Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, с които касаторът е обвързал искането си за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите съдържат доводи за необоснованост и материална незаконосъобразност на обжалваното решение и са от значение за неговата правилност, поради което касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. За третия въпрос следва да се отбележи и това, че не кореспондира с мотивите към решението, в които въззивният съд, включително чрез препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, е посочил, че присъдените обезщетения за неимуществени вреди са съобразени с обществено - икономическите условия в страната и с нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към момента на настъпване на вредите. Поради несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъждат твърденията за постановяване на обжалваното решение в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС. Въпросите, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са от значение за формирането на решаващите изводи на въззивния съд относно размера на дължимите обезщетения, но същите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен с т.4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По първите два въпроса съществува трайна и последователна практика на ВКС, според която за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на действащия от 01.01.2016 г. Кодекс за застраховането (в каквато хипотеза е постановено въззивното решение), се прилагат разпоредбите на Част четвърта от отменения Кодекс за застраховането, освен ако не е уговорено друго - § 22 ПЗР на КЗ; Разпоредбите на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИД на КЗ във вр. с чл.493а, ал.4 КЗ, обн. ДВ бр.101/2018 г., нямат обратно действие и не се прилагат по отношение на претенции за застрахователни обезщетения, основани на застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на новия Кодекс за застраховането в сила от 01.01.2016 г. (решение №57/25.07.2019г. по т.д.№1218/2018г. на ВКС, ІІ т.о. и др.). На третия въпрос също е даден отговор в практиката на ВКС в смисъл, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение в случай на предявен пряк иск срещу застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите следва да се отчитат и конкретните икономически условия в страната, както и нивата на застрахователно покритие по време на настъпване на вредите; В качеството им на ориентир за обществено - икономическата конюнктура към момента на проявление на вредите лимитите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД, но не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост (решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о.). Посочената практика, с която въззивният съд се е съобразил изцяло, не е неправилна и не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Неоснователно е и искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая касаторът е обосновал основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с доводи, че въззивният съд е постановил решението си в отклонение от задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, като неправилно е квалифицирал връзката между ищците и починалото лице с храктеристиката „особено близка“, и че в нарушение с принципа на справедливост и чл. 52 ЗЗД не е отчел всички относими критерии при определянето на обезщетението за неимуществени вреди. Поддържаните доводи не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС, а съставляват оплаквания за необоснованост и материална незаконосъобразност на въззивното решение, произнасянето по които е възможно само след извършване на касационна проверка на правилността на решението по реда на чл.290 ГПК. Въз основа на мотивите към решението настоящият състав на ВКС не констатира нито явна необоснованост на решаващите изводи на въззивния съд относно активната материалноправна легитимация на ищците за получаване на претендираните с преките искове обезщетения, нито грубо нарушение на материалния и процесуалния закон при разглеждане на делото и разрешаване на спора по същество. Поради това не е налице предвиденото в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 537/2021 г. на Апелативен съд - П.. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,