Определение № 50503 от 14.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 2192/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищците Г. Г., Л. Г., К. Г. и К. К.. Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ и третото лице – помагач „Фонд на автомобилните застрахователи“, Кипър, оспорват жалбата. Останалите трети лица – помагачи – ЗАД „Алианц България“ АД и НЗД „Elhniki Insurance”, Кипър, не изразяват становище. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. С първоинстанционното решение частично са уважени предявените главни искове по чл. 284, ал. 3, т. 1 КЗ (отм.). По жалби на ищците, ответника и третото лице – помагач въззивният съд е обезсилил решението и е прекратил частично производството поради недопустимост на главните искове, като частично е уважил евентуалните искове по чл. 284, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.). Извода си за недопустимост на главните искове по чл. 284, ал. 3, т. 1 КЗ (отм.), основани на съпричиняване на процесното пътно-транспортно произшествие от водач на неидентифицирано превозно средство, въззивният съд е основал на съображенията, че съгласно приложимото в случая право на Република Кипър отговорността за заплащане на обезщетението се носи от третото лице – помагач „Фонд на автомобилните застрахователи“, пред който ищците са предявили съответните претенции, но не са обжалвали по надлежния ред отказа за изплащане на обезщетения. Приел е, че с това ищците са изчерпали процедурата пред гаранционния орган в страната по местонастъпване на увреждането, поради което на разполагат с правото на иск срещу НББАЗ в качеството му на компенсационен орган. По евентуалните искове по чл. 284, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.), основани на неизпълнение в срока по чл. 271, ал. 1 КЗ (отм.) на задълженията на останалите трети лица – помагачи, съответно застраховател на отговорността на втория водач, причинил произшествието, и неговия представител за уреждане на претенции в България, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 105, ал. 1 и чл. 114 КМЧП приложимо към конкретния случай е материалното право на Република Кипър като държавата по място на настъпване на непосредствените вреди (телесните увреждания на ищеца Г. и смъртта на съпругата му Г. Г.), а мястото на настъпване на претърпените от ищците физически, респ. психически, болки и страдания, произтекли от посочените непосредствени вреди, е без значение за определянето на приложимия закон. Прилагайки установеното в настоящото производство материално право на Република Кипър, съдът е приел, че дължимите обезщетения за неимуществените вреди от смъртта на Г. Г., са във фиксиран размер от общо 17 110 евро, подлежащи на разпределяне между съпруга, децата и родителите на починалия. По отношение на претендираното от ищеца Г. обезщетение за претърпените в резултат на получените от него телесни увреждания болки и страдания съдът е приел, че при липсата на съдържащи се в кипърското право правила за определяне на размера на обезщетението последното следва да се определи в размер на 40 000 лв. При определянето му съдът е съобразил вида и тежестта на настъпилите травматични увреждания, проведеното консервативно лечение, общата продължителност на възстановителния период от около една година, в рамките на който са били болките от увреждането на поясния отдел на гръбначния стълб, както и липсата на трайни и невъзстановени увреждания. Така определения размер на обезщетението съдът е намалил с 20 % с оглед наличието на принос на пострадалия за увреждането поради това, че същият е пътувал без поставен предпазен колан. Изводите си относно съпричиняването съдът е основал на заключението на изслушаната медицинска експертиза, въз основа на което е приел, че не се установява категорично причинна връзка спрямо уврежданията в областта на поясните прешлени, каквато обаче е налице за останалите увреждания. В това отношение е съобразил, че именно травмите на поясните прешлени са причинили болки с най-голям интензитет, което обуславя по-малък обем на приноса на пострадалия. Допускане на касационно обжалване се иска във връзка с въпросите: 1) компетентен ли е българският съд да разгледа иска срещу НББАЗ за обезщетение за неимуществени вреди, причинени на лице, пребиваващо в Република България, в резултат на ПТП, настъпило в друга държава членка на ЕС, причинено от неизвестно МПС, съгласно чл. 2 от Регламент № 44/2001 г. - на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; 2) какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респ. когато докладът му е непълен или неточен; когато въззивният съд прецени, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, респ. определеното за приложимо материално право, е неправилна, следва ли даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на доказателства; дължи ли въззивният съд да даде указания на страните, когато констатира непълнота или неточност на приетия от първата инстанция доклад по чл. 146 ГПК – на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; 3) при приложението на чуждото материално право, към което препращат нормите на КМЧП, длъжен ли е съдът да следи за приложението на особените повелителни норми по чл. 46, ал. 1 КМЧП и е ли такава норма тази на чл. 52 ЗЗД и предвиденият принцип на справедливостта; в случаите, когато чуждото материално право, към което препраща КМЧП, определя обезщетението за неимуществени вреди при смърт не съобразно принципа на справедливостта, а абстрактно и без да се вземат предвид степента на близост на близките с починалия и тежестта на изтърпените болки и страдания, следва ли съдът да определи обезщетението за неимуществени вреди по реда, предвиден в чл. 52 ЗЗД и съобразно тълкувателната практика на ВС и ВКС – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК. В настоящото производство въпрос за международната компетентност на българските съдилища не е поставян и не е разглеждан, съответно въззивният съд не е приел да липсва такава компетентност. Очевидно въпросът е формулиран във връзка с крайния извод на въззивния съд за недопустимост на главните искове. Този извод обаче е основан не върху констатация за отсъствие на международна компетентност, а върху констатацията за инициирана и изчерпана процедура пред кипърския фонд на автомобилните застрахователи съобразно кипърското право, към която поставеният въпрос няма отношение. Втората група въпроси относно изменението във въззивното производство на правната квалификация на спора не удовлетворява специалното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ВКС-ОСГТК служебно задължение на въззивния съд е да осигури правилното приложение на императивния материален закон дори и когато във въззивната жалба, респ. в отговора, липсва съответно оплакване в този смисъл. В тези случаи, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна и тази неправилност е имала за последица неправилни указания относно подлежащите на доказване факти, той е длъжен да даде нови указания относно релевантните съобразно правилната квалификация факти, разпределението на доказателствената тежест и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства. Възприетото разрешение обаче, както е подчертано в решението, се отнася до хипотезата на служебно изменение на правната квалификация, целящо да осигури правилното приложение на императивна материална норма и извършено за първи път от въззивния съд, доколкото именно в тази хипотеза за първи път в производството се очертава различна правна и фактическа страна на спора, по която страните до този момент не са изразили становище и посочили доказателства. В разглеждания случай такова служебно изменение на квалификацията не е налице. Оплакване за неправилно определяне на приложимия закон е надлежно направено във въззивните жалби на ответника и на третото лице - помагач и по това оплакване ищците са изразили обратното становище за приложимост на българското право, като са се позовали и на цитирана съдебна практика. По този начин във въззивното производство самите страни са концентрирали спора в тази му част върху правния въпрос по определяне на приложимото право, поради което не е налице предвидената в тълкувателното решение хипотеза на служебно изменение на правната квалификация. Освен това, както е подчертано по-горе, задължението на въззивния съд в случаите на изменение на квалификация има за предмет указания от значение за установяване на фактите по делото – за подлежащите на доказване релевантни факти, за доказателствената тежест и за необходимостта от ангажиране на доказателства за определени факти. Поради това не се обосновава противоречие на въззивното решение с посочената задължителна практика, тъй като не са посочени от страна на жалбоподателите конкретни факти и доказателства, които да са останали непосочени и несъбрани пред въззивния съд като последица от неизпълненото задължение за даване на указания при изменение на правната квалификация. Вместо това (и то в касационната жалба при обосноваване на оплакването по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК, а не в изложението по чл. 280 ГПК) се сочи лишаването на жалбоподателите от възможността да изложат правни доводи по въпроса за приложимото право, като се позоват на цитираната в жалбата съдебна практика, което няма отношение към очертаното по-горе задължение на въззивния съд, отнасящо се до попълването на делото с факти и доказателства, а не с правни доводи. Независимо от това следва да се подчертае, че цитираните във въззивната жалба като съдебна практика решение на САС и определение на ВКС са посочени като такава практика и копия от тях са приложени към депозирания от ищците отговор срещу въззивната жалба на ответника (л. 57 и сл. от въззивното производство) и ищците изрично са се позовали на тази практика като аргумент за приложимост на нормата на чл. 52 ЗЗД. По третата група въпроси също не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложената в тази насока аргументация се свежда до общите твърдения, че въпросите са от значение за развитието на правото с цел да се създаде съдебна практика по въпроса дали нормата на чл. 52 ЗЗД има характеристиката на „особена повелителна норма“ по смисъла на чл. 46, ал. 1 КМЧП, по който въпрос позитивното право е непълно и неясно, които, предвид липсата на конкретни доводи за обосноваване на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, не отговарят на посочените по-горе изисквания на т. 4 от ТР № 1/2009 г. за обосноваване на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а единствено изразяват поддържаната от жалбоподателите теза за „особено повелителен“ характер на нормата на чл. 52 ЗЗД. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поддържано по последната група въпроси наред с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същото се обосновава единствено с довода, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с влязло в сила решение на апелативен съд, потвърдено с определение на ВКС (в действителност недопуснато касационно обжалване). Посоченото противоречие с практика на същия съд обаче не обосновава очевидна неправилност в смисъла на това понятие, разяснен с установената последователна практика на ВКС. Съгласно последната очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Противоречието с практиката на същия съд не представлява явна необоснованост, нито грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито приложение на съществуваща или отменена норма, респ. приложение на норма в обратен на действителния ѝ смисъл. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателите следва да заплатят на ответника направените за касационното производство разноски в размер на 14 880 лв. С тези мотиви съдът