Определение № 3019 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 959/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №11955/15.12.2023г. на К. Г. И., чрез адв. М. – П. срещу решение №429/10.11.2023г. по в. гр. дело №20234400500590 по описа за 2023г. на Окръжен съд - [населено място], с което е потвърдено Решение №1008/05.07.2023г., постановено по гр. дело № 1463/2023г. по описа на Районен съд - [населено място], с което е отхвърлен предявеният от касаторката иск за делба на недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в [населено място]. Жалбоподателката счита, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в Тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наред с това посочва, че материалноправният въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно от изложеното, твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Счита, че от показанията на свидетелите не може да се изведе обоснован извод за упражнено владение от ответника Й. Д. по смисъла на чл. 68, ал.1 от ЗС, което съответно да е манифестирано явно пред другия съсобственик, т.е. ответникът не е притежавал качеството владелец, а държател на имота. По тези съображения счита, че решението е необосновано, постановено при неправилно възприемане на фактическата обстановка и неправилен анализ на събраните доказателства, поради което моли да се отмени. В изложението, касаторът посочва касационните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - противоречие с множество решения, формирали практика на ВКС и по чл. 280, ал. 2 ГПК - решението е очевидно неправилно. На първо място счита, че наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се установява, тъй като обжалваното решение противоречи на РЕШЕНИЕ №140/17.03.2006г. по гр. дело №797/2005г., РЕШЕНИЕ №291/09.08.2010г. по гр. дело №859/2009г., РЕШЕНИЕ №115/28.10.2016г. по гр. д. №977/2016г. РЕШЕНИЕ №270 от 20.05.2010г. по гр. д. №1162/2009г., РЕШЕНИЕ №1222 от 03.11.2008г. по гр. д. №3941/2007г., РЕШЕНИЕ №302 от 24.06.2011г. на ВКС по гр. д. №1168/2010г., РЕШЕНИЕ №596 от 30.06.2010г. на ВКС по гр. д. № 1534/2009г. На второ място, твърди, че Решение №429 от 10.11.2023г. страда от очевидна неправилност, което е предпоставка за допускане на касационно обжалване. На следващо място излага, че решението е неправилно, поради което на основание чл. 281, т. 3 ГПК подлежи на отмяна, тъй като е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Отделно от това счита, че е налице и касационно основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Излага, че разглеждането на касационната жалба ще допринесе за точното прилагане на закона, ще се стигне до отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика, на непълноти и неясноти на правните норми, както и за развитието на правото, като се разгледат следните съществени материално правни въпроси:

1. Следва ли лицето упражняващо фактическа власт върху имота за собственика, когато промени намерението си и започне да държи същия за себе си, да доведе тази промяна до знанието на собственика?

2. Приложими ли са изискванията за придобиване по давност на сънаследствена идеална част и към съсобствена идеална част и чия е тежестта за оборване на презумцията на чл. 69 от Закона за собствеността?

3. За предпоставките за придобиване по давност на съсобствен недвижим имот, когато основанието за възникване на съсобствеността е наследяване, и наследникът който се позовава на придобивна давност следва ли да докаже не само, че е ползвал имота, но и че е променил намерението си и е владял частите на сънаследниците, като промяната в намерението не трябва да остане скрита, а трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия, които да станат достояние на наследниците и да доказват несъмнено, че наследникът, който упражнява фактическа власт, отрича техните права върху вещта?

Ответникът по касационната жалба -Й. И. Д., в депозирания отговор, чрез адвокат Ил. Н. излага, че липсват основанията по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и становище за неоснователност на същата. Счита, че в касационната жалба не е посочен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Не е налице и основанието по чл. 280, ал.2 ГПК, тъй като позоваването е чисто теоретично, без да се посочат въпросите, по който въззивният съд се е произнесъл, и които да са от значение за точното прилагане на закона. По съществото на спора излага, че правилно съдът е приел за установено, че той е придобил имота по давност, поради което законосъобразен е изводът, че същият не следва да се допуска до делба, тъй като е еднолична негова собственост.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе по наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК, съобрази следното:

Производството е образувано по иск, предявен от К. Г. И. против Й. И. Д. и А. Я. С. за делба на осн. чл. 344, ал. 1 от ГПК, във вр. с 69 от ЗН на жилище, находящо се в [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1, с идентификатор [№], ведно с прилежащите му изба, таван и ид. части от общите части. Ищцата твърди, че страните са придобили имотът по наследство в качеството си на наследници на А. Д. Я. и И. Г. Я..

