Определение № 75 от 05.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1504/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. К. срещу решение № 1093 от 2. 06. 2020 г. по гр. д. № 4772/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 101 от 14. 03. 2019 г. по т. д. № 159/2018 г. на Врачански окръжен съд е отхвърлен предявеният от Д. И. К. срещу „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на ПТП на 25. 06. 2018 г., ведно със законната лихва от 15. 08. 2018 г. до окончателното плащане, за разликата над 72 000 лв. до 120 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационния жалбоподател сочи, че въззивният съд се е произнесъл служебно по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като въззивната жалба на застрахователя не е съдържала доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението с посоченото правно основание. Твърди, че съдът неправилно е намалил определеното обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като действително е налице противоправно поведение поради управлението на мотоциклета с превишена скорост, но не се установява това поведение да е в причинна връзка с настъпили вредоносен резултат. Касаторът оспорва определения процент на съпричиняване, като излага, че съдът не е обсъдил в достатъчна степен тежестта и значимостта на поведението на пострадалия ищец в сравнение с допуснатото от делинквента нарушение на закона – чл. 25, ал. 1 ЗДвП, задължаващ водача, извършващ маневра „завой наляво“, да пропусне движещо се направо срещу него МПС. Касаторът моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Застрахователна компания Лев инс“ АД е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови посочения резултат, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания, причинени при ПТП на 25. 06. 2018 г., възлиза на 120 000 лв., като е намалил същото на 72 000 лв. поради съпричиняване в размер на 40 %. Въззивният съд е посочил, че процесното ПТП е настъпило на кръстовище в [населено място], като в същото са участвали мотоциклет, управляван от ищеца, и лек автомобил, управляван от водач, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество. Констатирал е, че съобразно заключението на автотехническата експертиза причина за настъпване на ПТП е преминаване пред кръстовище с маневра „завой наляво“, чрез навлизане в лентата за насрещното движение на лекия автомобил, при наличие на насрещно движещ се мотоциклет и попадане на мястото на удара в опасната зона на спиране на мотоциклета при движението му със скорост от около 75, 5 км/ч. В решението е направен извод за осъществен деликт от водача на МПС поради нарушение на разпоредбата на чл. 25 ЗДвП по отношение на задълженията при предприемане маневра „завой наляво“, възможността на застрахования водач с оглед пътните условия да възприеме насрещно движещия се мотоциклет и съответното на нея задължение да го пропусне. Въззивният съд е приел, че вредоносният резултат е съпричинен от пострадалия ищец, тъй като в нарушение на разпоредбите на чл. 20, ал. 1 и 2 ЗДвП и чл. 21 ЗДвП скоростта на движение на мотоциклета е надвишавала разрешената скорост от 50 км/ч с 25 км/ч, като съобразно експертното заключение при движение с разрешената скорост ударът е бил предотвратим. Съдът е зачел, че скоростта на мотоциклета не е била съобразена с пътните условия и пострадалият не е изпълнил задълженията си да намали скоростта и в случай на необходимост да спре при възникване на опасност за движението при установеното наличие на видимост на 100 м., съответно възможност пострадалия да възприеме завиващия автомобил. По тези съображения съдът е заключил, че е налице противоправно поведение на пострадалия, довело до настъпване на вредоносния резултат. При определяне на процента съпричиняване решаващият състав е отчел поведението на водачите, участници в ПТП, обстоятелството, че законодателят третира водачите на двуколесни превозни средства като уязвими участници в движението и възрастта на пострадалия – 18 години към момента на настъпване на ПТП. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните значими за изхода на делото правни въпроси: „1. Служебните задължения на въззивния съд по отношение проверката за правилността на първоинстанционното решение, включително и по отношение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ограничени ли са от заявените в жалбата основания?; 2. Диспозитивен или императивен характер има нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?; 3. Всяко съпричиняване от страна на пострадалия ли е правнорелевантно за намаляване на обезщетението? Вината на делинквента е ли във връзка с каузалността на поведението на пострадалия? Съотношението между допуснатото от увредения нарушение на правилата /в случая ЗдвП/ и настъпилия деликт представлява ли критерий за отмерване обема на съпричиняването? Разпределяне тежестта на обективния принос на пострадалия в размера на обезщетението.“ По отношение на въпросите по т. 1 и 3 от изложението касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че произнасянето на въззивния съд по тези въпроси противоречи на практиката на ВС и ВКС, както следва: по въпроса по т. 1 – на т. 1 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 239 от 7. 01. 2002 г. по гр. д. № 4910/2018 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 142 от 30. 03. 2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, I т. о. и по въпросите по т. 3 – на т. 7 на ППВС № 17/1963 г. и решение № 79 от 6. 07. 