Определение № 5858 от 15.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1143/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

С определение № 2125 от 03.02.2025 г. по ч. гр. д. № 13918 от 2024 г. на Софийски градски съд, ГО, IVб състав, съдът е отменил определение № 38398 от 24.09.2024 г. по гр.д. № 69799/2023 г. по описа на СРС, постановено по реда на чл.248 от ГПК и е постановил изменение, на основание чл.248 от ГПК, на решение № 8736 от 14.05.2024 г. по гр.д. № 69799/2023 г., в частта за разноските, като е отменил решението в частта, с която С. Н. Л. е осъдена да заплати на И. А. Т. сумата от 7216.01лв., разноски по делото и И. А. Т. е осъден да заплати на С. Л. сумата от 1500 лв.- направени по делото разноски.

Против така постановеното определение е подадена частна жалба от И. А. Т., представляван от адвокат Т., с оплакване за неправилност. Жалбоподателят поддържа, че неправилно въззивната инстанция е приложила разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК. Поддържа, че когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорност за разноски. При трансформация на имущество, какъвто иск е предявения по делото, презумпцията по чл. 21, ал.1 от СК може да бъде оборена само по съдебен ред и в този случай признанието на иска от страна на ответника не е достатъчно, за да бъде освободена тази страна от отговорност за разноските. Моли касационната инстанция да отмени обжалваното определение и да потвърди определението на СРС, с което е оставена без уважение молбата на С. Л. за изменение на решението по делото в частта за разноските.

Към частната жалба е представено изложение за допускане на касационното обжалване, като основание, за което се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Жалбоподателят е формулирал следните въпроси, които твърди, че са обусловили правните изводи в обжалваная съдебен акт, по отношение на които въпроси е налице и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, а именно:

1. Ако ответната страна по предявен иск с правно основание чл.23, ал.1 от СК признае този иск, дължили на ищеца разноски на основание чл.78, ал. 1 от ГПК?

2. Когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска достатъчно ли е, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски?

3. Дава ли повод за образуване на дело ответникът, когато правният резултат от предявен установителен по характер иск за собственост не е постижим извънсъдебно?

4. При предявен иск с правно основание чл.23, ал.1 от СК, който иск е уважен при признание от страна на ответника, приложима ли е разпоредбата на чл. 78, ал.2 от ГПК?

за които твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС, а именно с определение № 178 от 28.10.2019 г., постановено по гр.д. № 3037/2019 г. на ВКС, I г.о., определение № 709 от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/2012 г. на ВКС, І-во г. о., определение № 181 от 30.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3852/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Поддържа и оплакване за очевидна неправилност на обжалваното въззивно опредение- основание за допускане до касация съгласно чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК.

Ответникът по жалбата С. Н. Л., представлявана от адв. В., депозира отговор на частната касационна жалба, в който заявява, че частната жалба е неоснователна. Ответницата поддържа, че решението по делото е постановено при признание на иска, поради което липсва основание върху ответника да бъдат възлагани разноските, направени от ищеца.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение, приема следното:

Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване при наличие на някое от посочените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за това.

По делото се установява, че Софийски районен съд е бил сезиран с искова молба от И. А. Т. против С. Л. за установяване в отношенията между страните, че ищецът е собственик на апартамент по силата на настъпила пълна трансформация на лично имущество.

Представен е по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, който легитимира С. Т. като собственик на спорния имот, като сделката е сключена по време на брака между страните.

В депозирания отговор по чл.131 от ГПК С. Л. /Т. по време на брака/ признава изцяло предявения иск.

Софийски районен съд постановява решение по делото при признание на иска по реда на чл.237, ал.2 от ГПК, като приема, че ответникът, въпреки че е направил признание на иска, е дал повод за завеждане на делото, тъй като правният резултат по делото не може да бъде постигнат извънсъдебно. Ето защо, позовавайки се на чл.78, ал.2 от ГПК, СРС е възложил разноските по делото върху ответника.

С определение № 38398 от 24.09.2024 г. по гр.д. № 69799/2023 г. Софийски районен съд е оставил без уважение молбата на С. Л. за изменение на решението по делото в частта за разноските, като е приел, че се изискват две кумулативно налични предпоставки за освобождаване на ответника от отговорност за разноски при уважаване на иска- да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. Приел е, че когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорност за разноските.

Със сега обжалваното определение състав на Софийски градски съд е отменил определението на СРС, постановено по реда на чл.248 от ГПК и е изменил решението по гр.д. № 69799/2023 г. по описа на СРС като е отменил решението в частта, с която разноските са възложени върху С. Л. и е възложил разноските по делото върху ищеца И. Т.. Съдът е приел, че предявеният иск не е конститутивен иск, който да се упражнява по съдебен ред, тъй като с него се цели установяване на право на собственост от единия съпруг, придобито с негови лични средства. Посочил е, че ищецът е следвало да установи, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, доказателства за което не са събрани по делото. При така установеното и при направеното признание на иска от страна на ответника в отговора по чл.131 от ГПС съдът е направил извод за наличие на двете предпоставки по чл.78, ал.2 от ГПК за възлагане на разноските върху ищеца.

По отношение на предпоставките за допускане до касационно обжалване настоящият състав на ВКС, първо гражданско отделение намира следното:

Касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

В конкретния случай частният жалбоподател е формулирал правни въпроси, касаещ предпоставките, при наличието на които ответникът по иска за собственост на основание трансформация на лични средства, който иск е уважен при признание от страна на ответника, се освобождава от задължението за заплащане на разноските, направени по делото от ищеца.

Така поставените въпроси са обуславящи мотивите на въззивния съд и са разрешени в противоречие с практиката, обективирана в определение № 178 от 28.10.2019 г., постановено по гр.д. № 3037/2019 г. на ВКС, I г.о., определение № 709 от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/2012 г. на ВКС, І-во г. о., определение № 181 от 30.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3852/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., съгласно които когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Предвид изложеното следва да се приеме извод, че са налице горепосочените предпоставки за допускане до касация на обжалваното въззивно определение.

Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК е ясна - разноските се възлагат на ищеца, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. Следователно, предпоставките са две и са кумулативно дадени. По делото не се установява наличието на първата предпоставка, а именно ответникът да не е дал повод за завеждане на делото. Това е така, защото от събраните по делото доказателства се установява, че ответницата се легитимира като собственик на спорния имот, придобит от нея по силата на покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 21, н.д. № 193/2018 г. по описа на нотариус Л. Т.. Легитимирането на ответницата като собственик на имота/ единствено тя е вписана като купувач по сделката/ и липсата на доказателства преди започването на делото същата да е прехвърлила или да е заявила готовност да прехвърли правото на собственост върху имота на действителния приобретател, представляват именно повод за завеждане на делото. Според настоящият съдебен състав спорът между страните не е такъв, който да предполага единствено съдебно разрешаване, а е налице възможност и за уреждане на отношенията между страните и извънсъдебно.

Дори и да се приеме, че единственият начин да се уредят отношенията между страните във връзка със собствеността на процесния имот е съдебният, то в този случай съдебният състав споделя практиката, обективирана в горепосочените определения, съгласно която не може да се приеме, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото тогава, когато сезирането на съда е единствения начин за защитата на правата, претендира от ищеца.

По изложените съображения, изводите на въззивния съд се явяват неправилни, поради което обжалваното определение следва да се отмени, като на негово място се постанови друго, с което молбата на С. Л. за изменение на постановеното решение в частта за разноските следва да бъде оставена без уважение.

Мотивиран така, състав на Върховния касационен съд, Първо г.о.