Ответникът Й. И. Д. оспорва иска, като навежда доводи за неговата недопустимост, т.к. процесният имот е негова изключителна собственост. Твърди, че наследодателят му И. Я. Д. е бил единствен собственик на имота, тъй като е придобил 1/2 ид.ч. от него по възмезден начин- чрез покупко-продажба по силата на Нотариален акт №108, том II, дело №308/1984 от 09.04.1984г., а останалата 1/2 ид.ч. е придобил чрез давностно владение, осъществявано повече от 30 години самостоятелно и считайки го за своя единствена собственост. Ответникът излага, че след смъртта на баща си И. Д., той сам и единствен владеел и ползвал процесния имот, считал, че е единствен и самостоятелен собственик на същия, като го притежавал като единствен собственик на основанията, на които и неговият баща е считал, че е единствен собственик, като към своето владение ответникът присъединява и това, осъществявано от неговия баща.

От фактическа страна, въззивният съд е установил, че А. Д. Я., видно от нот. акт №14, том II, н.д. №К-327/17.03.1983г. е признат за собственик на апартамент №1, находящ се в [населено място], [улица]. На 01.08.1979г., след построяване на сградата от ЖСК, но преди снабдяването с нот. актове, е починала неговата съпруга -И. Г. Я..

С договор от 09.04.1984г., обективиран в нот. акт №108, том II, н.д. №308/09.04.1984г., А. Д. Я. е продал на внука си И. Я. Д. 1/2 ид.ч. от апартамент №1, като съдът е счел, че от тази дата е възникнала съсобственост между продавача и купувача при равни права, както и, че И. Я. Д. е влязъл във владение на имота.

А. Д. Я. е починал на 10.12.1987г., като за свои законни наследници е оставил синовете си Г. А. Д. /баща на ищцата К. Г. И./ и Я. А. Д. /баща на И. Я. Д. и А. Я. С./. Въззивният съд е посочил, че синовете са наследили по равно притежаваната от баща им Ѕ ид.ч. от апартамент №1, като по такъв начин между тях от една страна и И. Я. Д. от друга страна е възникнала смесена съсобственост. К. Г. И. е единствен наследник на Г. А. Д., починал на 09.05.1994г.и П. ГЕНЧЕВА Д., починала на 19.04.2004г. и по такъв начин се легитимира като собственик на 1/4 ид.ч. от апартамент №1, като няма данни да е осъществявала съвладение на имота с Я. А. Д. и И. Я. Д. за периода от 09.05.1994 г. до 13.03.1996г. Я. А. Д. е починал на 13.03.1996г., като за свои законни наследници е оставил съпругата си Й. М. Д. и децата си И. Я. Д. и А. Я. С., които са наследили по равно притежаваната от Я. Д. ј ид.ч. от апартамент №1, като няма данни Й. М. Д. и А. Я. С. /ответник/ да са осъществявали съвладение на имота с П. ГЕНЧЕВА Д., К. Г. И. и И. Я. Д. за периода от 13.03.1996 г. до 19.04.2004г. И. Я. Д. е починал на 18.06.2020г., като негов единствен законен наследник е сина му Й. И. Д. /ответник/, който е станал собственик на 7/12 ид.ч. от апартамента. Въззивният съд е приел за установено, че той е живял в имота откакто се е родил през 1989г. заедно с баща си и е останал в там и след смъртта му през 2020г., като е започнал ремонт на апартамента.

Преди да почине на 09.07.2022г., с договор за дарение, обективиран в нот. акт №82, том II, рег. №1650, дело №165 от 01.06.2022г., Й. М. Д. е дарила на внука си Й. И. Д. собствената си 1/12 ид.ч. от процесния апартамент.

Освен писмените доказателства, за установяване на твърденията на страните, в хода на производството са разпитани свидетели, а страните по делото са изложили своите обяснения.

При тези данни, въззивният съд е приел, че И. Я. Д. по наследство от дядо си А. Д. Я., и от баща си Я. А. Д., на 13.03.1996г. е придобил по наследство 1/12 ид.ч. от процесния апартамент. Към този момент и от 09.05.1994г. К. Г. И. вече е била собственик по наследство от дядо си А. Д. Я. и баща си Г. А. Д. на 3/24 ид.ч. от процесния апартамент. Приел е още, че първото действие на И. Я. Д. като наследник на дядо си А. Д. Я., манифестиращо намерението му да владее целия имот само за себе си, в т.ч. и ид.ч. на останалите негово наследници /сред които са П. ГЕНЧЕВА Д. и К. Г. И./, е декларирането пред данъчните служби през 1998г., че е негов единствен собственик. Въз основа на свидетелските показания, е приел за установено също, че само И. и неговият син Й. със сигурност още към 2002г. са живели в апартамента, като този факт, както и наличието на приемането/признаването от страна на останалите наследници от коляното на Я. А. Д. – Й. М. Д. и А. Я. С., че апартаментът е единствено на И. и, че след смъртта му ще остане за единствено за Й..

От друга страна, съдът е приел за установено, че в периода от 2002г. до 2012-2013г. К. И. не е посещавала процесния имот в П., нито е общувала с роднините си там, поради което е счел, че И. Д. не е имал възможност да демонстрира пред нея намерението си да свои и нейните ид.ч. Въпреки, че бездействието на И. да защити правата си в срока по чл.79, ал.1 от ЗС само по себе си не води за загубване на собствеността, според съда същото би имало правно значение при поведението на И. Д., явно и недвусмислено отричащо нейното владение като съсобственик на ид.ч. от апартамента, станало достояние на всички, в т.ч. и на К. И.. Въззивният съд е приел, че демонстрирането на такова поведение се установява от самата К. И., която заявява, че след смъртта на баба Д. /Й. М. Д./ през 2022г. не е идвала в П., защото нямало къде да преспи, което според съда косвено означава, че не е била допускана в процесния апартамент от живущите там И. и Й.. Съдът е приел, че не се доказва наличието на уговорка между К. И. и Й. Д., според която ищцата ще се въздържа от претенции спрямо процесния апартамент докато втората е жива и живее в него, и в изпълнение на която К. И. да не е предявявала претенции, още повече, че не се е установило изобщо някога Й. Д. да е живяла в този апартамент. Съдът е посочил, че е житейски нелогично К. И. да е търсила рента от съсобствените земеделски земи, но през всичките почти 30 години да не е потърсила никакво обезщетение за ползването на нейните ид.ч. от процесния имот, от което ползване е била лишена.

От изложеното от ответницата А. Я. С. в о.с.з. на 12.10.2023г. в хода на въззивното производство, съдът е приел за установено, че дядо ѝ А. Д. Я. още докато е бил жив, е направил делба между синовете си, като чичо ѝ Г. получил от баща ѝ Я. 2 500 лв. за ј ид.ч. от процесния апартамент, а тя на свой ред се е отказала от своя дял в полза на брат си И. /който е щяла да наследи баща им Я./. Въпреки, че К. И. отрича да е присъствала на подобна приживна делба, съдът е изложил, че към него момент тя не е и била сред кръга на заинтересованите лица – такъв е бил нейният баща. Въззивният съд е преценил, че казаното от А. С., което съдържа и неизгодни за нея самата факти, обяснява защо бащата на К. И. – Г. А. Д. не е имал никакви претенции от 1984г. до 1994г. към имота, както и защо бащата на Й. И. Д. – И. Я. Д. не е правил повече и по-категорични демонстрации на намерението си да свои целия апартамент, т.е. не е бил активен, тъй като е имало съгласие за зачитане волята на общия наследодател. Въззивният съд е счел, че дори при липсата на категорични доказателства за посочената приживна делба, то се установява, че общият наследодател А. Д. Я. е продал Ѕ ид.ч. от апартамента на И. Д., и още приживе му е предал владението доколкото не се установява след построяването на ЖСК и снабдяването с констативен нот. акт през 1983г. и след сделката през 1984г. А. или някой от наследниците му, освен И. Д. и Й. Д., да е живял в имота, да е имал ключ, да се е ползвал по някакъв начин, да е правил разходи за поддръжка и ремонт, да го е декларирал данъчно и да е плащал данъци, да е имал някакви претенции.

Позовавайки се на съдебната практика, въззивният съд е направил извод, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, то подобна уговорка сочи на установяване на самостоятелна фактическа власт върху имота с намерение за придобиване на собствеността. Тя е противопоставима както на предалите владението лица, така и на техните наследници, поради което установилото фактическата власт лице не е длъжно да демонстрира последваща промяна в намерението, с което упражнява фактическата власт след откриване наследството спрямо лицата, от които е получило владението. Приел е, че по делото в нито един от периодите на съсобственост не се е установило съвладение, а напротив -един единствен владелец на целия съсобствен апартамент в лицето на И. Я. Д., като след смъртта му, владението е продължено от сина му до момента на позоваването на придобивната давност в настоящото производство. Изложил е, че дарението на 1/12 ид.ч. на 01.06.2022г. от Й. Д. на Й. Д. не разколебава извода, че още неговият наследодател – баща му И. Д. е придобил целия имот по давност, респ., че самият Й. Д. е придобил по наследство от баща си целия имот и няма как да придобие части от него на друго основание. В заключение, въззивният съд е постановил, че искът за делба следва да бъде отхвърлен, тъй като липсва съсобственост по отношение на процесния имот между страните по делото.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за допускането до касационно обжалване. Последното е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

На първо място следва да се отбележи, че във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК изобщо не е формулиран въпрос, по който касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната от него съдебна практика. Липсата на поставен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно дадените в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Безспорно е, че по приложението на чл. 79 ЗС има формирана многобройна и последователна практика на ВКС, но доколкото касаторът не е конкретизирал правен въпрос, по който счита, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с посочената съдебна практика, то не може да се прецени наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване.

По формулираните във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси, следва да се отбележи, че те не мотивират допускането на касационно обжалване на соченото основание. Съгласно т. 4 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на поставения правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а също и когато се налага тълкуване на неясни, непълни и противоречиви закони, с цел създаване на съдебна практика по тях или осъвременяването й. В случая, по всички формулирани въпроси, е налице трайна и непротиворечива практика, включително същите са обсъждани в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС, както и в множество решения на ВКС. Даденото с практиката на ВКС тълкуване е точно, съответно на нормативната уредба, на обществено-икономическите условия и липсва необходимост от промяна или осъвременяване на така формираната практика поради настъпила промяна в законодателството.

Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическата власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Следователно, от съществено значение при позоваване на придобивна давност в отношения между сънаследници, е основанието, на което един от тях е започнал да упражнява фактическата власт върху съсобствения имот. Ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва да се приеме, че е последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент. С оглед изложеното от ответницата А. С. в хода на въззивното производство /което представлява признание за неизгоден за нея факт/, че още докато е бил жив, дядо им ги е събрал и са се разбрали апартаментът да остане за бащата на ответниците, като за своята идеална част бащата на ищцата е получил 2500лв., въззивният съд е приел, че още от момента на получаване на владението от И. Д. от неговия наследодател, е била изразена волята на последния да му бъде предадено владението на целия наследствен имот, поради което е счетено, че още от момента на предаване на владението, е установена самостоятелна фактическа власт. Съответен на непротиворечивата практика, е изводът, че подобна уговорка, чието наличие се доказва по делото, сочи на намерение за придобиване на собствеността, противопоставимо както на предалите владението лица, така и на техните наследници, поради което осъществяващото фактическата власт лице не е длъжно след откриване наследството да демонстрира т. нар преобръщане на владението спрямо останалите наследници.

Не се установява и решението да е очевидно неправилно- посочено от касаторите като основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Освен, че липсват конкретно изложени твърдения, следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касаторите съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му виждане имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред Върховния касационен съд в размер на 1500.00 лева, определен съобразно представеното пълномощно, договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,