2016 г. по т. д. № 1787/2015 г. на ВКС, II т. о. Въпросът по т. 2 от изложението касаторът поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че в доктрината и практиката въпросът относно възможността чл. 51, ал. 2 ЗЗД да бъде приложен служебно се разрешава противоречиво, поради което формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Първият поставен в изложението въпрос е значим за изхода на правния спор и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност контролът на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. В мотивите на тълкувателното решение е изложено разбирането, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора. Доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивното решение е постановено в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС. При съобразяване на въззивната жалба и отговора на жалбата, решаващият състав е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, относими към възраженията на ответника за липса на виновно поведение на застрахования водач, евентуално – за съпричиняване на вредите от пострадалия, като е обсъдил въведените от страните доводи и възражения и е подвел установените факти под приложимите норми на чл. 45 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Касационният жалбоподател поставя въпроса в контекста на доводите за недопустимо, с оглед оплакванията във въззивната жалба, произнасяне на въззивния съд по възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Тези доводи са неоснователни, тъй като въззивният съд е изследвал наличието на противоправно поведение на пострадалия, което се намира в причинна връзка с настъпилите вреди, с оглед релевираното от ответника-застраховател възражение за съпричиняване и изричното оспорване от същия на заключението на първоинстанционния съд, че в случая са налице нарушения на правилата на ЗДвП от страна на пострадалия, управлявал участващия в ПТП мотоциклет, но не се установява това поведение да е допринесло за настъпването на вредоносния резултат. По тези съображения касационното обжалване не би могло да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия поставен въпрос. По втория въпрос, който следва да се разбира като въпрос относно възможността съдът да приложи служебно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е формирана практика на ВКС, в която последователно се застъпва становището, че по исковете по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), съотв. чл. 432, ал. 1 КЗ приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение, заявено изрично в първоинстанционното производство / решение № 92 от 24. 07. 2013 г. по т. д. № 540/2012 г., I т. о., решение № 98 от 29. 06. 2016 г. по т. д. № 1499/2015 г., I т. о., решение № 41 от 26. 04. 2017 г. по т. д. № 3133/2015 г., I т. о., решение № 66 от 1. 06. 2017 г. по т. д. № 650/2016 г., I т. о. и др./. В случая въззивният съд е намалил обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД предвид приетото за основателно защитно възражение на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, направено с отговора на исковата молба, поради което въобще не може да се приеме, че поставеният въпрос е значим за изхода на спора. Налице е и съобразяване на въззивния акт с практиката на ВКС относно възможността разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД да бъде приложена само при надлежно заявено в първоинстанционното производство от застрахователя, ответник възражение за съпричиняване, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. С оглед изложеното не са налице твърдяните основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и касационното обжалване по правния въпрос по т. 2 от изложението не може да бъде допуснато. Въпросите по т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаещи приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, са релевантни за делото, но при произнасянето по тях въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираните от жалбоподателя ППВС № 17/1963 г. и решение на ВКС, както и в служебно известните на настоящия състав решение № 206 от 12. 03. 2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24. 06. 2013 г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 151 от 12. 11. 2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 169 от 02. 10. 2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04. 02. 2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о. и решение № 92 от 24. 07. 2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о. се приема, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия трябва да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от застрахователя, който го е въвел надлежно. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. В случая въззивният съд е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства, в т. ч. заключението на съдебно-техническата експертиза, за да приеме, че пострадалият се е движил с превишена скорост, която не е била съобразена с пътните условия, в нарушение на ЗДвП и това му поведение е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат с оглед установеното, че при движение с разрешената скорост от 50 км/ч. на ищеца ПТП не би настъпило. Поддържаната от касационния жалбоподател липса на доказана причинна връзка между противоправното му поведение и вредоносния резултат е свързана с правилността на изводите във въззивното решение, по която настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. При този резултат по делото, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение