Определение № 7882 от 13.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4340/2026 г.
ВАСПето отделение13.07.2026 г.докладчик Юлия Ковачева
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 684/23.01.2026 г., постановено по адм. дело № 2490/2025 г. по описа на Административен съд – Бургас. Определението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ЕМАНОИЛ МИТЕВ секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ ДИАНА ДОБРЕВА /п/ ЮЛИЯ КОВАЧЕВА
Мотиви
Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на К. Д. Д., чрез адв. П. Белчев, срещу определение № 684/23.01.2026 г., постановено по адм. дело № 2490/2025 г. по описа на Административен съд (АС) – Бургас, с което е оставена без разглеждане жалбата му против изричен отказ на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) И. Б., обективиран в писмо с изх. № 22721/05.12.2025 г., да предостави търсената информация и е прекратено производството по делото. В частната жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно, като наведените конкретни оплаквания сочат на основанията за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се от касационната инстанция да отмени оспореното определение и да върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на жалбата по същество. Претендира направените по делото разноски. Ответникът – ЧСИ И. Б., в писмено становище по частната жалба излага съображения за нейната неоснователност и моли съдът да я остави без уважение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че е допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, поради следните съображения: С обжалваното определение № 684/23.01.2026 г., постановено по адм. дело № 2490/2025 г. по описа на АС – Бургас, е оставена без разглеждане жалбата на К. Д. против твърдян изричен отказ на ЧСИ И. Б., обективиран в писмо с изх. № 22721/05.12.2025 г., на основание чл. 159, т. 1 от АПК, и е прекратено производството по делото. За да постанови този резултат, административният съд е приел от фактическа и правна страна следното: Жалбоподателят Д. е подал до ЧСИ И. Б., рег. № 800 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд - Бургас, заявление за предоставяне на достъп до обществена информация, регистрирано с вх.№ 25769/02.12.2025 г. в деловодството на ЧСИ, с което е поискал предоставяне на следната информация: „Какъв е общият брой на образуваните изпълнителни дела в кантората Ви към настоящия момент, разграничени по вид (напр. парични вземания, изпълнение на непарични задължения)?“. С писмо изх. № 22721/05.12.2025 г. исканият достъп е отказан, като е посочено, че ЧСИ не е задължено по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) лице, а този закон се прилага за достъп до информация, която е обществена – която се създава или се съхранява от държавните органи, техните териториални звена и органите на местното самоуправление в Република България. ЧСИ не попада сред субектите, задължени да предоставят информация по ЗДОИ, а специални правила за достъп до информация в изпълнителното производство са уредени в Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ) и ГПК. При извършената проверка относно допустимостта на жалбата, съобразявайки относимите разпоредби на чл. 2, ал. 1 от ЗЧСИ, чл. 2, ал. 1 и чл. 3 от ЗДОИ, първоинстанционният съд е приел, че ЧСИ не попада сред очертания в чл. 3 от ЗДОИ кръг от задължени лица. Обстоятелството, че държавата е възложила на ЧСИ принудително изпълнение на частни притезания, а в определени случаи – и събиране на публични вземания, не придава на ЧСИ качеството нито на държавен орган, нито на орган на местното самоуправление, нито на административен орган въобще. Според административния съд възлагането на ЧСИ на функции по събиране на вземания, в това число и публични, не променя статута му на физическо лице, извършващо частна дейност. Съдът е обосновал, че за да бъде квалифицирано като публичноправен субект по смисъла на чл. 3, ал. 2, т. 1 от ЗДОИ, дадено физическо лице следва да отговаря на същите критерии като визираните в § 1, т. 4 от ДР на ЗДОИ по отношение на публичноправните организации. Доколкото в настоящия случай не е налице нито една от хипотезите по чл. 3, ал. 2 от ЗДОИ, във вр. с § 1, т. 4 от ДР на ЗДОИ, ЧСИ И. Б. не е сред задължените по ЗДОИ лица и следователно не дължи отговор по отправеното заявление за предоставяне на достъп по този закон. Поради това процесното писмо, погрешно възприето от жалбоподателя като отказ за предоставяне на достъп до информация, не би могло да формира годен за оспорване акт по смисъла на ЗДОИ, с оглед на което производството се явява лишено от предмет. С тези мотиви жалбата срещу твърдения отказ за предоставяне на информация е оставена без разглеждане на основание чл. 159, т. 1 от АПК и производството по делото е прекратено. Постановеното определение е правилно като краен резултат, при следните коригиращи съображения: Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗДОИ, този закон се прилага за достъп до обществената информация, която се създава или се съхранява от държавните органи, техните териториални звена и органите на местното самоуправление в Република България, наричани по-нататък "органите". В чл. 3, ал. 2, т. 1 и 2 ЗДОИ е предвидено, че този закон се прилага и за достъп до обществена информация, която се създава и съхранява от публичноправни субекти, различни от тези по ал. 1, включително публичноправните организации, както и от физически и юридически лица само относно извършвана от тях дейност, финансирана със средства от консолидирания държавен бюджет и средства от фондове на Европейския съюз или предоставени от Европейския съюз по проекти и програми. Следователно законодателят прави разграничение между публичноправна организация, за която е налице легална дефиниция в § 1, т. 4 от ДР на ЗДОИ и публичноправни субекти като по-широко понятие, за което не е дадена изрична легална дефиниция. Правното положение на частния съдебен изпълнител е уредено в Закона за частния съдебен изпълнител. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЧСИ, частен съдебен изпълнител е лице, на което държавата възлага принудителното изпълнение на частни притезания, като държавата може да възлага на частния съдебен изпълнител и събирането на публични вземания. Предвид цитираната разпоредба безспорно частният съдебен изпълнител не е задължен субект за предоставяне на достъп до обществена информация по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗДОИ. Законодателят обаче изрично е възложил на частния съдебен изпълнител осъществяването на държавни функции - събирането на публични вземания (чл. 2, ал. 2 ЗЧСИ, чл. 163, ал. 4 ДОПК, чл. 4, ал. 2 ЗМДТ). В тези случаи частният съдебен изпълнител се приравнява по статус на орган по приходите, т. к. действа от името на държавата и изпълнява възложени му от държавата публични функции. По определение на § 1, т. 11 ДР на Закона за електронното управление, частните съдебни изпълнители, както и останалите изброени правни субекти в разпоредбата, чрез които държавата упражнява своите функции и на които това е възложено със закон, са лица, осъществяващи публични функции. Редът, по който частният съдебен изпълнител изпълнява възложената публична функция не променя нейния характер и съответно не води до извод за неотносимост на изискванията за достъп до обществена информация. Изложените фактически и правни обстоятелства сочат, че когато частният съдебен изпълнител изпълнява възложена му от държавата функция по събиране на публични държавни вземания, има качеството на публичноправен субект по смисъла на чл. 3, ал. 2, т. 1, предл. 1-во ЗДОИ. Съдът неточно и неправилно се е позовал на определенията за публичноправна организация по § 1, т. 4 ДР на ЗДОИ при очертаване на характеристиките на публичноправните субекти. Хипотезите по чл. 3, ал. 2, т. 2 ЗДОИ също не са налице, като съдът неправилно е счел, че частният съдебен изпълнител при упражняване на функциите си, регламентирани в нормативната уредба, действа в качеството на физическо лице по смисъла на чл. 3, ал. 2, т. 2 ЗДОИ. Правомощията, които законодателят е възложил на частния съдебен изпълнител, по своята същност са правомощия по изпълнение на правозащитната функция на държавата, при която с помощта на принуда, осъществявана по предвиден от закона ред, се реализират признати, но неудовлетворени доброволно права, съответно се дава защита на заплашено материално право, т. е.частният съдебен изпълнител не защитава свои лични права и интереси в качеството на физическо лице, а осъществява нормативно установена дейност, възложена му със закон - вж. определение № 13556 от 13.12.2016 г. по адм. д. № 11080/2016 г. на ВАС, VII о. Правилно съдът е приел, че заявената в конкретния случай информация не отговаря на поставените в закона изисквания за обществена информация по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗДОИ и съответно не може да бъде получена по реда на Закона за достъп до обществена информация. Съгласно цитираната разпоредба обществена е тази информация, която се свързва с живота на обществото и която дава възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закона субекти. В настоящия случай не са налице и двата елемента от дефиницията, за да се квалифицира търсената информация като обществена - същата да е насочена към и да има значение за обществения живот в страната и чрез предоставянето й да се даде възможност на гражданина да си състави мнение за дейността на сезирания задължен субект. Със заявлението си частният жалбоподател е поискал информация за общия брой образувани изпълнителни дела в кантората на ЧСИ И. Б.. Търсената информация би могла да има известно статистическо значение, но не разкрива изискуемите по закон белези на обществената информация по смисъла на ЗДОИ, както правилно е приел в заключение решаващият съд. Предвид изложеното, съдът правилно е приел, че не е налице задължение за произнасяне от ЧСИ И. Б. с акт за предоставяне или отказ за предоставяне на информация по реда на Закона за достъп до обществена информация по отправеното от К. Д. Д. заявление с вх. № 25769/02.12.2025 г., поради което в случая липсва годен за оспорване пред съд административен акт. Обжалваното определение не страда от посочените в частната жалба пороци и следва да се остави в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение