Определение № 4208 от 25.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3540/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника ЗД „Евроинс“ АД срещу въззивно решение № 409 от 31.03.2023 год., постановено по в. гр. дело № 70/2023 год. по описа на Окръжен съд-Варна, в частта му, в която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2938 от 02.10.2022 год., постановено по гр. дело № 207/2022 год. по описа на Районен съд-Варна, е уважен предявения от „Интер Карго – БГ“ ЕООД срещу ЗД „Евроинс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 11 626.37 лв. – част от вземане с цял размер от 23 280.16 лв., представляващо дължимо застрахователно обезщетение за имуществени вреди, измерими с разходите за възстановяване на влекач „С.“ с рег. [рег.номер на МПС] в резултат на увреждания от пътнотранспортно произшествие на 08.05.2021 год., настъпило по вина на застрахования при ответника водач на лек автомобил „М.“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 10.01.2022 год. до окончателното й изплащане Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд бил приел, че е допустимо пазарната стойност на увреденото имущество да се определи чрез назначаване на експертиза, респ. счел за неоснователно възражението на ответника, че обезщетението трябва да се базира единствено на доказателства за реално извършени разходи за ремонт, макар да било установено, че момента на извършването на огледа от вещото лице, изготвило първоначалното заключение по допусната съдебна автотехническа експертиза, процесното превозно средство вече било отремонтирано, предстояло пускането му в експлоатация и извършените ремонтни дейности били на ниска стойност – влекачът, за който икономически била налице тотална щета, бил пестеливо отремонтиран. По делото не били представени никакви разходно-оправдателни документи и в този смисъл заплатеното от застрахователя обезщетение било напълно достатъчно. Неправилен бил изводът на въззивния съд, че не е налице тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ, който бил формиран при кредитиране на стойности от две от заключенията на вещите лица по допуснатите по делото съдебни автотехнически експертизи. А при тотална щета следвало стойността на запазените части да се приспадне от действителната стойност на превозното средство към момента на настъпване на застрахователното събитие. По делото не било доказано и извършването на разход в размер на 1 560 лв. за репатриране на превозното средство. В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси, уточнени и обобщени, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК: 1/ При предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, обусловена ли е отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за заплащането на застрахователно обезщетение, равняващо се на разходите, необходими за възстановяване на увредено в резултат на настъпило пътнотранспортно произшествие имущество /моторно превозно средство/, от това дали собственикът на това имущество е разходвал средства за ремонтирането му и в какъв размер, както и относно начина на определяне на размера на застрахователното обезщетение? 2/ Следва ли в исковата молба, с която е предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, да бъдат изложени твърдения за това дали е извършен ремонт на увреденото имущество /моторно превозно средство/ или е достатъчно ищецът да основава претенцията си на твърдения за извършена проверка в сервизи в страната, без да представя отправени оферти от сервизите и да заявява дали е отремонтирал превозното средство и може ли съдът да се произнесе по спорно право, което не съответства на заявените в исковата молба фактически твърдения? 3/ При наличие на доказателства по делото, че е налице икономически тотална щета по смисъла на чл. 390 КЗ, а въпреки това собственикът на превозното средство го е отремонтирал и продължава да го използва, следва ли съдът да присъди застрахователно обезщетение при условията на тотална щета или следва да присъди обезщетение до размера на стойността на извършените ремотни дейности? В тази връзка, допустимо ли е съдът избирателно да кредитира различни части на един и същ въпрос, разгледан различно в три различни експертни заключения, които съдът е допуснал и приел по делото, ако всички експерти безспорно приемат, че е налице икономически тотална щета, но чрез избирателното кредитиране на части от въпросите в заключенията съдът приема, че не е налице такава и присъджа обезщетение в размер на средната пазарна стойност на ремонтните дейности, която надхвърля с над 70/100 действителната стойност на превозното средство? Жалбоподателят навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с Решение № 209 от 30.01.2012 год. на ВКС по т. дело № 1069/2010 год., ІІ т. о., ТК, Решение № 153 от 22.12.2011 год. на ВКС по т. дело № 896/2010 год., І т. о., ТК, Решение № 165 от 24.10.2013 год. на ВКС по т. дело № 469/2012 год., ІІ т. о., ТК, Решение № 37 от 23.04.2009 год. на ВКС по т. дело № 667/2008 год., І т. о., ТК, Решение № 50159 от 08.03.2023 год. на ВКС по т. дело № 1218/2021 год., ІІ т. о., ТК. Ответникът по касационната жалба „Интер Карго – БГ“ ЕООД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната част. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установени правопораждащите предявеното право по чл. 432, ал. 1 КЗ факти – настъпването на 08.05.2021 год. на пътнотранспортно произшествие /като реализирано застрахователно събитие/ по пътя от [населено място] към [населено място] – в срока на действие на заствахователния договор, в резултат на което бил увреден собствения на ищеца влекач „С.“ с рег. [рег.номер на МПС]; виновно и противоправно поведение на водача на лек автомобил „М.“ с рег. [рег.номер на МПС], чиято отговорност била застрахована при ответното дружество по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ към момента на ПТП; ответникът определил и съответно заплатил на ищеца застрахователно обезщетение в размер на 8 774.16 лв. Отчитайки спорния между страните въпрос, свързан с размера на вредите, в т.ч. наличието на тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ, респ. размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е изложил съображения, че приложението на установената в Наредба № 24 от 08.03.2006 год. на КФН методика за уреждане на претенции за обезщетение не е задължително /чл. 499, ал. 2 КЗ/, тъй като същата фиксира минималните възможни размери на обезщетенията и е приложима само в случаите, в които липсват други данни, въз основа на които да се определи обезщетението /какъвто не процесния случай/. Съгласно чл. 429, ал. 1 КЗ вр. с чл. 400, ал. 1 и 2 КЗ, обезщетението по имуществена застраховка се определя в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество към датата на увреждането, като за такава се смята стойността, срещу която вместо него може да се купи друго, т.е. обезщетението се дължи по пазарната стойност на увреденото имущество, като за пазарна следва да се приеме стойностт, която се определя на база цените на труда във всички сервизи и на всякакъв вид годни за употреба части, тъй като изключването на определена катерогия на практика води до изкриваване /ограничаване/ на пазара, т.е. на фиксирини по определени критерии непазарни стойности. Въззивният съд е възпроизвел констатациите в заключенията по допуснатите в първоинстанционното производство първоначална съдебна автотехническа експертиза, изготвена от вещото лице Г. Д., повторната съдебна автотехническа експертиза, изготвена от вещото лице С. К. и повторната тричленна съдебна автотехническа експертиза, изготвена от вещите лица А. В., А. Я. и И. Г. И., като при обсъждането и съпоставянето им е приел, че заключенията по двете еднолични експертизи в меродавния им вариант първи дават сходни възстановителни стойности по средни пазарни цени към момента на настъпване на застрахователното събитие: в първото – 20 322.53 лв., в което не е включена цената на 2 бр. стъпала – п. 28 от списъка/, а във второто – 19 772 лв., към която обаче на основание чл. 400, ал. 2 КЗ трябва да се добави и сумата от около 2 680 лв., включваща разходи за активиране на системи и зареждане с технически течности и консумативи, за доставка и за репатриране, тъй като тези дейности попадат в категорията на присъщи разходи за доставка и монтаж, а в заключението по тричленната експертиза оценката на ремонта е в размер на 65 094.81 лв. – ако се използват само нови части и цена на труд в лицензирани сервизи и в размер на 51 391.54 лв. – ако се прилагат цени за алтернативни части и труд в сервизи, които не притежават европейски сертификат за качество. След като е кредитирал в цялост заключението по първоначалната съдебна автотехническа експертиза на вещото лице Д. като най-достоверно и изготвено въз основа на непосредствено възприети данни от лицата, извършили ремонта и при отчитане на фактически избрания от собственика с грижата на добър стопанин подход при ремонта на процесното превозно средство – икономически целесъобразен /за разлика от заключенията по другите две експертизи, които са изготвени само въз основа на статистически данни и не дават оценка на действително извършените ремонтни работи и на тяхната стойност/, а предвид непълнотата му по отношение на стойността на увредените части по п. 28 от описа на щетите – 2 бр. стъпала, доколкото вещото лице Д. е определил само цената на труда за подмяната на тези части, е кредитирал и заключението по повторната съдебна атотехническа експертиза на вещото лице К. само в частта му относно цената на увредените 2 бр. стъпала – 78 лв., възззивният съд е формирал изводите, че възстановителната стойност по средни пазарни цени възлиза на сумата от 20 400.53 лв. /20 322.53 лв. + 78 лв./, а пазарната стойност на процесния влекач към датата на застрахователното събитие е в размер на 33 350 лв., съответно 70 % от тази стойност възлизат на 23 345 лв., което е повече от дължимото обезщетение, поради което и в случая не е налице тотална щета. Доводът на ответника за недоказаност на разходите за репатриране на увредения влекач е счетен от въззивния съд за неоснователен, предвид доказателствата по делото – фактура от 10.02.2021 год., с посочено основание „Услуга пътна помощ“, на стойност 1 560 лв., съответстваща на пазарната такава според заключението по тричленната съдебна автотехническа експертиза. Не е споделен и доводът на ответника, че обезщетението следва да се базира единствено на доказателства за реално извършени разходи, доколкото е допустимо пазарната стойност на увреденото имущество да се определя чрез назначаване на експертиза. В обобщение въззивният съд е приел, че дължимото застрахователно обезщетение възлиза на 20 400.53 лв., а доколкото няма спор, че ответникът вече е заплатил на ищеца сумата от 8 774.16 лв., то релевираната претенция е основателна до размера от 11 626.37 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. При изложените от въззивния съд мотиви първият въпрос в изложението е от значение за изхода на спора – същият е свързан с обстоятелството, установено въз основа на събраните по делото доказателства, че ищецът е ремонтирал процесното превозно средство и довода на ответника, че ремонтът е бил осъществен не в сервиз, а от работници и служители на ищеца, т.е. последният не е направил разходи за труд на база нормочас, а само такива за стойността на подменените части. По този въпрос обаче не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация. Според постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 400, ал. 2 КЗ, съответно чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./ и чл. 203, ал. 3 КЗ /отм./, обективирана в цитираните от жалбоподателя решения, както и в служебно известните на състава Решение № 37 от 23.04.2009 год. на ВКС по т. дело № 667/2008 год., І т. о., ТК, Решение № 52 от 8.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 652/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, основният елемент на непозволеното увреждане е вредата. Същата подлежи винаги на репариране, когато е в причинна връзка с противоправно и виновно деяние. Отговорността на застрахователя за вреди по застраховка „Гражданска отговорност“ има договорен характер спрямо застрахования, като в хипотезата на чл. 432, ал. 1 КЗ отговорността на застрахователя към третите увредени лица е тъждествена по обем и съдържание с отговорността на прекия причинител по чл. 45 ЗЗД, поради което застрахователят дължи на увредения това, което му дължи деликвентът по правилата на деликтната отговорност, при ограниченията, ведени от специалните правни норми. По своята правна същност застрахователното събитие при застраховка „Гражданска отговорност“ съставлява юридически факт, който поражда гражданската отговорност на застрахования. Следователно към този момент се определят и стойностите относими към размера на дължимото застрахователно обезщетение, което е фукция на деликтното обезщетение и е пряко обвързано от стойностния адекват на всички претърпяни вреди – имуществени и неимуществени. При съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение – регресен иск по чл. 213 КЗ /отм./, съответно чл. 411 КЗ и пряк иск по чл. 226 КЗ /отм./, съответно чл. 432, ал. 1 КЗ, съдът следва да определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие, съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./, съответно чл. 386, ал. 2 КЗ, като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан при кредитирането му да проверява дали не се надвишават минималните размери по методиката към Наредба № 24 от 08.06.2006 год. на КФН. Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от застрахователната сума по договора – чл. 386, ал. 1 КЗ. В разглеждания случай като е изследвал възстановителната стойност на увреденото превозно средство, определена като средни пазарни цени към датата на увреждането /настъпването на застрахователното събитие/ за ремонта /части и труд/ за отстраняване на настъпилата вреда и като е счел, че без значение за дължимостта на обезщетението и неговия размер е дали сумата за ремонта на увреденото имущество вече е била разходвана/ремонтът е бил извършен, както и че пазарната стойност на увреденото имущество следва да се определи чрез назначаване на експертиза, въззивният съд не е допуснал отклонение от цитираната практика, в т.ч. съобразил се и с приетото в служебно известното на състава Решение № 63 от 01.02.2024 год. на ВКС по гр.дело № 362/2023 год., І г. о., ГК, според което, при непозволено увреждане, довело до повреждане на вещ, вредите настъпват в деня на увреждането /когато вещта е повредена/, а не когато собственикът на вещта е заплатил сума за ремонт и поправка на увредената при това непозволено увреждане вещ; размерът на обезщетението също не зависи от това дали ремонтът на вещта е извършен или все още не е: този размер се определя със заключение на вещо лице, съобразно това каква сума ще е необходима за поправката на повредената при непозволеното увреждане конкретна вещ. Вторият поставен от жалбоподателя въпрос е свързан с допустимостта на въззивното решение, за което касационната инстанция следи и служебно, независимо от това дали в касационната жалба е въведено такова оплакване /чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Цитираното от жалбоподателя Решение № 37 от 23.04.2009 год. на ВКС по т. дело № 667/2008 год., І т. о., ТК, не е относимо към този процесуалноправен въпрос. Редовната искова молба е процесуална предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск, като липсата й обусвавя недопустимост на постановения по нея акт по същество. В редовната искова молба трябва да са изложени твърдения за всички факти, с които ищецът свързва възникването и съществуването към момента на подаване на иска на спорното право. Съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, нито да обсъжда доказателства, от които те не претендират за тях да възникват права /Решение № 263 от 07.10.2013 год. на ВКС по гр. дело № 2790/2013 год., ІV г. о., ГК, Решение № 23 от 02.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4553/2015 год., ІV г. о., ГК/. С оглед изложеното вече по-горе, фактът дали ищецът е осъществил ремонт на процесното превозно средство няма характера на правопраждащ спорното пряко право по чл. 432, ал. 1 КЗ, поради което и няма вероятност въззивното решение да е недопустимо. Първата част от третия формулиран в изложението въпрос не е обусловил изводите на въззивния съд по предмета на спора, поради което и не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в обжалваното решение не е прието настъпването на тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ. Втората част от този въпрос е обуславящ, но е разрешен в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в посоченото от жалбопотеля Решение № 50159 от 08.03.2023 год. на ВКС по т. дело № 1218/2021 год., ІІ т. о., ТК, както и в Решение № 108 от 16.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 111 от 13.06.2016 год. на ВКС по гр. дело № 6121/2015 год., І г. о., ГК, Решение № 107 от 27.07.2015 год. на ВКС по т. дело № 4680/2013 год., І т. о., ТК, Решение № 224 от 07.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 612/2018 год., ІІІ г. о., ГК и др. Предвид наличието на различни по смисъл заключения по делото по едни и същи въпроси въззивният съд е обсъдил всички заключения и е изложил аргументи защо възприема изцяло заключението по първоначалната съдебна автотехническа експертиза, както и отчасти заключението по повторната съдебна автотехническа експертиза и съответно не кредитира заключението по повторната тричленна съдебна автотехническа експертиза. А задачата по т. 2 от заключението по първоначалната съдебна автотехническа експертиза и задачата по т. 2 от заключението по повторната съдебна автотехническа експертиза предполага изясняване на различни въпроси, свързани със стойността по средни пазарни цени към момента на настъпване на застрахователно събитие на всяка една от увредените 43 бр. части на процесното превозно средство, а не само на един въпрос, както счита жалбоподателят. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд