Определение № 401 от 22.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 749/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 2465/22.12.2016 год. по т.д.№ 37/2016 год. на Софийски апелативен съд, в частта му с която е отменено решение № 102 /03.11.2015 год. по т.д.№ 65/2014 год. на Врачански окръжен съд и е отхвърлен предявеният от касатора по реда на чл.422 ал.1 ГПК, против В. П. П. иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, за установяване съществуването на вземане на ищеца спрямо ответницата, в размер на 47 384,73 лв. – главница, 17 862,02 лв. – редовна лихва за периода 10.06.2010 год. – 24.06.2013 год. и 31 030,45 лв .- изискуема наказателна лихва за периода 12.07.2010 год. - 29.10.2013 год. или на вземане в общ размер от 96 277,20 лв., на основание договор за банков кредит № 860245/07.02.2008 год. по Програмата на Е. и ЕС за микрокредитиране на земеделските производители и предприемачи в слаборазвитите райони, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение № 611/01.11.2013 год. по ч.гр.д.№ 986/2013 год. на Районен съд, [населено място]. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила,тъй като, при приети от първоинстанционния съд за настъпили последици от обявяване на предсрочна изискуемост на вземането на кредитора, предпоставило и положение на касатора като въззиваема страна, въззивният съд е отрекъл настъпването им, предвид недоказано достигане съобщението за обявяването й до адреса на длъжницата, отричайки материалната доказателствена сила на известието за доставяне на пощенска пратка, без да даде указания и възможност на въззиваемия да представи и допълнителни доказателства, за установяване изпълнение задължението за оставяне известие на адреса и повторното му посещение, в случай на непотърсена повече от 10 дни пощенска пратка, съгласно Общите правила за доставяне на пощенски пратки и пощенски колети, приети с Решение № 581/27.05.2010 год. от Комисия за регулиране на съобщенията, на основание делегираната му компетентност съгласно чл. 36 ал.2 от Закона за пощенските услуги.Така касаторът твърди, че е бил поставен в положение на процесуална изненада, а делото е решено при непълнота на доказателствата, обусловена от процесуалното нарушение на съда.В допълнение се сочи, че решението е постановено в противоречие с материалния закон,доколкото,въпреки ненастъпили последици на предсрочна изискуемост на вземането, не са присъдени падежираните към момента на подаване на заявлението вземания по договора за кредит, в който смисъл е налице задължителна за въззивния съд съдебна практика, несъобразена от последния. Ответната страна – В. П., чрез особения й представител адв. М. Д. - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Решаващ мотив на въззивния съд, за отхвърляне на исковете, предявени по реда на чл.422 ал.1 ГПК, с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, за установяване вземания на ищеца към ответницата въз основа на договор за кредит, е че до знанието на същата не е достигнало изявлението на кредитора, за обявяване на кредита за предсрочно изискуем,без да се оспорва наличието на предпоставките за това обявяване. Изводът е обоснован с това,че в приложеното по делото известие / обратна разписка /, отразяващо двукратно посещение на адреса на длъжницата, посочен в анекс № 1 от 06.08.2009 год. – на 1 и на 3 юни 2013 год., при което е установено „отсъствието й„ от адреса, не е отразено изпълнение на задължението на куриера за оставяне известие за наличието на пощенска пратка, както и липсват доказателства за повторно поставено известие,в случай на непотърсването й в срок от 10 календарни дни от първото известие, каквито са изискванията на чл.5 ал.3 от Общите правила за условията за доставяне на пощенски пратки и пощенски колети, приети на основание чл.36 ал.2 от Закона за пощенските услуги / ДВ бр. 45 от 15.06.2010 год./ във връзка с т.55.2.6 вр. с т.55.1.1 от Общите условия на договора с потребителите на пощенски услуги, включени в обхвата на универсалната пощенска услуга, предоставяна от [фирма] / публикувани на сайта на пощенския оператор /. При конкретните обстоятелства, въззивният съд е приел, че не е доказано достигане изявлението на кредитора, за обявяване на предсрочната изискуемост, до адреса на длъжницата. Същевременно е обоснован извод за недопустимо присъждане на изискуемите, съобразно договорените падежи, вземания към датата на подаване заявлението по чл.417 ГПК, тъй като не са включени в представеното извлечение от счетоводните книги, очевидно имайки предвид невлючването им като самостоятелно и отделно от вземанията, за които се позовава на предсрочна изискуемост. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Основателен ли е иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК, за установяване вземания на основание договор за банков кредит, когато предсрочната изискуемост на кредита не е била надлежно предявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 т.2 ГПК, в частта за вземанията с настъпил падеж към подаване на заявлението,когато в същото размерите на падежираните вземания и на тези основани на предсрочна изискуемост не са били посочени поотделно ?; 2 / Исковете за присъждане на главница, формирана от погасителни вноски с настъпил падеж и за присъждане на предсрочно изискуема главница, искове с различно правно основание ли са ? – въпросите са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с ТР № 4/2014 год. по тълк.дело № 4/ 2013 год. на ОСГТК на ВКС, реш.№ 87 по т.д.№ 766 / 2012 год. на ІІ т.о. на ВКС, реш.№ 139 по т.д.№ 57/2012 год. на І т.о. и решение № 204 по т.д.№ 1175/2013 год. на ІІ т.о. на ВКС. 3/ Представлява ли официален,по смисъла на чл.179 ал.1 ГПК, свидетелстващ документ „известието за доставяне на препоръчана пощенска пратка на получателя„ / обратна разписка /, съставено от пощенския оператор?; 4/ Удостоверяването в обратната разписка, основаващо се на вписване в съответната пощенска книга,че пратката не е потърсена от получателя, представлява ли официален документ,обвързващ съда с материална доказателствена сила, когато отговаря на изискванията за ред и форма – налице е пощенско клеймо и положен подпис на длъжностното лице на пощенския оператор?; 5/ Удостоверява ли надлежно оформената от пощенския оператор обратна разписка,че връчването на пратката е станало по регламентирания ред – спазени са нормативните изисквания за връчване на пратката чрез препоръчано писмо с обратна разписка, както и че са спазени императивните изисквания за връчване на пратката, предвидени в Наредба № 4 за пощенските съобщения; 6/ Удостоверява ли фактите, че са спазени нормативните изисквания за връчване на пратката, чрез препоръчано писмо с обратна разписка, и причината за невръчването на пратката, „известието за доставяне пощенската пратка„ на получателя / обратна разписка /, съставено от пощенски оператор, ако не е представено и нарочно доказателство, че връчителят на пощенския оператор е оставил служебно известие на адреса на получателя, за възможността пратката да бъде получена в офиса на пощенския оператор в указан срок ?; 7/ Съставлява ли процесуално нарушение, вкл. по смисъла на т.2 от ТР № 1 / 2013 год. по тълк.дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, преценката на въззивния съд, че липсват доказателства за изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл.5 ал.3 от Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети / обн. ДВ бр. 45 от 15.06.2010 год. /, а именно – за оставено служебно известие на адреса на получателя,указващо възможността да се получи пощенската пратка в офиса на пощенския оператор, в указан срок, когато страната, ползваща се от неоспорената от противната страна обратна разписка,не е представила нарочно доказателство,че такова служебно известие е доставено, но не е било указано на същата, че не сочи доказателства за надлежно изпълнение на съответното задължение на пощенския оператор ? и 8/ Ясно ли са разписани / уговорени / в Договор за банков кредит и анекс към него, правилата относно предпоставките, при които се зачита фингирано връчване / опитът за предаване на съобщението да се приравнява на фактическото му получаване /, при формулировка на клаузата: „ Всички уведомления и изявления във връзка с този анекс и с договора, следва да бъдат направени в писмена форма и ще се считат получени, ако по факс, чрез изпращане по пощата с обратна разписка или чрез специален куриер, достигнат до адресите на страните,посочени в този анекс №1„? Въпросите от № 3 до № 8 са обосновавани единствено в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, макар към въпроси № 5 и № 8 да се сочи относимо и произнасянето в реш.№ 148 по т.д.№ 2072/2015 год. на І т.о. на ВКС. Първият от формулираните въпроси покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като отговор на същия съставлява решаващ мотив за отказа на въззивния съд частично да уважи иска, до размера на падежираните вноски по главницата, респ. за вземанията с настъпила, съобразно клаузите на договора за кредит, изискуемост към момента на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 т.2 ГПК.Обоснован се явява и допълнителния селективен критерий, с цитираните реш.№ 139 по т.д.№ 57 /2012 год. на І т.о. и реш.№ 204 по т.д.№ 1175/2013 год. на ІІ т.о., съгласно които в хипотезата на предявен иск по чл.422 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банка – кредитор, изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания / неустойки, лихви /, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги„. Отговорът на правния въпрос, разгледан в тези решения,не поставя изрично условието установяването на вземането в такава хипотеза да е допустимо при наличието на паралелни извлечения от сметки - на изискуеми съобразно клаузите на договора вземания към момента на подаване на заявлението и на предсрочно изискуеми такива, вместо на общо извлечение за дължимото.Такова съображение на решаващите състави е неустановимо и от каузалната част на решенията. Следователно,касационното обжалване следва да се допусне по този въпрос, в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Вторият от въпросите е по същество подвъпрос на първия, доколкото и отговора му би съставлявал мотив в подкрепа или не на отговора на първия въпрос, поради което допускане на касационно обжалване и по същия е излишно. Аналогично, шести въпрос инкорпорира значението на отговора на предходните три въпроса и с оглед фактологията на спора се явява единствено релевантен спрямо решаващия извод на въззивния съд,за необявена на длъжника предсрочна изискуемост на кредита.Въззивният съд е коментирал съдържанието на „известието за доставяне”, независимо от качеството му на частен или официален документ, и същото - като недостатъчно да обоснове извод за „достигане до адреса на длъжника„, предвид липса на удостоверени в него конкретни обстоятелства.Липсата на изискуемо според съда съдържание не би могла, само предвид характеристиката на документа, да бъде игнорирана, тъй като е съобразявана от същия именно съгласно приложимите за съставянето му нормативни изисквания.Затова трети, четвърти и пети въпроси не покриват изискването за правни, тъй като сам по себе си отговор за характера на документа „известие за доставяне на пощенска пратка „ – частен или официален - не би бил от значение за правните последици по спора. При това / относимо към четвърти въпрос/, в конкретния случай липсва и отбелязване за непотърсване на пратката от адресата.В известието за доставяне фигурира единствено отбелязване „получателят отсъства„. Съображението на въззивния съд е именно за ненадлежно оформено известие за доставянето, поради което самото формулиране на пети въпрос го прави несъответен на решаващия мотив. Шестият въпрос покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, но се явява необоснован с допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно задължителните указания в т.4 на ТР №1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, хипотезата предпоставя посочване на непълна, неясна или противоречива правна норма,чието тълкуване е породило противоречива съдебна практика, надлежно посочена, или обосноваване на предпоставки за преодоляване на еднозначна и непротиворечива, но неправилна, предвид промяна в обществените условия или изменение на законодателството, съдебна практика. Седмият въпрос е такъв по правилността на въззивното решение, преценима в друга фаза на касационното производство и на основания различни от тези по чл.280 ал.1 ГПК – тези по чл.281 т.3 ГПК. При това въпросът е вътрешно противоречив, тъй като съображенията и преценките на съда, сами по себе си не могат да бъдат процесуално нарушение. Такова би могло да бъде несъобразяване на доказателства, непроизнасяне по доводи и възражения, немотивиране на съдебното решение и пр., винаги предпоставено от нарушението на конкретна процесуална норма. Формираното убеждение на съда, дори да би било погрешно, не съставлява процесуално нарушение само по себе си, а би могло да бъде необосновано, но както се посочи по-горе, необосноваността е порок на решението, преценим при всеки конкретен случай и предпоставя фактологичен, а не правен въпрос, чийто отговор да би бил еднозначен и общоважим във всички хипотези на необоснованост. Осмият от въпросите покрива изискването за правен, но не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, по аналогични на изложените относно шести въпрос съображения. Следвайки обвързваща го задължителна съдебна практика - реш.№ 148 по т.д.№ 2072/2015 год. на І т.о. на ВКС, с която изводите му не се явяват в противоречие, поради което и същата не би могла да удовлетвори допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, въззивният съд, спрямо аналогична по съдържание на тълкуваната в това решение договорна клауза, е приел,че липсва ясно договорено между страните фингирано връчване - с приравняване опита за доставка на съобщението на реално доставяне. Още повече,че във всички случаи, подобна разпоредба, съобразно отговора даден от състава на ВКС, следва да съдържа и ясно разписани правила,относно предпоставките и/или фактическите констатации, при които кредиторът може да счита, че опитът му за връчване представлява полагане на дължимата грижа, за да би бил адекватно защитен интереса и на получаващата страна,а не само на кредитора – срещу нейна евентуална недобросъвестност. По идентични съображения, въззивният съд е отрекъл наличието на клауза, отговаряща на тези изисквания, а „достигнало до адреса” на длъжника изявление на кредитора приел, че би било налице само при удостоверено оставяне на писмено съобщение, респ. повторно такова, съгласно чл.5 ал.3 от Общите правила за пощенските пратки и пощенските услуги. Противоречаща на реш.№ 148 по т.д. № 2072/2015 год. на І т.о. на ВКС съдебна практика касаторът не е посочил, нито е известна на настоящия състав. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение